ВЕЛИКОПОСТНО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ (2013)

ПОСЛАНИЕТО НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО
БЕНЕДИКТ XVI
ЗА ПОСТНОТО ВРЕМЕ 2013

Вярвайте в милосърдната любов и пораждайте милосърдна любов

« „И ние познахме и повярвахме в любовта, която Бог има към нас.” (1 Йн 4,16)

Скъпи братя и сестри,

честването на Великия пост в контекста на Годината на вярата ни поднася безценна възможност, за да размишляваме върху връзката между вярата и милосърдната любов: между факта да вярваш в Бог, в Бог Исус Христос и любовта, която е плод на действието на Светия Дух и която ни води по пътя на посвещаването на Бог и на другите.

1. Вярата в отговор на Божията любов.
В първата си енциклика аз предложих вече някои елементи, за да се почувства тясната връзка между тези две богословски добродетели, вярата и милосърдната любов. Въз основа на основното твърдение на Апостол Йоан: «И ние познахме и повярвахме в любовта, която Бог има към нас.» (1 Йн 4,16), аз припомних, че «поради факта, че да си християнин не е морално решение или възвишена идея, но среща с едно събитие, с една Личност, която дава до живот един нов хоризонт и по този начин неговата окончателна посока … Тъй като Бог ни обикна първи (виж 1 Йн 4, 10), любовта не е повече само една « заповед », но тя е отговор на дара на любовта, чрез която Бог идва на среща с нас.» (Deus caritas est, т. 1). Вярата представлява лично приобщаване – което включва всички наши способности – за откровението на безвъзмездната и «страстна» любов, която Бог има за нас и която се проявява напълно в Исус Христос; срещата с Бог Любов, който говори не само на сърцето, но също така и на ума: « Признаването на Живия Бог е един път към любовта и едно ДА от нашата воля за Неговата воля, което обединява интелект, воля и чувство във всеобхватния акт на любовта. Този процес все пак остава постоянно в движение: любовта никога не е „завършена“ нито пълна» (ibid., т. 17). оттук произтича за всички християни и по-специално за «хората ангажирани в милосърдните служби», необходимостта от вяра, «от срещата с Бог в Христос, която поражда в тях любов и която отваря техния дух към другия, по такъв начин, че тяхната любов към ближния да не бъде така да се каже наложена отвън, но да бъде последица произтичаща от тяхната вяра, която става дейна в любовта.» (ibid. т. 31a). Християнинът е една личност покорена от любовта на Христос и впрочем съзряла чрез тази любов – « caritas Christi urget nos » (2 Кор 5, 14) – тя е отворена по определен и задълбочен начин към любовта за ближния (виж ibid., т. 33). Тази нагласа се поражда преди всичко от съзнанието, че сме обичани, опростени и дори от факта, че Господ ни служи, като се навежда да умие нозете на Апостолите и поднася Самия Себе Си на Кръста, за да привлече човечеството към Божията Любов.

«Вярата ни показва Бог, който даде Единородния Си Син за нас, за да провокира така в нас победоносна увереност, че наистина е вярно твърдението: Бог е Любов… Вярата, която е наясно с Божията Любов, която се разкрива в прободеното Исусово Сърце върху Кръста, на свой ред поражда любов. Той е светлината- всъщност единственият, който отново осветява без спир един свят в мрака и който ни дава куража да живеем и да действаме.» (ibid., т. 39). Всичко това ни кара да разберем, че основното отношение, което отличава християните е именно « любовта основана върху вярата и формирана чрез нея. » (пак там, т. 7).

2. Милосърдната любов като живот във вярата
Целият християнски живот е в отговор на Божията любов. Първият отговор е именно вярата като приемане изпълнено с удивление и признателност, с нечувана божествена инициатива, която ни предхожда и ни вика. А « ДА-то » на вярата бележи началото на една светла история на приятелството с Господ, което изпълва и придава пълния негов смисъл на цялото наше съществуване. Но Бог не се удовлетворява само, че ние приемаме Неговата любов безвъзмездно. Той не се ограничава само да ни обича, но Той иска да ни привлече към себе Си и да ни промени в дълбочина, така че да можем да кажем заедно със Свети Павел: вече не аз живея, а Христос живее в мене (виж Гал. 2, 20).
Когато оставим място за Любовта на Бог, ние се уподобяваме на Него, дори вземаме участие в Неговата милосърдна любов. Да се отворим към Неговата любов означава да Го оставим да живее в нас и да ни поведе, да обичаме с Него, в Него и като Него; и тогава именно това е нашата вяра, която действа чрез милосърдната любов (виж Гал 5, 6) и която пребъдва в нас (виж 1 Йн 4, 12).
Вярата е да постигнеш познание за истината и да се придържаш към нея (виж 1 Тим 2, 4); а милосърдната любов това е да «държиш» на истината (виж Еф 4, 15). С вярата ние влизаме в приятелството с Господ; с милосърдната любов се живее и се запазва това приятелство (виж Йн 15, 14). Вярата ни кара да приемем заповедта на Господ и на Учителя; милосърдната любов ни дава блаженството да я приложим на практика (виж Йн 13, 13-17). Във вярата ние сме вкоренени като Божии чеда (виж Йн1, 12); милосърдната любов ни кара да постоянстваме именно в божественото родство, носейки плодовете на Светия Дух (виж Гал 5, 22). Вярата ни кара да признаем даровете, които Бог добър и
щедър ни повери; а милосърдната любов ги направи плодородни (виж Мт 25, 14-30).

3. Неразрушимата връзка между вярата и милосърдната любов
В светлината на това, което е казано, че се явява ясно е че ние не можем да отделим или да противопоставим вярата и милосърдната любов. Тези две богословски добродетели са тясно свързани и е погрешно да се търси между тях противопоставяне или «диалектика». Всъщност от една страна, поведението на този, който поставя по убедителен начин акцента върху приоритета и решаващия характер на вярата, с цел да подцени и почти да пренебрегне в нея конкретните действия на милосърдната любов като я сведе до родов хуманен жест, е ограничаващо. Но от друга страна е също толкова ограничаващо да се подкрепя едно преувеличено предимство на милосърдната любов и нейната дейност, като се мисли, че делата заместват вярата. За един духовен и свят живот, е необходимо да се избягва както фидеизма така и моралния активизъм.
Християнското съществуване се състои в продължително изкачване към върха на срещата с Бог, за да се слезе отново след това, носейки любовта и силата, които произтичат от това, за да служат на нашите братя и сестри със същата любов, като на Бог. В Светото Писание ние виждаме устрема на Апостолите за известяване на Евангелието, как поражда вярата тясно обвързана с милосърдното внимание на службата към бедните (виж Деян 6, 1-4). В Църквата съзерцанието и действието, символизирани по определен начин чрез евангелските фигури на Мария и Марта, трябва да съществуват заедно и да се интегрират. (виж Лк 10, 38-42). Приоритетът винаги върви с отношението към Бог, а истинското евангелско споделяне трябва да се корени във вярата. (виж Катехеза по време на Генерална Аудиенция от 25 април 2012г.). Понякога има тенденция да приписваме термина «милосърдна любов» на солидарността или на най-обикновена хуманитарна помощ. Важно е обаче да се помни, че най-голямото дело на милосърдната любов е именно евангелизацията, което ще рече « службата на Словото». Няма по-добронамерено и впрочем благородно действие към ближния, от това да споделиш хляба на Словото Божие, да го направиш участник в Благата Вест от Евангелието, да го въведеш във връзка с Бог: евангелизацията е най-възвишеното и най-пълното насърчаване на човешката личност. Както го написа Божият Слуга Папа Павел VІ в Енцикликата Populorum progressio, първият и основен фактор в развитието е известяването на Христос (виж т. 16). Това е изначалната истина на Божията любов към нас, живяна и известена, която отваря нашето съществуване да приеме тази Любов и да направи възможно цялостното развитие както на човечеството като цяло, така и на всеки отделен човек (виж Енциклика Caritas in veritate, т. 8).
Накратко всичко тръгва от Любовта и се стреми към Любовта. Безвъзмездната Божия Любов ни е предадена чрез известяване на Евангелието. Ако ние я приемем с вяра, ние получаваме този първи и необходим контакт с божественото, за да сме в състояние да «обичаме Любовта», за да живеем и израстваме след това в тази Любов и с радост да я споделяме с останалите.
За връзката между вярата и делата на милосърдната любов, един израз от Посланието на Свети Павел до Ефесяните може би обобщава техните взаимоотношения по най-добрия начин: « Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас, но е Божи дар; не е чрез дела, за да не би някой да се похвали. Защото сме Негово дело, създадени чрез Исус Христос за добри дела, които Бог е предназначил да вършим» (2, 8-10). Тук се долавя, че всяка инициатива за спасение идва от Бог, от Неговата благодат, от Неговото опрощаване прието във вярата, но тази инициатива не ограничава нашата свобода и нашата отговорност, а ги прави по-скоро автентични и ги ориентира към делата на милосърдната любов. Тези тук не са главно плод на човешки усилия, от които да се извлече слава, но се раждат от самата вяра и се появяват от Божията благодат, която Бог дарява в изобилие. Вярата без дела, е като дърво без плодове: тези две добродетели се допълват взаимно. Постното време ни кани именно чрез традиционни указания за християнския живот, да подхранваме вярата, като слушаме внимателно и продължително Словото Божие, участваме в Тайнствата и същевременно да израстваме в милосърдната любов, в Божията любов към ближния, също и
чрез точно определени указания за пост, покаяние и милостиня.

4. Приоритет на вярата, върховенство за милосърдната любов
Като всеки Божи дар, вярата и милосърдната любов, ни водят отново към действието на самия Свети Дух (виж 1 Кор 13), този Дух, който се провиква в нас « Авва! Отче» (Гал 4, 6), и който ни кара да кажем : « Исус е Господ » (1 Кор 12, 3) и « Маран-ата- (Господ идва)! » (1 Кор 16, 22; Откр 22, 20).
Вярата, дар и отговор, ни прави да познаем истината за Христос като въплътена и разпната Любов, пълното и съвършенно съгласие с волята на Отца и безкрайното Божествено Милосърдие към ближния; вярата вкоренена в сърцето и в ума подкрепя убеждението, че именно тази Любов е единствената реалност побеждаваща злото и смъртта. Вярата ни кани да погледнем към бъдещето със силата на надеждата, в уверено очакване, че победата на Христовата любов ще достигне своята пълнота. От своя страна милосърдната любов ни кара да влезем в Божията любов разкрита в Христос, кара ни да се присъединим като личности и съществуване към цялостната и безрезервна саможертва на Исус пред Отца и нашите братя. Вдъхвайки ни милосърдна любов, Светият Дух ни прави да участваме в собствения дар на Исус: синовен към Бог и братски към всеки човек. (виж Рим 5, 5).
Връзката, която съществува между тези две добродетели е подобна на тази между двете основни Тайнства на Църквата: Кръщението и Евхаристията. Кръщението (sacramentum fidei) предхожда Евхаристията (sacramentum caritatis), но то е ориентирано към тази, която представлява пълнотата на християнското пътуване. По аналогичен начин вярата предшества милосърдната любов, но се разкрива истински само, ако е увенчана с нея. Всичко започва със смиреното приемане на вярата (« да умееш да бъдеш обичан от Бог»), но това трябва да достигне до истината за милосърдната любов (« да умееш да обичаш Бог и ближния си »), което остава завинаги като изпълване на всички добродетели (виж 1 Кор 13, 13).
Скъпи братя и сестри, в това Постно време, където ние се приготвяме, за да честваме събитието на Кръста и Възкресението, в което Божията Любов изкупи света и осветли историята, аз ви пожелавам на всички да изживеете това безценно време, като съживите вашата вяра в Исус Христос, за да влезем в Неговото пътуване с любов към Отца и към всеки брат и сестра, които срещаме в нашия живот. С тази цел аз отправям моята молитва към Бог, за да призова над всеки от вас и над всяка общност Божието Благословение!

Ватикана, 15 октомври 2012
BENEDICTUS PP. XVI

© Copyright 2012 – breria Editrice Vaticana


Коментари

Няма коментари

Оставете коментар