Историята и посланието на иконата на Дева Мария на непрестанната помощ

ИСТОРИЯТА
Едно предание разказва как през ХVІ век богат търговец спасил от една църква на остров Крит, който бил вече завладян от турците, чудотворна икона на Божията Майка с Младенеца, почитана там векове наред като Богородица на непрестанната помощ. Скрил я сред стоките си, за да я отнесе на Запад. След близо година търговецът се добрал до Рим, като оцелял по време на пътуването в една страшна буря. Но скоро след пристигането си се разболял тежко. Той открил тайната на иконата на своя приятел, който се грижел за него и го помолил след смъртта му да я даде на някоя църква. Жената на приятеля обаче не искала да се раздели с тази скъпоценност и така приятелят умрял, без да изпълни обещанието си.
Тогава Дева Мария се явила на 6-годишната дъщеря на това семейство от Рим и я помолила да каже на майка си да занесе иконата на Божията Майка на непрестанната помощ в църквата „Св.Матей”, която се намирала между базиликата Санта Мария Маджоре и катедралата Сан Джовани ин Латерано.
След много съмнения и вътрешни борби майката послушала това, което и съобщила нейната дъщеря и накрая оставила иконата на свещениците в тази църква, където тя била почитана през следавщите 300 години, като същевременно в целия град се разпространила набожността към Божията Майка на непрестанната помощ.
Малката църква „Св.Матей” и манастирът до нея били напълно разрушени през 1798 от войната в Рим. Една част от августинските монаси от Ирландия, които били прокудени от страната си и се грижели за църквата в продължение на 60 години се върнали в родината си, други заминали за Америка,а повечето се преселили в един манастир, намиращ се наблизо, като взели иконата със себе си. През 1819 г. монасите се преместили в църквата „Санта Мария ин Постерула”, а иконата била изложена в параклиса на манастира им, където хората свикнали да я виждат и ако не бил брат Августин Орсети, един от някогашните монаси в църквата „Св.Матей”, тя сигурно щяла да бъде забравена през следващите години.
Един министрант на име Микеле Марчи, който по-късно станал свещеник-редемпторист и като момче често посещавал църквата „Санта Мария ин Постерула” написал в спомените си, че брат Аугустин често му повтарял тези думи: „Имай грижата иконата на Девата от Св.Матей да е винаги горе в параклиса, не забравяй, разбираш ли?”
Иконата постепенно потънала в прах, не била вече почитана, нито украсявана или осветявана, за да бъде забелязвана. Нямало нищо, което да говори за нейното присъствие.
Брат Августин починал през 1853 г., без да бъде изпълнено желанието му да се възобнови почитта към чудодейната икона.
Орденът на редемптористите откупил през януяри 1855 г. „Villa Caserta“ на виа Мерулана в Рим, за да я превърнат в къща-майка на своята конгрегация. А точно в нея някога се намирали руините на църквата „Св.Матей” , както и манастирът към нея. Без да знаят, те купили мястото, което преди много години Светата Дева определила за свое светилище между Санта Мария Маджоре и Латеранската базилика. Четири месеца по-късно започнали да строят нова църква в чест на Пресветия Спасител и на Св.Алфонс Лигуори, основателя на конгрегацията на редемтористите. Един от първите, постъпили в новициата на новата къща бил Микеле Марчи.
Редемптористите проявили особено голям инетрес към историята на мястото, на което издигнали своя дом, особено когато на 7 февруари 1863 г. йезуитският свещеник Франческо Блози разказал в проповедта си за иконата на Мария от църквата „Св.Матей” на виа Мерулана, известна като Девата от Св.Матей или още по-точно Девата на непрестанната помощ.
Когато един от хронистите на общността направил проучвания и споделил пред всички, че старата църква с чудодейната икона се намирала в тяхната градина, всички започнали да се питат къде ли може да е останала иконата. Тогава отец Марчи си спомнил думите на брат Августин Орсети и разказал на събратята си, че е виждал иконата и че знае къде могат да я намерят.
Генералният предстоятел, отец Николаус Маурон, помолил с писмо Папа Пий ІХ да им позволи да изложат иконата в своята църква „Св.Алфонс”, посочвайки желанието на Светата Дева светилище за иконата да бъде църква, намираща се между базиликите Санта Мария Маджоре и Сан Джовани ин Латерано.
Папата върнал следния отговор: „Погрижете се за това Майката на непрестанната помощ да стане известна на цял свят.” През януари 1866 г. отец Марчи и Ернст Брешани получили иконата от августинските монаси при църквата „Санта Мария ин Постерула”.
Веднага започнала реставрацията на иконата от полския художник Леополд Новотни и на 26 април 1866 г. тя била изложена за всеобща почит в църквата „Св.Алфонс” на виа Мерулана, в изпълнение на волята на Светата Дева.
ПОСЛАНИЕТО
Какво е посланието на тази многопочитана икона, която е вероятно чужда за очите на хората, живеещи на Запад? Мария не е представена на нея като младо момиче с наведени очи. Погледът и е прям, а изразителните черти на лицето и извикват нашето внимание. Поразява нереалистичното изображение. Исус е нарисуван с размери, отговарящи на ръста на дете, а изражението му е на възрастен човек. Мария и Исус не са поставени в конкретна обстановка, а на златист фон. Иконата е нарисувана във византийския стил на Източната Църква, чиято цел е не представянето на красив пейзаж или лица, а предаването на духовно послание. Икона като тази е като врата. Художникът не е нарисувал реалистичен портрет, а е искал да съобщи на света едно чудесно послание.
Да разглеждаш красива врата не е лошо, но кой би искал да стои пред нея, само за да я гледа? Иска ни се да отворим тази врата и да минем през нея, за да ни отведе в един нов свят. С такава нагласа трябва да се гледа тази икона. На художника е било известно, че на земята вече няма да има човек, който да знае как точно са изглеждали Исус и Мария, нито че светостта им може да бъде представена от обикновени хора. Затова е използвал символи за тяхната красота и за посланието, което носят.
Първото, което прави впечатление е, че Мария не е вгледана в Исус, в небето или в ангелите над неговата глава. Тя гледа право към нас, като че ли иска да ни каже нещо важно. Погледът и е сериозен, дори тъжен, но той настоява за нашето внимание.
Девата носи тъмносиньо наметало, подплатено със зелено, роклята и е червена. Синьо, зелено и червено са цветовете на царете. Само царица е имала право да носи тези цветове.
Осемлъчната звезда на челото и вероятно е добавена по-късно от друг художник, за да се подчертае източната представа, че Мария е звездата, която ни води към Исус. За подсилване на тази символика до звездата е изобразено украшение, наподобяващо кръст.
Гръцките букви над главата и съобщават, че това е Божията Майка. Когато гледаме иконата, съзнаваме, че тя има силата да се застъпва за нас не небето.
Погледът на Мария е отправен към нас, но с ръцете си тя държи Исус. На иконите в Източната Църква Мария никога не е представяна сама, защото Исус стои в центъра на вярата. Дрехите на Исус също са царски. Само цар би моъгл да носи златна роба, червен колан, злато и брокат.
Гръцките букви от дясната страна на детето и кръстът, изписан в ореола му сочат, че това е Исус Христос. Исус не гледа нито към нас, нито към майка си, нито към ангелите. Въпреки че се е вкопчил в Мария, той гледа настрани, към нещо, което ние не можем да видим, нещо, което го кара да бърза толкова към майка си, че едната от сандалите му пада, нещо, поради което той се притиска към нея, търсейки закрила и любов.
Какво може да изплаши така едно малко момче, което при това е Син на Бога? Отговор ни дават фигурите, изобразени над Исус и Мария ( гръцките букви над главите им съобщават, че това са Архангел Михаил-вляво и Архангел Гавраил – вдясно). Но вместо арфи и фанфари в ръце за възхвала на детето, те носят инструменти за мъчение.
Архангел Михаил държи съда, пълен с жлъчка, който войниците са дали на приковния на кръста Исус, за да пие от него, копието, проболо страната му и тръстиковата пръчка с гъбата.
Архангел Гавраил от другата страна, вдясно, носи в ръцете си кръста и четирите пирона.
Исус е видял част от онова, за което е бил определен: страданията и смъртта, които е трябвало да изтърпи. Той е Бог, но същевременно е и човек и е уплашен от страшното си бъдеще. Той се е забързал към майка си, която в този миг го притиска към себе си, изпълнена със страх, точно така както го е притискала в живота му и след смъртта му. Тя не може да отнеме страданието от него, но може нежно да му даде утеха.
Но защо Мария гледа така внимателно нас, а не детето си, което е в беда? Погледът и ни въвлича в тази ситуация, кара ни да станем част от картината и от изпитваната болка, казва ни, че и ние като Исус трябва да се обръщаме към нея и че можем да намерим прибежище у нея.
Ръката и е обхванала ръцете на сина и, не за да ги защити. Тя е отворена и ни кани да сложим и нашите ръце в нейните и да останем при Исус.
Мария знае, че в нашия живот има много опасности и много неща, които будят страх. Тя знае, че ние имаме нужда от някой, към когото да се обръщаме в моменти на мъка и страх. Тя иска да ни даде същата нежна утеха, която дава на Исус. Кани ни да бързаме към нея толкова много, колкото Исус, да не мислим изобщо с какво сме облечени и обути или как вървим, а само да сме при нея.

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар