Живот след живота

Смъртта ще настигне неумолимо всеки един от нас – ще настигне мен, ще настигне теб, ще настигне всеки човек, живеещ на този свят. Днес обикновено никой не обича да говори за смъртта и тя е изтласквана от съзнанието като нещо негативно, като нещо далечно.
Но смъртта не е краят – смъртта е целта на нашия труден и изпълнен със страдания път през този свят. Колкото и невероятно да звучи това за ушите на съвременния невярващ човек, който е заливан с пропагандата, че смъртта е абсолютният край на живота и че с нея всичко приключва.
Контрапунктът на смъртта е любовта. Възкресението на Христос заличи силата на това твърдение. Разказите на много души, получили благодатта да видят Рая, ада и чистилището, са доказателство за тяхното съществуване. Веднага след смъртта душата отлита при Бога, където над нея се извършва съд върху нейния живот и тя получава справедлива отплата.
Денят на смъртта може да бъде ден на радост, а не ден на вечно страдание в тъмнина.
В светлината на вярата ние гледаме на тайната на смъртта като на преход към живота в пълнота, приготвен за тези, които са живели на земята според Словото и волята на Бога.
Затова християнинът през целия си живот се стреми към доброто и към това да умре в благодатно състояние, т.е. неопетнен от грехове, за да може да участва в небесната радост.
Никой не оспорва това, че на този свят има много прекрасни неща. Но те имат един недостатък – не могат да останат наша собственост, защото няма да можем да ги вземем със себе си и защото постепенно ни се изплъзват. С всеки свой удар човешкото сърце се приближава към последния си удар, с всяко следващо вдишване ни остава едно дихание по-малко. Красотата на този свят се изчерпва и накрая губим всичко, което не е вътре в нас. Един от най-големите удари, направени някога от злото, е да убеди хората, че няма ад. Повярвали на това фалшиво успокоение, може да заплатим за лекомислието прескъпо. Когато душата се отдели от тялото, ще останем сами с нея. Но ако сме я загубили някъде по пътя си, след смъртта ще изпаднем във втора смърт. След това вече нищо не остава. Освен нищото. За такава душа не могат да се отправят молитви. На този, който е загубил душата си нищо не може да помогне, дори да е притежавал всичко през разкошния си земен живот. За такива души възпоменанието и молитвите на празник като Всички починали са безсмислени и безрезултатни. Без душа не може да се постигне святост.
По друг начин смъртта идва насреща на онези щастливи души, които докато са живели на земята са израствали вътрешно, без да се загубят в безбройните красиви развлечения на този свят. Душата може да притежава само това, което носи в себе си. А в себе си тя може да носи само подаръка, в който се дарява самият Бог: милостта.
Блажен е онзи, който може да запази душата си. В хода на своя живот той ще загуби всичко, а накрая дори и собственото си тяло. Тогава ще му останат само Бог и душата му. Затова човек трябва да се придържа през живота си към това, което остава. Църквата е тази, която показва вратата към собствената душа, Църквата запалва светлината на Светия Дух в нея, за до построи там храма на Пресветата Троица, Църквата е тази, която помага на душата да бъде това, което всъщност е. Това е пътят, ако искаме да останем живи и след живота.
Корените на празника Всички покойни са от Х век. През 998 г. игуменът на френското бенедиктинско абатство Клюни, назначил на 2 ноември тържествено възпоменаване на всички починали от манастирите, подчинени на Клюни. През следващите столетия празникът се разпространил в Църквите на запад, но чак през 1915 г. е въведен като празник на цялата Църква от папа Бенедикт ХV.

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар