Антошек

ИСТОРИЯТА НА РИЦАРЯ АНТОШЕК

„Аз не умирам, а влизам в живота”
Св. Тереза на Детенцето Исус

Това не трябвало да се случва, но се случило. По време на ваканцията Рицаря Антошек го заболял стомах. Той не искал да играе нито с по-голямата си сестра Мария, нито с по-малката – Роза. Нито на любимите рицари, нито на пътешественици. Лежал в креватчето и плачел. Все пак още на следващия ден хлапето отново се вдигнало на поход по брега на Пивца. Тогава никой не можел и да предполага – нито той, нито неговите родители, че Рицаря Антошек го чакала неравна борба…

Ваканцията в Урлах бързо приключила. Мария тръгнала в първи клас, Антошек – на детска градина. Там му харесвало, а и всички го обичали…
Един път обаче Антошек отново се почувствал зле. Плакал. Вечерта попаднал в дежурната болница. Там му направили инжекция и му станало по-леко, но в болницата не му допаднало. Всичко наоколо изглеждало чуждо и странно и миришело неприятно…
Много скоро Антошек се върнал вкъщи. За съжаление – за кратко. Пристъпите се повторили. Сценарият бил все същият: болки в стомаха, болница, изследвания, инжекция и решението на лекаря – „нека оставим, да видим какво става с него”. „В началото всеки път убеждавахме сина си, че няма да го оставяме в болницата – разказва Дорота. – След това предпочитахме нищо да не казваме”.
Антошек и не питал. Той като рицар преди поредния поход опаковал своите най-ценни предмети. В метална кутийка под формата на лондонски автобус той пазел писма, картинки, рисунки, снимки, малки подаръчета от приятели. Без тях никъде не ходел. Започнал да усеща страданието, но въпреки това бил взискателен пациент. „Къде ще ми правите инжекция? А ще боли ли? Какво смятате да правите с мен?”. Ако отговорът бил изчерпателен той самият смело протягал ръката си.

Дарът на страданието
За здравето на Антошек се молели сестрите му, децата в училище, на Бог се молели и родителите му. Той самият също когато вечер заставал на колене за вечерната молитва отправял десетки молби. И по-маловажни, и по-сериозни. Защото Рицарят Антошек знаел, че на земята много неща се случват не както трябва. И вярвал, че Господ може да промени това.
През декември лекарите поставили диагноза – апандисит, необходима е операция. Антошек бил мъжествен. „Мислех си, че това е щастливият край. Когато синът ни все още спеше под упойка в постоперативната зала, аз седях близо до него и благодарях на Бога. Повтарях си, че повече от това не бих могла да издържа” – спомня си Дорота.
Случило се обаче така, че това било само началото. След празниците пристъпите започнали да се повтарят все по-често и все по-силно. Последвали биопсия, гастроскопия, колоноскопия… Десетки тръбички били вкарани в слабото телце, за да бъдат изключени редица диагнози – от страшни по-страшни.
„Защо трябва да съм в болница? Защо съм болен?” – питал Антошек. „Сине, а ако Исус те гледаше и те бе попитал дали ще Му помогнеш да носиш Неговия Кръст, ти какво би отговорил? – обяснявала майка му. „Бих казал – да!”. „Ето, Той те гледа именно сега”.
Страданието на семейството и своите проблеми Дорота споделяла в изповедта. „Един път моят изповедник попита дали не може да навести Антошек” – спомня си Дорота. Това посещение много променило хлапето. „Свещеникът каза, че всяка своя болка мога да даря на Исус – възбудено обяснявало то след това на своите родители. – Той ми даде едно кръстче”.
Малкото дървено разпятие, стиснато в дланта, пътешествало с Антошек по поредните процедури из кабинетите. Инжекция, катетър, сонда. Антошек целувал кръстчето и повтарял: „Исусе, уповавам се на Теб!”. В началото това шокирало дори и Дорота и Себастиан. Защото човек, дори и да е дълбоко вярващ, често го побиват тръпки от жестове, които биха се асоциирали с религиозна екзалтация. „Но тази детска вяра бе стихийна. И ние бързо разбрахме, че това се случва независимо от нас”.

Сляпа медицина
Дорота и Себастиан се стараят да не мислят за това какво можеше да бъде, ако еди-какво си… Ако лекарите, според предписанието, още по време на първата операция бяха взели проби от увеличените лимфни възли… Може би днес щяха да се радват на Антошек, ако известният онколог не бе твърдял, че това няма как да е рак на лимфната система, защото дете с такава болест не може да живее… Това никой не знае и никога няма да узнае. Окончателната диагноза била поставена благодарение на томографията. След изследването Дорота оставила сина си в отделението и отишла да си купи кафе – безсънните нощи давали своето отражение.
Тя бавно вървяла към асансьора – жена, бременна в деветия месец, с топла напитка в ръка. „Чакайте, чакайте! – догонил я млад лекар. – И все пак това е рак”.
Болницата на ул. „Литовска” била съвсем различна. Това не била гастроентерологията, откъдето децата си тръгват след няколко дни. В онкологията смъртта е нещо банално. Тя се надсмива над диагнозите на лекарите, избира си деца, за които има надежда, и позволява да оживеят такива, на които не дават никакви шансове.
В стомаха на момчето лекарите открили инкапсулиран „стар” лимфен възел. „Добре е, че не се е развило белокръвие. Ще го лекуваме с химиотерапия”. Силите на рицаря Антошек били на привършване. Той оплешивял, болял го стомахът, непрекъснато повръщал… Все повече ставали страданията, които можел да подари на Исус.
Забавният санитар много се нервирал затова че Антошек постоянно целувал кръстчето – само колко бактерии имало по него. И след всяко целуване той му вземал кръстчето и го дезинфектирал. На Антошек му било толкова лошо, че кръстчето трябвало да се дезинфектира практически всяка минута. Освен това идвал юни и можело да отидат в Урла. „Мамо, а защо имам такава болест” – питал Антошек. Дорота обяснявала, че той и другите деца от това отделение са болни от рак. И че ракът е много сериозна болест, от която някои хора умират. Антошек вече знаел това, защото баба му Тереза лекувала болни от рак, работела в хоспис, а леля Вера пък била болна от рак. „Нямаше да ти казвам всичко това, ако не бях сигурна, че ще оздравееш” – подчертавала майка му. „А аз ще умра ли?” – питал Антошек. „Всички ще умрем. И аз, и татко ти, и ти. Но само Господ знае в какъв порядък”.

Молитвеният кръг
Отец Ян ходел редовно при Антошек. Подготвял го за Първото Причастие. Свещеникът потвърдил, че Антошек е готов да приеме Причастието и по-рано, отколкото това било прието. По време на прекъсванията на сеансите за химиотерапия, когато не било нужно да лежи на системи и когато съпротивителните сили на организма не били чак толкова отпаднали, имало едно огромно преживяване – училищния параклис в Паленица, където Антошек ходел на детска градина, а Мария учела в началното училище. Семейство, приятели, подаръци… Оттогава Антошек ще запозне редовно да се изповядва и причастява. Дори тогава, когато не ще има сили да коленичи. Преди смъртта си ще приеме Миропомазанието. Той бил не просто Рицарят Антошек. „Аз съм Рицар на Исус” – повтарял той на всички.
Междувременно ракът не се повлиявал от химиотерапията. Отново болничният кошмар. Операция. Антошек останал самичък. Във Варшавския институт „Майка и дете” не пускат родителите нощем. Той плаче в самота. Дорота няма да забрави тези сълзи, макар и да не ги е виждала. Тя ще си спомня за тях, когато взема последното решение – Антошек ще умре вкъщи.
За съжаление се оказало, че раковите клетки са живи. Ракът, засегнат от скалпела, започва да се разраства с невероятна скорост. За здравето на Антошек се молят на Бога не само в неговото семейство. Кръгът на молещите се постоянно се увеличала. Енорията, приятелите от Opus Dei, стари приятели. Ежедневно се пускат SMS-и: „Литургия за Антошек”, или „ще се видим на молитва”. Дорота, винаги толкова сдържана, не се колебае да моли за молитва чужди хора. Излиза от таксито и след като плати, казва на шофьора: „Синът ми умира от рак, не бихте ли могли да се помолите за него?”. Излиза от магазина и моли същото продавачката. „В началото малко се смущавах. След това обаче си помислих, че една такава молба не оскърбява никого, дори невярващите. А молитвата може да помогне на Антошек. Може да се случи и така, че да се помоли човек, който отдавна не е правил това, и чрез страданието на моя син да се обърне към Бога” – обяснява Дорота. Скоро за Антошек започват да се молят хора, които не знаят нищо за него, не познават и родителите му. „Това са цели вагони молитви! Господ не може да ги игнорира – нервничи лелята на Антошек. – Той е длъжен да ги чуе!”. Дорота само кимва с глава. Не протестира, не се бунтува. Тя започва да разбира, че всичко е записано извън нея. „Това не бива да се бърка със загубата на надежда. Надеждата бе жива до край – в хосписа, в последните часове, дори когато детето ми издъхна за последно – разказва Дорота. – Но в такъв момент аз осъзнах, че е възможно Господ да ни даде такова изпитание – да доведе Антошек до края на земния му живот”.

Вагони молитви
Рицарят Антошек се чувства ту по-добре, ту по-зле. Когато има сили – бяга из цялото отделение – като жива искра. Стреля с лък. Когато му е лошо гледа „Черните облаци” или „Огън и меч”. Моли по-възрастните да му почетат. Расте много бързо. Задава въпроси – за смъртта, за вечния живот, за страданието. Дорота и Себастиан знаят, че отговорът трябва да е изчерпателен – честен и разбираем за шестгодишен, повторения може и да не се наложи.
„А как е там в небето?” – пита. „Помниш ли последната книга от „Хрониките на Нарния”, когато всички преминаха от другата страна, в Нова Нарния? И там всеки може да прави всичко, което си иска – да кара велосипед, да говори на чужди езици. Така е и в небето”. „Мамо, тате, не се страхувам да умра. Само се боя, че вие ще плачете” – казва момчето. Професорът предупреждава родителите, че скоро ще настъпи краят. Когато ракът доведе до непроходимост на червата, на момчето вече няма да може да му се помогне по никакъв начин. Родителите довеждат в болницата Мария, Роза и Тадик, за да могат да се простят с брат си. Антошек е щастлив, съживен.
Дорота и Себастиан притеснено наблюдават своя син. Професорът казва: „повръща зелено”. След това се случва така, че остават няколко часа. Антошек проплаква. Един път. И неочаквано болестта започва да отстъпва. „Вагони молитви” – спомня си Дорота. Оказва се, че в състава на последната химиотерапия, която се състояла просто ей така, за да е чиста съвестта, е включен прерапат, който по-рано не бил използван. Той подейства. След първия цикъл – туморът намалява. Антошек временно е пуснат от болницта. Даже ходи на разходки. Катери се на любимото си дърво. След това – втори цикъл лечение, след него – следващ. „Радостта бе преждевременна” – казват елекарите, туморът отново се увеличава. „Това момче така или иначе ще умре. Ако си го вземете вкъщи, то ще умре спокойно, заобиколено от близките” – съветват лекарите.

Най-важният урок
Дорота и Себастиан не знаят какво да предприемат. В крайна сметка бащата казва: „Ти решавай. Ти си го родила”. Майката не желае Антон да играе сам, заливайки се със сълзи. „Реших, че ще си го вземем вкъщи. Обещахме си един на друг никога да не обсъждаме това решение – дали бе правилно или не”.
Рицарят Антошек хвърля торбата от радост. Той има още много сили. „Отивам си вкъщи и повече никога няма да се върна тук” – хвали се хлапето, вземайки си сбогом с медицинските сестри и лекарите. Вкъщи го очаква поредната радост. „Какво страхотно легло, с пулт за управление! Това наистина ли е за мен? Завинаги!?” – радва се Рицарят Антошек. След това със сестра му Мария дълго скачат на кревата. Креватът е наистина специален. Докарали са го от хосписа. Взели са го под наем до смъртта. „Да, съкровище, за теб е” – Дорота и Себастиан с мъка сдържат сълзите си…
Енергията на Антошек стига само за още един ден. След това той вече не може да става. Баща му престава да ходи на работа. Въпреки това животът вкъщи си върви както обикновено. Така било решено. В кухнята на котлона кипи доматена сума, Мария си пише домашните, Тадик се катери на един стол. Антошек се моли, всекидневно се причастява. Маслоосвещение. Стиска кръстчето, жертвайки своите страдания за Исус…
Родителите пренасят леглата си в неговата стая. Антошек обича да лежи между мама и тате. Те му казват колко много го обичат. Антошек моли да му доведат Тадик, дългоочакваното братче. Вика също и сестричката Роза, с която не един път са спорили. „Роза, ти си толкова красива и добра. Помни, че много те обичам” – казва Антошек. Шепнат си нещо с Мария – двамата си имат свои тайни. „Детето ми, ако можех, бих умрял за теб” – плаче бащата. Момчето с усилие се усмихва: „Но, тате, ето че аз ще умра за теб”. Ракът бушува в организма на момчето. От ден на ден, от час на час се образуват нови метастази. Антошек все по-малко си отваря очите. Дорота започна да се моли Господ да съкрати страданията му…
Априлска утрин, седем часа. Таткото ляга за минутка, майката излиза да събуди Мария. С внука си остава само баба Тереза и тя става свидетел на последните му минути.
Погребали Антошек след пет дни. Стекли се тълпи от хора. „Бе една спокойна, безметежна церемония” – спомня си Дорота.
Антошек си е отишъл, но приятелите и познатите продължават да се молят. Множество хора дошли и на благодарствената Света Литургия. „За неговата прекрасна душа, за живота на Антошек, за урока, който ни даде – казвали всички. – Той ни научи да понасяме страданието, да вярваме и да обичаме Бога и хората”.

Луиза Луневска

Превод: Католически новини

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар