Любовта на Бога не изоставя и не отблъсква никого. Историята на Жак Феш – убиец и обръщенец, кандидат за светец

Процес за беатификация на един убиец

Преди 20 години, кардинал Жан-Мари Люстиже открива информационен процес за беатификацията на Жак Феш, осъден на смърт и гилотиниран през 1957 г. заради убийството на полицай при опит за обир. Постулаторът на процеса, отец Анри Моро, се надява, че скоро той ще бъде поет от Рим. Досега няма друг случай, при който екзекутиран убиец да е бил обявен за светец. Единственото сравнение може да бъде добрият разбойник, който умрял разпънат до Исус. „Феш обаче приел собствената си екзекуция като подарък от Бога, като благословия от Божието Провидение. Посланието е следното: Бог се грижи и за осъдения от закона и екзекутиран убиец. Любовта на Бога не изоставя и не отблъсква никого“, каза Жан Дюшезн, председател на диоцезалната комисия в Париж, която проучва случая на Жак Феш.

Семейството
Жак Феш е роден в заможно семейство на банкер. Баща му, банков директор, бил атеист, циник и изобщо не се интересувал от децата си. Майката била религиозна и добра по характер, но толкова затворена в себе си, че не била в състояние да даде на семейството си нито топлина и близост, нито да го ръководи. Занемарен от родителите, Жак се грижел за себе си още от дете. В дневника, който по-късно водил в затвора, той пише: „Родителите ми не ме разбираха. Атмосферата в нашето семейство бе нетърпима. Липсваше взаимно уважение, любов. Бяхме като чудовища, изпълнени с егоизъм и гордост.“

Затвореният младеж бил изключван като ученик често заради лошото си поведение и мързела си и сменял училище след училище. Но младежката банда много харесвала „високия блондин с многото мангизи“ заради щедростта му, а всички момичета на забавите го ухажвали заради приятната му външност. В действителност обаче Жак нямал нито един приятел. Когато станал на 19 г., той прекъснал учението си и започнал да работи в банката при баща си, но без всякакво желание, докато не бил повикан за военна служба в Германия. Любовната му афера с връстничката му Пиерет Полак, католичка и също от много богато семейство, завършила с граждански брак, тъй като месец по-късно се родила дъщеря им Вероник. Жак пише в своя дневник: „Не обичах жена си истински, но бяхме добри приятели… Но дъщеря си обичах… Бях слаб и лабилен по характер и търсех винаги лесния начин.“

Работата на Жак в предприятието на неговия зет не била успешна,скоро и Пиерет се върнала заедно с детето при семейството си. Майка му му помогнала, като му превела един милион франка, за да започне бизнес. Жак пише: „При първия неуспех захвърлих всичко. Майка ми ме изгони, а във фирмата направих големи дългове. Какво да направя в това положение? Най-добре да бях се махнал.“

Сам, без истинска цел в живота, 23-годишният млад мъж започнал да мечтае за далечни острови и платноходка. Това се превърнало в негова фикс идея и го подтикнало през февруари 1954 г. да нападне златаря Зилберщайн, при когото бил поръчал голямо количество злато на кюлчета. Вместо да плати, Жак ударил възрастния човек по главата с пистолета на баща си и побягнал, но без голяма плячка. В бързината загубил очилата си и когато един полицай го пресрещнал, той просто натиснал спусъка на оръжето в джоба си и улучил човека в сърцето. Жак пише: „Не виждах нищо, действах като обсебен, сякаш някой ме заставяше: Това, което после се случи, беше… убийството на 35-годишния полицай Жорж Верн, който беше вдовец и се грижеше сам за четиригодишната си дъщеря.“

„Не вярвам“
В началото на задържането му в единична килия със строг режим, което продължило около три години и половина, Жак не искал и да чуе за Бог. „Шест или седем години бях живял без Бог… с егоизъм и студенина. Не бях способен да обичам. Когато се заговореше за Бог, отговарях: `Красив мит, утеха за хората, които страдат. Религията е за робите и подтиснатите.` Грубо отпратил отец Девойо, затворническия свещеник, още при първото му посещение, като казал: „Не вярвам. Не си струва усилията.“ Сам убеден атеист, Жак искал с аргументи на разума да убеди също своя брилянтен адвокат Пол Боде, ентусиазиран обръщенец отскоро и терциар в Кармилския орден, че няма духовен живот. През следавщите осем месеца обаче той очаквал с нетърпение ежедневните разговори с добрия и търпелив отец Девойо, за което пише: „Малко по малко започнах да преразглеждам предишните си възгледи. Започнах да приемам вярата, без обаче да я притежавам. Опитвах се да вяравм с разума.“

Нощта на обръщането
„Една вечер, след една година в затвора, лежах на леглото с отворени очи и страдах както никога преди. Тогава от сърцето ми се изтръгна вик: `Боже мой!` И на момента – като силен вятър, за който не знаех откъде идва – Духът на Господа ме сграбчи за гърлото. Не беше плод на въображението ми, усещах съвсем ясно как гърлото ми беше стегнато и как един нов Дух влизаше в мен. Бях проникнат от безкрайна сила и нежност, едно толкова силно впечатление, което не може да се издържи дълго време. От този момент започнах да вярвам с непоклатима увереност, която не ме напусна никога повече.“

В едно от многото си прекрасни писма до брат Тома, бенедиктинец и самият той обръщенец, който станал най-верният приятел на Жак по неговия път на обръщане, се казва: „Не разбирам как преди изобщо съм могъл да не вярвам. Благодатта дойде у мен, обзе ме огромна радост и преди всичко съм изпълнен с дълбок мир. Всичко стана светло и ясно за няколко мига. Бях напълно `преобърнат`. Една силна ръка ме обърна като ръкавица. Преди това бях само жив труп. Благодаря на Господ с всичките си сили, че в най-голямата ми нужда се смили над мен и отвърна на престъплението ми с любовта Си. За първи път плачех, щом се уверих, че Бог ми е простил.“

През последните две години от живота си 25-годишният затворник започва интензивно да се обръща към Бог: Броеницата, размишлението над Кръстния път, четенето на литургичните текстове, на Светото Писание и на Бревиара скоро се превърнали за него в ежедневие. Въпреки това душевната борба била постонянна „в самотата и вечната изолация между четири стени. Все още изпадам в нещо като апатия и примирение. За мое учудване установявам, че всичко, което съм си представял отдавна все още е изправено пред душата ми. Всичките лоши мисли, каквито имах преди обръщането, ме нападат със същата сила и насочват мисленето ми към заблуди, така че трябва да напрегна всичките си сили, за да ги преборя. Но аз вярвам и поверявам всичките си страдания и болки на Христос. Той ги разбира.“ Писането и четеното станали страст на Жак. За една година той погълнал над 200 книги, сред тях и много биографии на светци.

Изкупление за всички, които обичам
Със семейството си Жак установил съвсем нови отношения. Майка му , която била болна от рак, не можела да идва на посещение при сина си, но възвърнала дълбоката си вяра и започнала да се моли за Жак. Тя давала на Бог дори живота си за неговото спасение, „за добра смърт“, защото била убедена още от самото начало, че той ще бъде гилотиниран. Изпратила му и една книга за Фатима, която Жак прочел с въодушевление няколко пъти. А когато на 6 април 1957 г. , на своя 27-ми рожден ден, действително бил осъден на смърт, той си спомнил за думите на Мария към децата от Фатима: да се молят за обръщането на грешниците и да правят жертви за удовлетворение заради греховете им. В килия № 18, която била за осъдени на смърт, той паднал на колене и се молил: „Господи, помогни ми! Давам Ти в жертва страданията си!“

Взел това решение: „Вместо да умирам безсмислено, ще жертвам смъртта си за всички, които обичам. В моето семейство е необходимо да подейства едно пълно Възкресение. Имам пред себе си още два месеца и сега знам какво иска Исус от мен: да подчиня изцяло моята воля на Неговата, да кажа `Да` на изкупителната жертва. Нека кръвта ми, която ще тече, да бъде приета от Бог като пълна жертва и всяка капка от моята кръв да заличава един смъртен грях.“

Дошли и тежки часове, в които Жак открито признава: „Все още мърморя срещу решението на Господ (осъждането на смърт). Виждам се като лош, стар кон, когото държат здраво за обуздаване и който постоянно застава на задните си крака, защото иска отново да се върне в конюшнята на греха… Ако ще продължа да живея, не мога да остана на това ниво, което съм достигнал. По-добре да умра.“

Жак като мисионер
През последните седмици от живота си Жак имал радостта да преживее много обръщания от своето най-близко обкръжение. Майка му починала като християнка през 1956 година. Неговата тъща, „мама Маринет Полак“, се помирила с Църквата, обърнала се и една от сестрите му. „Откакто съм тук, всички се промениха. Семейството отново се събира и преживява постепенно преобразяване“, щастливо установил той. „Сега остава да бъдат спечелени още втората ми сестра и баща ми. Той ме посещава всяка седмица и като заклет атеист е все такъв фанатик, както и преди. Най-малко отпреди 45 години не е виждал изповедалня отвътре. Жертвам живота си за него и съм сигурен, че Исус ще се смили над него. Но кога ще стане това, знае само Той.“

Но най-много от всички бил загрижен за шестгодишната си дъщеря и жена си Пиерет. Една нова, напълно непозната любов се появила у него и той написал на жена си повече от 350 писма от затвора. А тя го посещавала всяка събота без изключение, като усещала: „Моят Жак е вече в Небето, а аз седя някъде долу. Той е станал съвсем различен.“ Но вътрешната борба на Жак не била напразна! „Постепенно и тя започна да търси Бог, но пътят бе труден. Мисля, че тя започва да разбира.“

Най-голямото му желание било двамата да се венчаят пред Бога. „Не знаех какво трябва да направя по въпроса за църковното бракосъчетание и затова помолих Божията Майка, тя да се заеме с това нещо. И изведнъж вече нямаше проблеми!“ Пиерет му съобщила на последното свиждане, че ще се изповяда и ще приеме Свето Причастие като подготовка за венчавката. За първи път от детството! Чудо! Дистанционната венчавка се състояла вечерта преди гилотинирането.

Жак искал да спечели за вярата дори надзирателите си и затворниците от съседните килии. През последния месец той пише: „Тази сутрин получих добра новина: Казаха ми, че един другар се кръстил и че тези дни приел Първо Причастие. Изглежда, че моите приказки (при разходките в двора) постепенно са го накарали да размисли върху живота си и да се обърне! Щастлив съм, че мога да служа на Господ като инструмент в едно толкова похвално нещо.“
От затворниците Жак обичал най-много Андре Хирт, който бил в килията над неговата. Без да се виждат, двамата често водели дълги разговори през решетките на прозорците, което подготвило обръщането на Андре. 30 години по-късно, през 1987 г. той казал: „Учудвам се на големия му кураж, на тази вяра, която имаше. Вярата, която аз все още нямах, която в началото изобщо не разбирах.“

В нощта преди екзекуцията Жак се сбогувал с него: „Знаеш ли, Андре, наистина не можем да кажем, че се познаваме. Въпреки това знам… трябва да промениш пътя, иначе ще станеш като мен… Андре, ако след време се срещнем там, горе, сигурно ще те позная по гласа ти. Затова просто ти казвам: `Довиждане!` Ако някога видиш дъщеря ми, кажи и колко много съжалявам и колко много я обичам.“ А аз му казах: `Чао, бъди смел, братле!` и заплаках като малко момченце.“

Скоро ще видя Исус
Екзекуцията била определена за 1 октомври 1957 година. През последната нощ Жак писал непрекъснато прощални писма и попълвал дневника си, който бил започнал два месеца по-рано, за да го остави като завещание на дъщеря си Вероник. В него е записано: „Исус ми обеща, че веднага ще ме отведе в Рая. Очите ми са приковани към Кръста, а погледът ми е отправен към раните на моя Спасител. Повтарям непрекъснато: `Това се случва за ТЕБ!` Тази картина искам да запазя до края си, защото сравнено с това, което Той е изпитал , моето страдание е нищожно. Очаквам любовта. След пет часа ще видя Исус!“

Докато чакал в килията, в тази прочистена душа настъпила истинска агония: „Сърцето ми бие като лудо в гърдите ми. Света Дево, помогни ми! Усещам цялата горчивина на този час!“ Дневникът свършва с думите: „Света Дево, помагай ми! Адьо, сбогом! Бог да ви благослови!“

Около 5.30 часът настъпил: Заварили Жак да се моли, коленичил до леглото си. Блед, но непоколебим, той се изповядал и причастил за последен път. Когато го водели към гилотината, поискал да му подадат Кръст. Целувал го дълго и страстно. След като отново помолил за прошка, поставил главата си под падащата брадва с думите: „Господи, не ме изоставяй!“

Източник: Дневникът на Жак Феш от килията на смъртта, издателство Herder, 1994 г.

Превод: catholic-news.bg

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар