Светостта – нашата крайна цел

Дали знаем или не, дали осъзнаваме или не, но задачата на този живот се състои всъщност в това, че във всичко, което правим в крайна сметка се стремим към светостта. За това сме призвани. За това ни напомня и Втори Ватикански Събор. От 1962 до 1965 г. 2200 епископи се срещат в Рим за Втори Ватикански Събор и една от темите на него била тази за светостта. В един от съборните текстове се казва: „Затова в Църквата всички са призвани към светостта, по думите на Апостола: `Тази е Божията воля, вашата святост.` Цитирани са и думите от Евангелието: „Бъдете съвършени, тъй както е съвършен вашият Отец в Небето.” Тук ясно се казва, че човек трябва да се стреми към осветяване и към святост. Втори Ватикански Събор цитира и различни конкретни форми на осветяването на човека, което се състои в това човек да се стреми все повече към любовта на Бога, сериозно да се отнесе към подражанието на Христос и да тръгне след Исус. Християнинът обаче трябва да се остави да бъде воден от Светия Дух. Осветяването може да стане само чрез Светия Дух, Той ни дава този дух, който ни е необходим, за да достигнем до светостта. Втори Ватикански Събор говори също и за необходимостта от непрекъснатата молитва, за да може човек чрез нея да изгради дълбока връзка с Бог, която е също фундамент на осветяването и светостта на човека. От решаващо значение, разбира се е и Светата литургия, както и тайнствата. Тук съвсем ясно се посочва в какво се състои светостта и какви условия трябва да бъдат изпълнени, за да тръгне човек по този път. Светостта обаче включва и това човек да действа вън от себе си. Светостта трябва да бъде носена и навън в света. В какво конкретно се състои това? Става дума за разгласяването на Христовото Послание чрез думи и дела. Ние трябва да осветяваме и обществото, трябва да излезем като апостоли, трябва да разгласяваме Евангелието чрез думи и чрез дела, при което делата са също толкова важни колкото и думите. Трябва да разгласяваме Евангелието и чрез любовта към ближните, по примера на Христос. Ще бъдем слушани само тогава, когато се покажем като хора, които обичат. Към осветяването и светостта принадлежи и стремежа за осветяването на брака и семейството, за което трябва да се положи немалко труд. Днес имаме много проблеми в браковете и в семействата, защото там се има много малко усилие за светостта. И тогава започват бедите. Към светостта спада и каритативната дейност за болни, бедни, изобщо за хората в нужда. Следователно знак за светостта е винаги любовта, която е насочена към хората, които имат трудности. И накрая става дума за осветяването на цялото общество. Това казва Втори Ватикански Събор.
Ако погледнем на положението в обществото и в Църквата, трябва да отбележим, че този призив далеч не е приет на сериозно и че днес трябва да се говори за една доста забравена святост. Поради липсата на святост в Църквата са проникнали силна секуларизация и различни светски идеологии и нехристиянски религиозни учения и много са я отслабили. Там където светостта отстъпва, където няма стремеж към нея, там започва влиянието на света. Там, където не се полагат усилия да се живее напълно според Евангелието, там нахлуват светски идеологии в Църквата. Там където вече няма стремеж за сериозно отношение към християнството, неочаквано в Църквата се вмъкват и нехристиянски религиозни учения. Светостта е като защита и където липсва усилие за нея, там проникват други, сили, власти, идеи. Да разгледаме това по-конкретно.
Можем да установим, че след Втори Ватикански Събор се стигнало до занемаряване на молитвата и духовността. Появил се подтик към много социология, психология, но молитвата, духовността се загубили в голяма степен. Стигнало се до пренебрегване на Светата литургия, която вече не е била строго задължение. Човекът започнал да се самоизвинява до голяма степен с липсата на време. В областта на брака, на семейството, на сексуалността нахлул либерален морал. Там изведнъж всичко станало възможно. Най-висшето мерило изведнъж започнала да бъде наклонността , а не Божието Слово и учението на Църквата. Трябва да отбележим, че за много хора земните блага станали по-важни от вечните. Често небесното било забравяно, понеже човекът започнал да се грижи само за земното. Появило се нагаждане към света.
Непрекъснато се чува, че Църквата трябва да се промени. Църквата трябва да върви в крак с времето, но не бива поради това да става светска. Църквата не може да изпълнява задачите си извън света, но не бива поради това сама да се превръща в света. Християните са в света, но те не са от света.
Имаме голямото философско течение на Просвещението, което има страшно въздействие вътре в Църквата, в теологията. Трябва да сме наясно: днес дискусията с идеологиите е отново наложителна за нас. През ХХ век духовно се борихме с комунизма, с националсоциализма, но днес тази борба срещу идеологиите често не се води. Затова вече нямаме ясен усет кое е християнско и къде действат други идеологии, които все повече пускат корени в Църквата. В Просвещението винаги се е говорило за този „зрял” човек. Такъв израз „зрял човек”в Библията няма. Това е мисъл на Просвещението. Естествено, човек трябва да стане зрял. Но в какъв смисъл? Ако този зрял човек може сам да взема решение за истините на вярата и моралните въпроси, тогава вече мерило за нещата е той, а не Бог. Ако в духа на Просвещението разумът започне да се смята за най-висшата мярка за приемането на истините на вярата, т.е. приемам само това, което разбирам , тогава този малък разум, тази бедна човешка светлина става висша мярка и човек вярва само на това, което мисли, че разбира. Но истините за Бог далеч надвишават границите на малкия ни разум. Не е правилно да говорим за вярата в рамките на границите на разума, вярата надвишава далеч разума. След това ни беше казано, че личната съвест била последната инстанция, че в личната съвест човек можел да решава какво в крайна сметка е добро и лошо. Съвестта не е последната инстанция. Съвестта е само компас, който трябва да следва Бог. Последната инстанция остава винаги Бог, а съвестта трябва да проверява дали собствените постъпки подхождат на Бог, а не дали Бог подхожда на собствената съвест. Това е основополагащо: Съвестта не е последната инстанция, тя е компас, който сочи Северния полюс. Северният полюс е решаващ, не компасът. Бог е решаващ, а не съвестта. Съвестта е само вътрешен елемент, който ни показва дали сме в унисон с Бог. Тук отделните положения са били поставени напълно обратно. Това е довело Просвещението до демитологизиране на Библията и вярата. Казват, че Библията съдържала голям брой митове, които трябвало да бъдат разчистени, за да не обременяват модерния човек. С това демитологизиране на Библията са били отречени много истини на вярата. Наистина ли Исус Христос е Божи Син? Наистина ли този Исус Христос е синът на Дева Мария? Или както често днес се казва не са ли Йосиф и Мария тези, които са създали Исус? Но ако се твърди това, с него се казва, че Исус Христос е творение и тогава Той вече не е Бог. Какво се говори за чудесата? Набожни легенди ли са те или има чудеса? Какво се казва за Възкресението? Само духовно продължение на живота ли е то и тялото на Христос останало ли е в гроба, както днес често се говори. Ако се съмняваме във Възкресението по начина, по който за него ни е съобщено в Светото Писание, то нашата вяра е нестабилна, всичко е само мит, а не действителност и вярата ни е недействителна.
Какво е положението с реалното присъствие в Евхаристията? Днес много свещеници не вярват, че Исус наистина присъства в Евхаристията, че е само символ и че на мястото на Тялото Христово се среща само хлябът на Христос. Там не е останало нищо. И е ясно, че човек няма да отиде на литургия просто само заради един символ. Ясно е, че няма да коленича пред Светите дарове, щом това е само символ и парче хляб. Така се подкопават основите.
Какво е положението с тайнствата? Реални символи ли са те, т.е. знаци, които съдържат нещо реално или са само символи? Ако тайнствата съдържат в някакъв знак една реалност, тогава те имат сила, предават ни реалността, в противен случай са само знаци. Тъкмо затова в богословието се говори за реални символи, а не просто за символи.
Има ли ангели и демони или няма? Само персонификации ли са това? Ние знаем, че ангелите са големи духове, че и демоните са реалност. Мисля, че днес е невъзможно да бъде разбран светът, ако не се възприема и взема на сериозно действието на тези сили.
Как стои въпросът с ада? Има ли окончателно решение, за да е ясно на човек, че ако той не се ангажира след това няма да може да отиде при Бог? Ако адът не съществува, тогава всъщност всичко е един голям театър. Тогава в крайна сметка всеки, независимо дали постъпва добре или зле, ще отиде при Бог. Какво ще стане тогава с проявата на качества в този свят? Ако няма избор между небе или ад, тогава погледнато в основи всичко е само театър.
Просвещението говори също и за равностойността на всички религии. Прочутата притча за пръстена на мъдреца Натан казва, че всички големи световни религии са всъщност равностойни. Те са като пръстени, които могат да се сменят. Може да се вземе единия, втория, третия, накрая не се знае кой е истинският пръстен, затова всички религии са само пътища към Бога, всички са равностойни. Тогава Христос ли е пътят, истината и животът или има още един път, още една истина и още един живот? Това е несъвместимо си изискването на Исус Христос.
Една друга голяма идеология, която е нахлула в нашата Църква е нео-марксизмът. Цялото движение от 1968 г. е повлияло много дълбоко на Църквата. Конкретно става въпрос за премахването на йерархичната Църква. Съвсем в духа на Френската революция не трябва да има подреждане по рангове. Вече съществува само базисната църква. По този начин Църквата се трансформира в демократически съюз. Църквата не е демократически съюз, тъй като за разлика от демокрацията в Църквата има божествени истини и Бог определя нещата. За божествените истини не може да се гласува демократично. Това са Божи истини, които не могат да се демократизират. И щом Църквата идва от Бог, щом истините на вярата идват от Бог, ние не можем да гласуваме за тях демократично. И за десетте заповеди не може да се гласува демократично. Те са дадени от Бога. Това са Божи недосегаеми ценности, които не могат да се демократизират. Нео-марксизмът проповядва също освобождаване от заповедите и забраните, това е типичното в духа на нео-марксизма общество без господство. Това означава, че бракът е инструмент за потисничество, семейството е инструмент за потисничество, Църквата е инструмент за потисничество, моралът е инструмент за потисничество, държавата и училището потискат човека. Затова всички тези неща трябва да бъдат премахнати, за да бъде човекът накрая свободен. Това естествено оказва въздейства вътре в Църквата. Закони, забрани – всичко това са механизми за потисничество, всички те трябва да бъдат премахнати. Законите и забраните трябва да бранят ценностите. Ценностите са пожертвани в името на фалшива йерархична свобода. Затова съществува правото на развод и на повторна женитба, право за свобода на сексуалността. Според вкуса на свободното от господство общество се жертват стойности, които са определени от Бог.
Следваща точка е феминизмът. Какви са проблемите тук? Проблемът е, че самоопределението на жената се поставя преди служението в Църквата. В Църквата няма самореализация и кариера. В Църквата има служение. И ако Църквата се обяви за бойно поле на личната реализация, това директно заобикаля същинската и мисия. Ние сме призовани да служим в Църквата. Не бива да пренасяме борбата между половете в Църквата. Това е най-лошото. Половете трябва да се допълват, половете имат различни призвания и със своите различия те трябва да обогатяват Църквата и да я усъвършенстват. Естествено, че трябва да се стремим жените да получат правата си. Трябва да признаем съвсем открито, че това не е било така през столетията, дори през хилядолетията. Еманципацията на жената е основателна, но без борба между половете. Ние мъжете трябва да се грижим жените да получат правата си. Ние сме ги потискали достатъчно често, трябва да признаем това. Това обаче не означава, че трябва да отменяме Божия план за взаимното допълване на половете. Въз основа на това трябва да съжаляваме за загубата на харизмите на жената в Църквата. Какво ще стане, ако всички жени се устремят към свещенството? Кой ще поеме тогова другите огромни области, които също трябва да се попълнят, за да има грижа за душата. Кой ще го поеме? Кой го може? Жената има религиозна харизма като мъжа. Способността на жената да се жертва превъзхожда тази на мъжа. И ние сами ще ограбим тези сили, ако поискаме да следваме тази опростена идеология на унификацията.
Друго идеологическо влияние идва от страна на Зелените, които имат съвсем друга представа за Бог. Те имат пантеистична представа за света, което означава, че природа и Бог са едно и също. Бог е в природата, в космоса. Те говорят, че Бог е първоосновата на природата. Днес често и в богословието се говори, че Бог е първоосновата. Не, Бог не е първоосновата, той е творецът на природата. Бог превъзхожда природата. Той не е първоосновата на природата, а трансценденталната основа, която надвишава света, Той е творец, Той е над света, трансцендентално, но действа в света иманентно. Природата се характеризира като божествена сила. Трябва да кажем по това, че тук природните сили заместват благодатта. Ние знаем, че има природни сили, но спасението на душата не зависи от природните сили, а на първо място от благодатта. Разбира се, природата може да допринесе да се чувстваме добре душевно, но спасението на душата не е дело на природата, а на Бог. Често се създава впечатлението, че опазването на околната среда е по-важно от обръщането. Постоянно се говори за замърсяването на външния свят, а се забравя замърсяването на вътрешния свят, който е причината за замърсяването на заобикалящия ни свят.
Друга настанила се идеология е психологизирането на богословието, на грижата за душата, на Църквата. Психологията заема мястото на грижата за душата. Психологията има своята задача. Но тя не бива да замества грижата за душата. Психолозите се занимава с душата, душепастирят трябва да наблюдава какво е отношението между Бог и човек и между човек и Бог. Това е задачата на душепастиря. Как стоят нещата в твоя живот по отношение на Бог. Разбира се той може да има представа и от психология, но задачата му е да пази и лекува връзката с Бог. Расте навлизането на психологията и в тълкуването на Библията. Ако Библията се разглежда само като психологическа книга, ако на някои места се прави само психологически прочит – чудесата, които са легенди, показващи ни колко приятелски се е държал Исус с хората; умножаването на хляба никога не се е състояло, но то показва как хората си поделят хляба – това е чист психологизъм, който вече няма нищо общо с реалността. Можем също да установим, че от психологията се въвежда групова динамика за ръководене на групите в Църквата. Груповата динамика анулира свободата на отделния човек. Отделният човек е призван да взема решения свободно, а не да бъде окупиран от процесите на груповата динамика.
Днес в Църквата все повече влияние имат източните религии. Говори се за божественото, вместо за Бога-личност. Душата е част от божественото, въпреки че душата е сътворена от Бог. Душата е творение, а не част от Бога. Медитацията застава на мястото на молитвата и все повече вярващи вярват в прераждането като начин за спасение.
Имаме влияние и от страна на езотериката. Божествената енергия на мястото на персоналния Бог, душата като част от божественото, спасението става с космически сили, а не чрез тайнствата. Щастието не се получава поради спасението, тъй като намирайки спасението, човек намира щастие, а чрез wellness, но никой не говори за spiritness; вечното странстване на душата и за равнопоставеността и релативността на религиите.
Ако направим равносметка, ще установим, че са се случили много лоши неща. Стигнало се е до голямо отдалечаване от ученията на Евангелието, до значителна идеологическа и нехристиянска инфилтрация, до голямо дестабилизиране и секуларизиране на Църквата, без хората да се върнат в нея. Тя е станала по-празна, а броят на християните е намалял.
След тази трезва равносметка да си поставим въпроса какво можем да направим. Осъзнаваме, че винаги когато в църковната история се е стигало до кризи, е бил преосмислян и въпросът за светостта. Защо? Когато се появяват светци, те искат цялостност. И там където има стремеж към цялото, там започва обновяването. Светците не желаят половинчатост: те искат цялото Евангелие, целия живот, всички тайнства. Ако днес се прегледа историята на Църквата, ще се намерят много възможности за изучаване на кризите. Това е много интересна тема. Светците водят към промяна. Те са атрактивни. Към тях се присъединяват хора, които точно това са търсили. Светците внасят нещо ново. Светостта е била и е отговорът на Бог на кризите на Църквата. Имаме много велики личности. Да ги посочим накратко:
- Бенедикт Нурсийски (ІV-V в.), времето на преселението на народите, Европа потъва в бурите на тези народи. Римската империя е рухнала. Появява се един мъж, Бенедикт Нурсийски, който подхваща нещо ново. Той има четири големи концепции: една добра литургия, мъдро ръководене от игумена, добро училище с библиотеки и стопанство, за което да се грижи сам. Той създава центрове в цяла Европа. Неговата програма е „ora et labora”. Днес ние живеем отново във време на преселение на народите и ще имаме спешна нужда от тези четири точки.
- Друга голяма криза се появила през ХІІ-ХІІІ в. Църквата била много богата и светска. Тогава се появил Франциск от Асизи и посочва три принципа: смирение, любов, радост. Той успял да вдъхнови толкова много хора, че за 20 години в ордена постъпили 40 000 мъже. Жените не изостанали.Света Клара от Асизи била още по-строга. Мъжете имат големи идеали, но жените ги осъществяват. Те имат по-голяма способност да се жертват. Св.Клара създава женския клон на францисканското движение. Това е голямо обновление, достигащо чак до наши дни.
- Елизабет от Тюрингия, голямата светица на любовта към ближния.
- Игнатий Лойола, основателят на йезуитите, бивш войник и женкар, който внезапно променя живота си. Създава общност от свещеници с много високо образование. Те донасят промяна, която била отговорът на Реформацията.
- Томас Мор, голям политик, велик канцлер на Англия, който се осмелил да се противопостави на крал Хенрих VІІІ, известен със своите шест жени, който обявава светостта на брака. Бил екзекутиран заради убежденията си.
- Винкентий от Паула, човекът, който основава Каритас, човекът на любовта към ближния.
- Бернадета Субиру – едно обикновено момиче от народа, което донася изведнъж обновление за цяла Франция и за цяла Европа – набожността към Дева Мария, водеща началото си от Лурд и която и до днес не е загубила нищо от привлекателната си сила.
- Дон Боско – големият възпитател на младежта. Той разбрал, че в епохата на индустриалната революция трябва да се направи нещо за тези момчета, които работят и са експлоатирани и за които никой не се грижи. Дон Боско развива нови модели на възпитание и заявява, че едно момче прави нещо лошо, защото е малко обичано.
- Максимилиян Колбе, който приема доброволно смъртта в Аушвиц.
- Едит Щайн – голяма светица и голям философ, знак за търсещия човек, стремящ се да намери истината, без да се спира пред нищо, крачи напред и накрая достига до нея, за да я осъществи на практика.
- Отец Пио – голям мистик, чудотворец и изповедник, от когото водят началото си хиляди молитвени групи о- обновление само чрез една необикновена личност.
- Хосемария Ескрива де Балагуер, основател на „Опус Деи”, който заговаря за светостта в ежедневието.
- Майка Тереза – любовта към най-бедните
- Йоан Павел ІІ – най-великата личност на ХХ век.
Това са личности, които са променили света, преодолели са кризите, спечелили са много сви последователи. Това са личности, които показват какво всъщност е светостта. Как въздействат светците на обществото? Те показват какво означава да живееш като християнин. Те са живи примери за християнството. Светците са продължението на Евангелието. Те показват как се прилага то на практика. Има хиляди форми. Светците са практици, те са трезви хора, които виждат реалността и казват, че с помощта на Христос може да се направи нещо. Светците ни показват красотата на Евангелието. Те казват истината на хората, които искат да я чуят. Светците са съвестта на обществото. Те са пророци на Бога. Често те са разбуждали хората, назовавали са определени неща, преди още да се стигне до катастрофа. Светците са християнската съвест на обществото, поради което често са преследвани. Кой обича да слуша пророците или някой, който казва, че нещо трябва да се промени, защото не е добро? Никой, то е срещу природата, но въпреки това вътре в човека има копнеж да каже, че това е истина. Светците са тези, които подкрепят и утешават хората в името на Бога. Те не нараняват хората. Те ги предпазват да не паднат, придружават ги, окуражават ги, утешават ги, т.е. те са до хората и вървят заедно с тях по пътя, плачат с тях, страдат с тях, носят кръста с тях. Светците укрепват доброто и оборват злото. Затова те винаги са тайнствените водачи на един народ, в чиято памет присъстват. Не великите светски личности, а светците продължават да живеят, техните имена се помнят през столетията. Светците дават да се усети действието на Бог.Те са инструменти, канали на Бога; те не действат сами, а посредством любовта си, харизмите си, специалните си таланти, които Бог им дава, но винаги са първите, които казват: „не аз, а Той, който е горе, Той действа”. Светците показват също и реалността на свръхестественото. Ако хората, които днес се съмняват във всичко се доближат до някой светец и забележат, че той наистина може да лекува по нареждане на Бог, то няма повече нужда от дълги дискусии има ли или няма чудеса. Фактите говорят по-ясно от аргументите.
Светците са също образец и надежда. Те са привлекателни и въодушевяват хората, насърчават ги да извървят целия път към Бог. Хората усещат, че това е истинският живот, че това дава смисъл на живота. Трудно е, изисква усилия, но е истинско, здраво.
Светците са и ходатаи пред Бога. Щом се обръщаме към тях, те правят нещо, но трябва да говорим с тях съвсем директно.
Какво представлява светостта? Вероятно голямата святост не е по силите на всеки, но малката святост е възможна за всички. Има няколко практични точки:
1. Малката святост означава – най-напред Бог. Тогава човек си задава въпроса кои са нещата, които го държат на разстояние от Бога. Какво ми пречи да се моля, да спазвам определени морални норми. Хората ли ме спират? Компанията ли не е добра? Приятелят ли? Работата ли е толкова важна, че нямам повече време за Бог? Кариерата ли е от такова значение за мен, че не се съобразявам с някои принципи? Престижът ли е толкова важен, че Бог не е така ясен за мен? Бизнесът ли е толкова важен, че не мога да спазвам някои морални принципи? Толкова ли важни са за мен телевизионните предавания, че не намирам време за молитва? Заместители ли са за мен спортът и свободното време на Светата Литургия?
2. Малката святост изисква да можем да се молим. А молитвата е възможна само тогава, когато се осъществява в сърцето. Много от нас се молят повече подсъзнателно, устните се движат, а сърцето е на друго място. Или се молят на облаците и очакват Бог да им помаха, но Той не е над облаците. Бог е в сърцето. Затова трябва да се стремим да се научим на молитвата на сърцето. Ако не се молим в сърцето си, значи все още не сме се научили да се молим. Вътрешният контакт с Бог – слез в сърцето си и там долу ще го чуеш, там се срещаме с него, там го слушаме, там говори той, там се водят разговори с Бог.
За какво да говорим с Бог?
- На първо място – за собствения ни живот. Понякога трябва да помълчим, докато Бог отговори. И в мълчанието да се научим да слушаме, нещо много трудно за съвременния човек.
- Да му благодарим за трудностите, които ни изпращ. В крайна сметка всички неща се съдържат в Божия план.
- Да го възхваляваме в сърцето си, което се превръща в голяма камбана, биеща в съзвучие с Бог. Така молитвата ни служи за прослава на Бога.
Малката святост се състои в малките задачи, които трябва да се стремим да изпълняваме предано. Да изпълняваме малките задачи добре и докрай е по-добре, отколкото да правим големи проекти, при които още в началото се оказаме без сили. Всяко голямо нещо надвишава силите ни, често причинява стрес. В Божието църство няма стрес.
Малката святост се състои и в многобройните дребни услуги.

Лекция на д-р Петър Егер, излъчена по k-tv

Превод: „Католически новини“

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар