Природата на мира

(из Gaudium et spes - Пастирска конституция за Църквата в съвременния свят, гл. V, 77-78)

В самото наше време, когато над хората все още тежко тегнат произтичащите от опустошителната война или от заплахата за война болки и тревоги, цялото човешко общество достигна до един във висша степен решителен момент от процеса на своето съзряване. Макар че лека-полека се обединява и навсякъде все повече осъзнава собственото си единство, човечеството все пак не ще може да изпълни делото, което го очаква, тоест да изгради един наистина по-човечен свят за всички хора по цялата земя, ако хората не се обърнат с обновена душа към истинския мир. Поради това евангелското послание, в съзвучие с най-извисените стремежи и идеали на човешкия род, озарява нашето време с нова светлина, когато провъзгласява за блажени миротворците “защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9).
Ето защо, като онагледява истинското и благородно схващане за мира, Съборът осъжда нечовечността на войната и възнамерява да отправи пламенен зов към християните да си сътрудничат с всички хора с помощта на Христос, автор на мира, за установяване на един основан на справедливостта и любовта мир и за подготвяне на необходимите средства за неговото постигане.

Мирът не е просто отсъствие на война, нито се свежда само до осигуряване на стабилно равновесие на вражеските сили, нито следствие на деспотично господство, а съвсем точно може да бъде определен като “дело на правдата” (Вж. Ис. 32:17). Той е плод на вписания ред в човешкото общество от неговия божествен Основател и трябва да бъде осъществен от хората, които горещо се стремят към все по-съвършена справедливост. И наистина, въпреки че общото благо на човешкия род със сигурност се регулира по същество от вечния закон, що се отнася до конкретните си изисквания, то е подложено на непрекъснати изменения в хода на времето: мирът никога не е бил устойчиво постигнат, а следва непрекъснато да се изгражда. Освен това, тъй като човешката воля е крехка и наранена от греха, настъпването на мира изисква постоянно овладяване на страстите на всеки и бдителността на законните власти.
И все пак това не е достатъчно. Подобен мир не може да бъде постигнат на земята, ако не се закриля благото на личността и хората не могат да обменят доверчиво и свободно своите душевни богатства и дарования. Твърдата воля да се уважават другите хора и народи, тяхното достойнство и усърдната практика на човешкото братство са абсолютно необходими за изграждането на мира. Така че мирът е плод и на любовта, която отива отвъд осигуреното от простата справедливост.
Земният мир, който се ражда от любовта към ближния е образ и следствие на Христовия мир, който изхожда от Бог Отец. Въплътеният Син, Княз на мира, действително помири всички хора с Бога чрез Своя Кръст и, възстановявайки всеобщото единство в един народ и в едно тяло, уби омразата в плътта Си и в славата на Своето възкресение разпространи Духа на любовта в сърцата на хората.
Затова всички християни настойчиво са призовани да растат “с истинска любов” (Еф. 4:15) и да се обединяват с хората, които искрено обичат мира, за да умоляват за него и да го установяват.
Движени от същия Дух, не можем да не възхваляваме онези, които като се отказват от насилието при отстояването на своите права, прибягват до достъпни дори и за най-бедните защитни средства, за да ги осъществят, без да навредят на правата и задълженията на другите или на общността.
Като грешници, хората са и винаги ще бъдат застрашавани от войната чак до Христовото пришествие, но доколкото, обединени от любовта, успяват да победят греха, те побеждават и насилието, за да се осъществи Божественото слово: Те “ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч и няма вече, да се учат на война” (Ис. 2:4)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар