Да не се месим в Божиите планове

26 януари 2020, 18:31

Проповед за Трета Обикновена Неделя

Бог ни е създал, за да сме щастливи. На всеки от нас Той дава специално призвание, специална роля в света, в историята на човечеството. Всеки от нас, всеки човек ще намери смисъла на своя живот и своето щастие, ако отговори на това призвание. Да отговориш на призива на Бог – това означава да не пречиш на изпълнението на Божиите замисли по отношение на нас. За съжаление, като не се вслушваме в Божия глас, ние винаги препятстваме изпълнението на този божествен план.
Ние или вървим прекалено бързо, или прекалено бавно. Днешното Евангелие ни разказва как Христос призовава Своите първи ученици: „И казва им: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него” (Мт 1, 19-20). Защо тези рибари веднага стават и тръгват след Христос, сякаш само това са чакали? Всъщност това не е първата им среща. Спомняте си, че евангелист Иван разказва как тези рибари, бидейки ученици на Иван Кръстител, видели Христос на брега на Йордан, и Иван им казал: „Ето Агнецът Божи” (Ив 1, 35-36). Тогава Андрей и Иван оставили първия си учител и тръгнали след Исус. Прекарали с Него целия ден, след което всеки от тях довел при Него своя брат – Андрей довел Петър, Иван – Яков. По време на тази първа среща вероятно тези първозвани са прозрели нещо за тайната на Бога. Може би те още тогава искали да направят три шатри, както Петър ще предложи по-късно на планината Табор. И все пак при първата среща Христос не им предложил да останат с Него. Напротив, Той ги отпраща обратно вкъщи, при техните лодки и мрежи, докато Самият Той отива в пустинята за четиридесет дни. Те се занимавали с най-обичайни неща – ловели риба. В онова време първият устрем, който тогава ги обхванал, охладнял. И тогава Христос отново ги среща на брега на Галилейското море и им казва: „Вървете след Мен”. И те оставят всичко и тръгват след Него.
И в нашия живот става така, че в един момент ние ясно чуваме гласа на Бога. Това става по време на Литургията или по време на нашата индивидуална молитва, по време на среща с някой човек или при четене на книга, след като сме извършили нещо достойно или сме преживели особено щастие или голяма беда. Тогава ние сме така потресени от преживяното, че сме готови на всякакъв подвиг: да участваме във всякакви богослужения, да служим на всички, да приемем кръщението, да сменим работата. В този случай ни се струва, че нашата воля се стреми само към доброто, и подобно на Петър на планината Табор бихме искали да направим три шатри. Христос обаче знае, че не сме способни на никакъв подвиг. Когато изчезне поривът ни, ние ще се върнем към старите си навици. Затова Христос ни отпраща обратно в нашия живот – към нашето семейство, нашата работа, отново към всичко, съществувало в нашия живот по-рано без Него. И по някое време, когато ние вече си се занимаваме с обичайните дела, Той отново ще се доближи до нас и ще каже: „Време е, последвай Ме”. Какво ще направим тогава? Ще закъснеем, или като учениците на Христос ще сме готови да оставим всичко, за да Го последваме? Апостол Павел ни призовава да ценим времето: „Докато имаме време, нека правим добро на всички” (Гал 6, 10).
По примера с призоваването на апостолите ние виждаме, че изпълнението на нашето призвание предполага, че трябва да избягваме две опасности – да прибързваме и да закъсняваме. За да срещнеш Христос, да се вслушаш в Неговия глас не е нужно да бързаш, сякаш предугаждаш Неговата воля. Най-добрият отговор на срещата с Бог е добре да изпълняваш задълженията си.
И все пак, от друга страна, когато Той ни призове, трябва да сме готови веднага да отговорим на този призив. Трябва да осъзнаем, че за нас най-важното и най-ценното, устремили взор в тези ценности, е да продължаваме да се занимаваме със своите дела. А когато Господ ни призове, да се откажем заради това от всичко останало. Да, Бог ни е сътворил, за да сме щастливи, и затова на всеки от нас е дал специално призвание. Изпълнението на това призвание е единственият път да бъдем щастливи. Колкото и да е парадоксално, но щастието намираме не тогава, когато се стремим към него, а тогава, което желаем щастието на всички други, като започнем от нашите близки, нашия съсед. Това означава, че тогава ние преди всичко търсим щастие от Самия Бог, Който се радва повече на един каещ се грешник, отколкото на деветдесет и девет праведника (Лк 15, 7) и Който желае да сподели с нас Своята радост: „Радостта Ми да пребъдва във вас и радостта ви да бъде съвършена” (Ив 15, 11).

Отец Ясинт Дестивел, OP
Превод: catholic-news.bg

Новини: Проповеди

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар