Догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария

Разминаването между Католическата и Източноправославните Църкви по този въпрос

Сред догмите, приети от Католическата Църква и отхвърлени от Източноправославната Църква, се отнасят т.нар. „мариологически” догми. Казано по друг начин – това са онези догми, които изразяват вероучението на Западната Църква за Пресвета Богородица и Нейната роля в историята на Спасението.

Преди всичко, необходимостта от разяснения около тази догма произтича дори само от това, че самото й наименование води до заблуда сред руските вярващи (авторът е руснак и произведението му е насочено към руснаците – бел.прев.). Става дума за това, че има две различни догми – за девственото рождение (безполовото зачеване) на Исус Христос от Дева Мария и за непорочното зачатие на самата Дева Мария – на руски език (а и на български – бел.прев.) традиционно те се превеждат по един и същ начин: непорочно зачатие. Вследствие от това, множеството православни (а и част от католиците), на които повече е известна първата, общохристиянска догма за чудното зачатие на Спасителя от Светия Дух без участието на земен баща, предполагат, че Католическата Църква учи за девствено рождение и на самата Мария. Между другото, това далеч не е така. Под непорочно зачатие на Света Богородица католическото вероучение разбира неучастието на Дева Мария в първородния грях още от момента на Нейното зачеване, което е станало по абсолютно естествен път от двама земни родители – Йоаким и Ана. Този богословски тезис се явява за католицизма най-важното логическо звено в развитието на мариологията. Православната Църква също почита Пресвета Богородица като „по-честита от херувими и несрамнимо по-блажена от серафими” (т.е. над останалите ангели), не по-малко от католиците, но опровергава догмата за непорочното зачатие, като счита Мария само за лично безгрешна, но не и лишена от първороден грях, подобно на останалите хора (тук изключваме Богочовека Исус). В обосновката на това мнение православните богослови се опират на отсъствието на каквито и да са споменавания за факта за нейното непорочно зачеване в Светото Писание и в светоотеческото Предание. Доколко обаче това съответства на гледната точка на древните християнски традиции?

Наистина, в Светото Писание преки споменавания за непорочното зачатие на Дева Мария няма. Нещо повече, тази догма много трудно се съгласува с учението на апостол Павел за греховността на всички хора (Рим 5,12) и че изкуплението на Христа е за всички хора. Многобройните опити да се представят библейски свидетелства в подкрепа на тази догма (например Бит 3, 15; Лк 1, 28) се основават по-скоро на неправилни преводи от древните езици, отколкото на явен екзекетски опит. В резултат, в съвременната католическа литература всички аргументи, базирани на Светото Писание, носят косвен характер: например се приема, че Пресветата Дева, бидейки призвана да стане Майка на Господа, задължително би трябвало да е била удостоена с особена святост още в първия момент на Своето съществуване – подобно на пророк Йеремия и Св. Йоан Кръстител, за които е казано, че са били осветени още в утробата на майката (Йер 1,5; Лк 1, 15).

Най-известните богослови на ранната Църква, по-специално Ориген, колкото и специално да са почитали Мария, не са отричали у нея човешката греховност и слабости. Но минало съвсем не много време и именно Тя, Която станала Майка на Господа, получила ореола на Божествената святост. Прието е, че култът към Мария започнал да се развива бързо преди всичко на Изток, където най-напред са се обръщали към Нея с молитва (ІІІ-ІV в.), където започнали да я споменават в литургиите, а също – съчинявали химни в Нейна чест. Първо на Изток на името на Мария кръщавали църкви (ІV в.), описвали Нейния образ и провеждали празници в Нейна чест (V в.). Източният Ефески събор от 431 г. признал за възможно Майката на Исус да се нарича Богородица. На Запад формите на източното благочестие прониквали бавно и не без трудности. Дори Блаженият Августин нищо не говори за практиката на църковна почит към Мария и едва в края на V в. на Запад срещаме обръщение към Мария в църковен химн. През VІ в. името на Мария се появява в канона и чак през VІІ век на Запад възприемат източните празници в чест на Мария (Благовещение, Успение Богородично, Сретение Господне). Мария станала централен персонаж в латинската поезия, акцент в култа към нея било все по-голямото смесване на образа на евангелската Майка на Исуса с образа на Небесна Царица и Застъпница.

По това време на Изток вече получил разпространение празникът Зачатие Богородично. Възникнал около 700 г. (очевидно в сирийски манастири), той получил популярност във Византия, но първите сведения за него на Запад се появяват едва в средата на ХІ век. Първо той започнал да се празнува в Англия, но Вилхелм Завоевателят, управлявал Англия от 1066 до 1087 г., в хода на реформите в Англо-саксонската Църква, официално го забранил. След няколко десетилетия (около 1125 г.), въпреки протестите, празникът на Марииното зачатие бил възобновен. Едновременно с това бил подновен въпроса за зачеването на Пресвета Богородица от позициите на богословската наука.

Доколкото историческите данни ни позволяват да отсъдим, първенството в богословското осмисляне на непорочното зачатие на Богородица принадлежи на английския монах Идмер, който през 30-те години на ХІІ в. написал на тази тема наивен и трогателен трактат. Заедно с това, скоро получило известност писмото на Св. Бернар от Клерво, адресирано до клира на Лионския Събор, в което светецът остро осъждал и празника на непорочното зачатие, и съответсващото му учение. Мнението на Св. Бернар тогава било споделяно от мнозинството учени-схоластици, приемащи, че дори Мария да не е била причастна към първородния грях, то това не е от момента на зачатието й, а от момента на отделянето на душата й (по тогавашните представи, съединението на тялото на плода на момичето с душата става три месеца след зачатието). Именно в този момент, смятали схоластиците, Бог по особен начин осветил Мария и снел от Нея първородния грях, получен от нея при зачатието. Заедно с израстването на църковното почитане на Богородица фактът, че Мария би могла да е останала в състояние на грях цели три месеца, станал неприемлив от богословска гледна точка. Тогава се закрепила тенденцията към богословско обосноваване на минимално възможни срокове за пребиваването на Мария в състояние грях, които стигат до пълно отсъствие на такъв, т.е. до извода за Нейната непорочност от момента на зачатието й. Въпреки всичко, изначалното отсъствие на грях у Пречистата, според редица водещи богослови (Св. Тома Аквински, Св. Бонавентура, Св. Алберт Велики) противоречало на църковното учение за изкуплението на всички хора от Христа: в такъв случай наистина Неговата Майка не би се нуждаела от изкупление!
Възникналото противоречие в известна степен приключило в края на ХІІІ век с мнението на богослова-францисканец от Оксфорд Дънс Скот. Според неговото учение, Божията Майка била изначално безгрешна, но по силата на това Тя още повече изпитвала нужда от изкупителната жертва на Предвечния Син, ако би била обградена от потенциално застрашаващия Я първороден грях, който във всеки момент би могъл да Я докосне. По този начин би отпаднало противоречието с учението за всеобщия характер на изкупление, но затова пък възникнал друг въпрос: защо първородният грях да може да е заплаха за Пречистата, при положение, че вече е получила особения дар на благодатта при зачеването? Мащабната полемика по този въпрос се разразила в продължение на два века. Прочутият томистки богослов Каетан, живял в края на ХV – началото на ХVІ в. заявил, че учението за непорочното зачатие на Богородица изцяло се съгласува с всеобщото изкупление само при наличието у Мария на особен род защита от първородния грях (debitum peccati), при изначалното негово отсъствие благодарение на действието на Светия Дух в момента на зачеването. Още по-сложен характер на доктрината придали и нейните интерпретации, въпреки че в общ вид тя позволявала да бъде обосновано отсъствието на първороден грях у Богородица от момента на зачатието. Оставало само тази доктрина да бъде свързана с отдавна утвърдилите се в западното богословие възгледи на Свети Августин за безусловната греховност на самия акт на зачеването, откъдето би произтекла невъзможността за каквато и да е причастност на Светия Дух в този акт. Тук се намесили францисканските теолози, които разработили допълнителната доктрина за особеното действие на благодатта, което вълзпрепятствало предаването на греха в момента на зачеването на Дева Мария.

Масло в огъня обаче наляла една нова концепция за първородния грях, изложена през ХVІ в. от богослова Мишел дьо Баю и доразвита впоследствие от янсенистите. Баю вярвал в учението на ранните Отци на Църквата, като настоявал за наличието на безусловна греховност на всички хора, в това число и на Божията Майка (изключението разбира се бил самият Христос). В обосновката на своите възгледи Баю се базирал на факта на физическата смърт на Дева Мария, което според него би трябвало да е доказателство за Нейната смъртност и греховност (по това време догмата за телесното възнесение на Дева Мария още не била окончателно формулирана – бел.ред.). Баю бил подкрепен от някои богослови. Разгорял се ожесточен спор с остри взаимни обвинения. Все пак голяма част от богословите споделяли вярата в бъдещата догма. Папа Пий V през 1587 г., а век по-късно – Папа Александър VІІІ, издали специални були, осъждащи възгледите на Баю и янсенистите.

Към ХVІІ в. вярата в непорочното зачатие вече съвсем основателно се утвърдила на Запад, като започнали да се очертават и контурите на новото догматично определение. Все пак споровете още продължавали и за да ги прекрати Папа Павел V през 1617 г. просто забранил публично да се изразява мнение, което противоречи на идеята за непорочното зачатие. Всички гръмко подчертавали необходимостта да бъде провъзгласена новата догма, но наскоро възкачилият се на престола Папа Григорий ХV предпочел да не избързва, като твърдо заявил, че Светият Дух още не е открил на Църквата обстоятелствата около тази тайна. В същото време той направил още по-стриктна забраната на Папа Павел V, като добавил към нея и забрана за изразяване на частни богословски мнения в писмен вид, които противоречат на идеята за непорочното зачатие. Но наистина, Папата проявил известна бдителност – в булата му се говори за отсъствие на първороден грях у Божията Майка от момента на сътворението на Нейната душа и съединяването й с тялото. Формулировката, в която еднозначно да се потвърди непорочното зачатие, била оставена на бъдещето.

Най-накрая, през 1854 г., след консултации с епископите, Папа Пий ІХ, със специалната була Innefabilis Deus провъзгласил догмата за Непорочното Зачатие на Богородица. Този път обаче ясно се подчертавало, че Пресветата Дева е непричастна към първородния грях от момента на зачатието, по Божия благодат. През 1858 г. Приснодевата се явила на Св. Бернадета Субиру в Лурд, като се представила като Непорочното Зачатие, което било потвърждение на истинността на папската була за Църквата и за верните. От този момент нататък догмата за Непорочното Зачатие заела категорично място в системата на католическото вероучение. Заедно с това, тази догма продължила да бъде подлагана на критика от страна не само на православни и протестантски богослови, но и от страна на някои либерални католическо теолози.

Как Източната Църква се отнасяла към учението за непорочното зачатие? Макар и появила се най-напред на Изток, вярата в непорочното зачатие така и не получила там своето доктринално утвърждаване, но никога не изчезнала напълно и от време на време гръмко напомняла за себе си. През ХV в. тя била споделяна от Георги Схоларий (Генадий ІІ) – първият патриарх на Константинопол, приел тази титла след завоюването на Византия от турците. През ХVІ-ХVІІІ в., под въздействие на засилените контакти с католиците, учението за непорочното зачатие се разпространило повсеместно в южноруската Църква. Професорите от Киевската православна академия дори давали клетвено обещание да защитават това учение, а студентите основали обществото Solidatas Maria (Мариино братство) в чест на непорочното зачатие на Богородица. В сборниците с поучения и проповеди на руските пастири от това време нерядко се срещат потвърждения за вярата в непорочното зачатие. Така например, Черниговският архиепископ Лазар Баранович, наричан от Дмитрий Ростовски „стълб на православието”, писал: „Ангелите се удивляват на Твоето зачатие, Чиста, Ти, Която от семето на зачатието не си била причастна към греха”. Йоан Голятовский, ректор и игумен на Киевската колегия, потвърждава, че „Пречистата Дева се зачена и роди без първороден грях”. Към същите възгледи са се придържали Стефан Яворский, Теодосий Черниговский, Киевският митрополит Йоасаф Кроковский. Накрая, учението за непорочното зачатие на Богородица намира място и в първото издание на „Четьих Миней” на един от най-почитаните руски светци Дмитрий Ростовски (в следващото издание то било отстранено по разпореждане на московския патриарх Йоаким).

И до днес продължават споровете за това какво отражение има вярата в непорочното зачатие на Богородица в православното богослужение. В текстовете, величаещи Божията Майка като Пресвята, Пренепорочна и т.н., защитниците на концепцията за непорочното зачатие виждат доказателства за своята правота, а противниците ги смятат само като посочване на една по-особена святост на Божията Майка. Би могло да се каже, че в православните литургични текстове е отразена древната вяра в непорочното зачатие на Богородица, макар и не в пряка форма. Например в кондака за Рождество Богородично това събитие се свързва с отхвърляне действието на първородния грях: „Адам и Ева от тленна смърт освободиха се, Пречиста, в святото Твое рождество”. Забележителен е и фактът, че вярата в непорочното зачатие са съхранили и т.нар. старообредници.

По този начин могат да бъдат направени следните изводи: Развитието на учението за непорочното зачатие на Пресвета Богородица е отражение на растящата почит към Божията Майка в църковното съзнание – то било фиксирано и в признанването на това учение от Католическата Църква, и в неговото развитие на Изток. В Източноправославната Църква то се съхранило в частни мнения на редица известни богослови и в литургичната практика.

Заедно с това, сложният и противоречив път на развитието на учението за непорочното зачатие на Запад, където то получило догматична форма, е доказателство за многозначността на неговото богословско осмисляне и следователно – изисква внимателни оценки. Все пак, от наша гледна точка, то (богословското осмисляне – бел.ред.) трябва да послужи за намаляване на полемиките между двете страни.

Откъс от книгата на Юрий Табак „Католицизъм и православие. Основни догматични и обредни различия”

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар