Презрението на света

От свети Алонсо Мария ди Лигуори

Мисълта, че всичко в света е суетно и че всичко, което светът цени не е нищо друго освен лъжа и измама, е довело много души до решението да се посветят изцяло на Бога, „защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си” (Мт. 16,26). Какво ще спечели този, който завинаги погуби душата си, дори и да е придобил целия свят? Колко много младежи е накарал този велик стих от Евангелието да изоставят роднини, отечество, имане, слава, дори корони, за да се оттеглят в манастир или в някоя пустиня, където да бъдат заети само с мисълта за Бог! Денят на смъртта се нарича ден на загубата: Juxta est dies perditionis – „денят на загинването им е близък” (Вт. 32,35). Ден на загубата се нарича денят на смъртта, понеже в него трябва да изоставим всички блага, които сме придобили тук долу, на земята. Затова, както много сполучливо отбелязва свети Амврозий, нямаме право да наричаме тези блага наши, защото не можем да ги вземем с нас в другия свят, където ще трябва да останем завинаги: „Не е наше това”, казва той, „ което не можем да вземем със себе си; само добродетелта придружава починалия.” Само добрите нашите дела ще ни придружават и ще ни бъдат утеха във вечността.

Всички земни блага, най-високите титли, среброто и златото, най-скъпоценните камъни загубват блясъка си, погледнати от смъртния одър: тъмната сянка на смъртта помрачава дори скиптрите и короните и прави всичко, което светът цени, да изглежда само като дим, нечистотия, суета и нищета. И наистина, какво помагат в смъртта богатствата, придобити от умиращия, щом като след смъртта не му остава нищо освен дървения ковчег, в който да го поставят, за да изгние? Каква полза от прехвалената красота на тялото, щом от него нищо няма да остане освен шепа зловонен прах и безплътни кости?
Какво е животът на човека на земята? Чуйте как го описва свети Яков: „защото вашият живот какво е? пара, която се явява за малко време, па изчезва” (Як. 4,14). Днес някой е велик, почитан, страховит, ценен, утре ще бъде презиран, одумван и проклинат: „ Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво, но той премина и го няма; търся го и го не намирам” (Пс. 36,35-36). Той не е вече там, в любимата си вила, в онзи огромен палат, който си построи; но къде е той? В гроба, превърнат в прах!

„Statera dolosa in manu ejus с неверни къпони в ръка обича да онеправдава” (Ос. 12,7). С тези думи Светият Дух ни предупреждава да не се оставяме да бъдем мамени от света, понеже той отмерва благата с неверните си везни. Напротив, всичко трябва да мерим на точната теглилка на вярата, която ни позволява да разпознаем истинските блага, към които не спадат онези, които са бързопреходни. Света Тереза казва: „На нещата, които свършват със смърта, не трябва да се отдава никакво значение.” О, Боже! Какво е останало от величието на толкова първи държавни министри, на толкова барони, князе и римски императори сега, когато спектакълът им е приключил и е настъпила вечността. „с тях загина споменът им” (Пс.9, 7). В света те играеха важна роля, имената им се разнасяха навсякъде, но със смъртта им и с роля, и с име, и с всичко се свършва. Тук е много подходящо мястото за надписа, който може да се прочете на едно гробище, в което почиват много велики господа и дами:

Виж на величието край какъв е отреден,
На земния разкош, на маниера прелестта:
От сълзите, от червеите, от камъка и от пръстта
Сънят тъй бегъл на живота земен е ограничен.

„“Praeterit figura hujus mundi защото е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7, 31). Нашият живот е, казано накратко, нищо друго освен мимолетно появяване в някоя пиеса; и за всички то има край – за благородника и за селянина, за царя и за поданиците му, за богатия и за бедния. Блажен е, който в тази пиеса е изиграл добре ролята си пред Бога! Филип ІІІ, крал на Испания, починал едва 42-годишен; преди смъртта си казал на заобикалящите го: „Когато умра, разгласете театъра, който гледате в момента; разгласете, че на смъртния одър мисълта на краля за неговия трон не му служи за нищо друго, освен да изпълва съвестта му със страх за неговото управление.” И завършил, въздишайки, с думите: „О, ако бях прекарал това време в някоя пустиня, за да се занимавам с осветяването си, сега бих се изправил с по-голямо доверие пред съда на Исус Христос.”

Известно е към каква промяна на живота е подтикнат свети Франциско де Борджия, когато видял трупа на кралица Изабела, която била красавица приживе, но след смъртта и, всеки, който я зърнел, го побивали тръпки. Затова тогава той казал: „Така свършват благата на света.” След което се посветил изцяло на Бога. О, дано всички последваме примера му, преди да ни е изпреварила смъртта. Но нека не се бавим, тъй като тя е вече на път и часът на пристигането и не ни е известен. Да не допускаме от просветлението, с което Бог ни удостоява сега, в смъртния ни час да останат само угризенията на съвестта и това как ще отговаряме пред Бог. Да вземем решение да направим сега това, което после ще искаме да сме направили, но не сме успели.

Не, Боже мой! Ти ме търпя достатъчно дълго: не искам да Те карам да чакаш повече да Ти се даря. Ти викаше към мен отново и отново, да скъсам със света и да се посветя изцяло на Твоята любов. Сега Ти викаш пак, ето ме, вземи ме в Твоите прегръдки: в този миг Ти се посвещавам напълно. О, неопетнен Агнец, Който се пожертва на Калвария за мен, умирайки на кръста, измий ме първо в Твоята кръв и ми прости всички неправди, които съм Ти причинил и разпали след това в мен Твоята свята любов! Обичам Те повече от всичко, обичам Те от всичката си душа. И какво ли бих намерил в света, което да заслужава повече любов и което да ме обича повече от Теб? Мария, Майко Божия, на Която съм поверен, моли се за мен и ми помогни да получа истинско и трайно обръщане в живота, уповавам се на Теб.

(по www.kath-info.de)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар