Отец-дякон Владислав Томич пред www.catholic-news.bg: „Оставам до гроб дякон“

23 декември 2013, 05:00

Както съобщихме преди време, на 19 ноември т. г. епископът на Никополската епархия монс. Петко Христов ръкоположи за постоянен дякон Владислав Томич. Новият дякон се съгласи да отговори на нашите въпроси. Идеята бе това интервю да се случи преди края на Годината на Вярата, но по ред причини първоначалните планове не се осъществиха. Краят на Адвента и навечерието на Рождество Христово е също един благодатен период, в който да се вгледаме в примера на Владко Томич.

- Вие сте един от така наречените viri probati (проверени мъже), чийто образцов християнски начин на живот не остава незабелязан. Поканиха ли Ви да станете дякон или Вие чухте в себе си Божия зов?
- Благодаря Ви за интереса! Дано да съм достоен за тази поверена ми служба с доверие, когато съм вече на 68 години. С делата си трябва да оправдая доверието на Църквата. През лятото на 2012 г. писах на монс. Петко Христов за желанието ми да помагам на епархията като дякон. Преди Великден на 2013 г. владиката оповести на свещениците, че е решил да ме ръкоположи. Благодаря за Божия зов!

- Каква е разликата между задълженията на дякона, който се готви за свещеническо ръкоположение, и постоянния дякон?
- Разлика в задълженията няма. Дяконът е дякон и е призован да служи на Църквата и хората, да стои на олтара до страната на епископа. Но аз оставам до гроб само дякон, а другия става след месеци свещеник.

- Какво изпитахте, когато епископът възложи ръцете си и извърши акта на ръкоположението?
- Беше ми ясна тази голяма чест и отговорност. Вечерта преди ръкополагането ми не можах дълга да заспя. И когато на 19.10.2013 г. владиката „вкопчи” ръцете си върху главата ми, аз на колене пред него можах само да разтворя ръцете си и да казвам в себе си: „Ето ме! Ето ме!”.

- Какви ще бъдат конкретните Ви задължения като дякон в Никополската епархия?
- Като бивш екскурзовод и разпространител на Легио Мария в България след това, аз имам още сили много да пътувам. Чувствам се като дякон Левски – „навсякъде гонен (търсен), навсякъде приет”. Основното ми задължение е да подкрепям душепастирската работа с хората в енорията на с. Гостиля, Плевенско; да съм отчасти в помощ на отец Койчо в енорията на с. Бърдарски геран, Врачанско; да търся католици, които живеят в Червен бряг, Кнежа и на други места, живели до сега без духовна подкрепа. Като за начало, ще празнуваме с няколко семейства Бъдни вечер в Червен бряг. Ще помагам с Литургия на Словото и Свето Причастие при необходимост и други енории в Никополската Епархия. Дано да намеря деца и младежи, за Църквата да ги организирам.

- Богословско образование изисква ли се във Вашия случай?
- Естествено дяконът трябва да има богословско (полувисше) образование. Аз го завърших в Австрия.

- Вие се занимавате също и с основаването и изграждането у нас на апостолата „Легио Мария“. Как смятате, че ще влияе върху това Вашият дяконат?
- Марииният легион е организация за миряните, а аз вече съм духовно лице. Като духовен ръководител съм на групата в Гостиля, но подпомагам отчасти и дейността на новоизбраните две легионерки, отговорнички за България – Славка Манолова и Мария-Румяна от енорията на „Люлин планина”. Държа контакт с деветте групи /президиума/ на Легиона на Мария в България, поне по телефона (Бърдарски геран, Гостиля, Трънчовица, Белене, Свищов, Малчика, София, Куклен, Пловдив). Подготвяме и наръчника на Легиона – 360 страници, преведени от английски.

- Имал сте благодатта още като малък да бъдете близо до Бл. Евгений Босилков? Разкажете ни за Ваш скъп спомен от този период?
- През периода 1950-1952 г. когато монс. Евгений Босилков е идвал в София, родителите ми заедно с мен са посещавали владиката в малката вила в Люлин, край София. Спомням си смътно, как той след литургията играеше на гоненица с мен и като ме хванеше, прегръщаше ме. Може би и последните дни преди да го арестуват?!…

- Вашето дяконско ръкоположение е едно от най-радостните събития за Католическата Църква в България през изтеклата Година на Вярата. Пожелаваме Вашият пример да „зарази” и други кандидати. В тази връзка какви насърчителни думи бихте отправили към тези, които все още се колебаят да отговорят на Божията покана?
- Радвам се, ако ръкополагането ми за дякон е било едно положително събитие за Църквата ни. Моля се, други да ме последват, за да бъдем всички дякони в помощ на енориите. Уви, това, че женен мирянин може да стане дякон, не е познато още сред нашите верни, а е решение от Втория Ватикански Събор, още преди 50 години. Ще кажа: „Не бойте си! Подгответе си и чуйте Божия зов над вас! Църквата в България има нужда от дякони!”

- Благодарим Ви за това интервю!

Снимка: Светлана Караджова,
http://bardarskigeran.eu/

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар