ВЕЛИКИЯТ ПОСТ 2014: Послание на епископ Георги Йовчев

Скъпи братя и сестри,

Молитва, милостиня, пост …

В началото на Великопостния период, който се състои в едно по задълбочено духовно изживяване, литургията ни предлага три покаятелни практики, които са много ценни, както от библейската, така и от християнската традиция – молитва, милостиня, пост. Те са много добра предпоставка да се приготвим добре за Пасхата и да почувстваме силата Божия. В Пасхалното среднощно бдение се пее: „Светостта на тази нощ прогонва престъпленията, измива вината, възстановява невинността на пропадналите, дава радост на скърбящите, премахва омразата, смекчава насилието и носи мир”.
Във Великопостната вест бих желал през тази година да се спрем по особен начин на стойността и смисъла от поста. Великият пост ни приканва през тези четиридесет дни да ги изживеем, както Господ в пустинята, преди да предприеме първата Си обществена мисия.
В Евангелието четем: „Тогава Исус беше отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола. И, като пости четиридесет дена и четиридесет нощи, най-сетне огладня” /Мт. 4, 1-2/.
Както Моисей преди да получи 10-те Божи заповеди на каменните скрижали /Изх. 34, 28/, както Илия преди да срещне Господа на планинита Хорив /1 Царст. 19, 8/, така Исус, молейки се и постейки, се приготвя за Своята голяма мисия, в която изпита твърдият отпор на изкусителя.
Можем да се запитаме каква е стойността и смисъла за нас християните да се лишаваме от нещо, което по само себе си е добро и полезно за нашето съществуване тук на земята?
Свещените Писания и цялата християнска традиция ни поучават, че постът е от голяма помощ, за да се избегне греха и всичко онова свързано с него. Поради това нищо от историята на спасението не може да се осъществи без поста. Още в първите страници на Свещеното Писание Господ Бог заповяда на човека да се въздържа и да не яде от забранения плод… „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” /Бит 2, 16/.
Св. Василий когато тълкува този текст казва: „Постът е бил заповядан още в Рая”. Първата заповед е била дадена на Адам и изразът „не трябва да ядеш” е закона за поста даден още в началото /PG, 31, 163/ понеже всички бяха поразени от греха и неговите последствия, постът ни се предлага като идеално средство за помирение и приятелство с Бога. Така Ездра преди завръщането си от пленничеството вървейки към Обетованата земя поканва събрания народ да се моли и да пости, за да се снизи пред нашия Господ /Ездра 8, 21/.
Вседържителят изслуша молитвата им и ги увери в Своето покровителство. По същия начин направиха и жителите на Ниневия, когато чуха пророк Йона да им говори, че чрез покаяние ще се избавят от гнева Господен. Те казваха искрено: „Кой знае, може би, още Бог ще се умилостиви и ще отвърне от нас пламтящия Си гняв, и не ще загинем” /Йона 3, 9/.
В Новият завет Исус ни показва дълбоката причина, за да постим плодоносно, противопоставяйки на лицемерието на фарисеите, които спазват стрикно предписанията на закона, но сърцето им е много далеч от Бога. Истинският пост, казва Божественият учител, е да изпълним до край волята на Небесният Отец, „който вижда в скришно и ще ти въздаде наяве” /Мт 6, 18/.
Той самият отговаря на Сатаната в завършека на своят пост в пустинята: „Не само с хляб живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста” /Мт 4, 4/.
Истинският пост започва тогава когато започваме да вкусваме от „истинската храна”, която е да изпълним Божията воля /Ив. 4, 34/.
Ако Адам не се подчини на заповедта на Господа да не яде от плода на дървото от познанието за доброто и злото с поста вярващият желае да се подчини със смирение пред Бога, уповавайки се на Неговата голяма доброта и милосърдие. Практиката за постенето я откриваме още в първата християнска общност /Деян 13, 3; 2 Кор. 6, 5/, също и отците на църквата говорят за силата на поста способен да бъде като спирачка за греха и да не допусне да извършим онова, което старият Адам извърши.
По този начин в сърцето на вярващият се отваря пътят към Господа. Постът следователно препоръчван от светците на всяка епоха е една неотменна практика за християните.

„Постът е душата на молитвата и милосърдието е животът от поста и поради това онзи, който се моли пости. Който пости има в себе си милосърдие. Който желае да бъде изслушан от Господа нека да изслушва този, който му се моли. Който иска да намери отворено сърцето на Бога, нека да не затваря своето сърце за онези, които се обръщат към него” /PL 52,320/.
В наши дни практиката за поста изглежда да търпи някои изменения и да придобива по някакъв начин нещо от културата в която живеем. За някои постът е по скоро терапия за тялото. Да постим това е здравословно за нашето физическо тяло, но за вярващият на първо място е една друга терапия да се излекува от онова, което му пречи и да живее праведно, за да се уподоби на Христа като изпълни Божията воля.
В Апостолическата Конституция Paenitemini от 1966 г. „Покайте се” слугата Божи Папа Павел VІ говори за необходимостта от това постът да бъде поставен на неговото място по начин такъв „не да живеем за себе си, но за Онзи, Който ни обикна и даде себе си за нас… и също да живеем за братята”.
Великият четиридесетдневен пост би могъл да се превърне в подходящ момент, за да навлезем в цитираната Апостолическа конституция като оценим истинското значение на тази антична практика, която ни помага да умъртвяваме нашият егоизъм и да отваряме сърцето си за Божията любов и ближния, първата и най-голяма заповед от новия закон на Евангелието /Мт 22, 34-40 /.
Истинската практика на постът допринася за издигането на личността като душа и тяло, помагайки й да избягва греха и да расте в интимността с Господа.
Св. Августин който познаваше много добре своите негативни наклоности ги определяше като „заплетен възел” /Изп. 2, 10-18/.
В неговият трактат за ползата от Поста той пише: „Правя някакво усилие, но за да ми прости Той, наказвам себе си, та Той да ми помогне, за да бъда приятен в Неговите очи и да достигна до Неговата нежност” / Проп. 400; PG 40, 708/.
Да се лишаваме от матералната храна, която храни тялото е да помагаме по лесно да се осъществи нашето вътрешно разположение, да слушаме Христа и да се храним със спасителното Му Слово. С постът и молитвата ние Му позволяваме да засити глада ни, който изпитваме в нашата интимност, а именно: гладът и жаждата за Бога.
В същото време постът ни помага да осъзнаем в какви тежки ситуации живеят нашите бедни братя. В първото послание на св. Иван Евангелист четем: „А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори за него сърцето си, – как може такъв да пребъдва в Божията любов?” /Ив. 3, 17/.
Доброволно да постим означава да постъпваме като Добрият самаританин, който слиза от добичето си, за да помогне на страдащия брат /Енциклика Deus Karitas est 15/. Свободно да се лишим от нещо, за да помогнем на другите. По този начин конкретно показваме истинската любов в помощта към ближния. Именно поради това, за да поддържаме живо това чувство към братята и да ги окуражаваме в енориите и всяка отделна общност по-усърдно да изживеят добре Великият пост в персоналната и комунитарна практика.
Като слушат Словото Божие, като се молят и като правят от все сърце милосърдие.
Още от началото това е било така в християнската църква правили са се специални колекти, за да може да се подпомагат бедните, благодарение на спестяванията от поста, които бяха отделяни за най-бедните, това ясно виждаме от /Didascalia Ap V, 20, 18/. Нека тази практика и днес бъде окуражавана и то преди всичко през това Великопостно Литургично време.
От казаното до тук става ясно, че постът представлява една аскетична практика много важна и духовно оръжие за борба против евентуалните нередни привързаности към нас самите. Доброволното лишение от предпочитани храни и материални блага, помага на ученика Христов да контролира слабата си човешка природа, която има като наследство от първородния грях и чиито негативни ефекти завладяват цялата човешка личност. По един подходящ начин ни поучава един античен Великопостен химн: „Utamur ergo parcius, verbus cibis et potibus somno iocis et artius perstemus in custodia – Нека да употребяваме трезво думите, храните и питиетата, сънят и игрите, и да бъдем винаги бдителни”.
Скъпи братя и сестри, ето как трябва да виждаме смисъла на поста, който ни помага за спасението. Както казваше папа Иван Павел ІІ: „Да направим от себе си тотален дар за Бога” /Veritatis splendor 21/.
Нека великият пост да бъде оценен във всяка християнска общност, за да бъде отстранено всичко, което разсейва ума и да заздрави онова, което храни душата с любовта Божия и с любовта към ближния.
По особен начин мисля за задължението да се молим в Lectio divina в приемането на тайнството помирение /изповед/ и в активното участие в светата Евхаристия преди всичко в Светата неделна литургия.
С това вътрешно разположение нека навлeзем в покаятелното време на Поста. Нека ни придружава Блажената Дева Мария, причина на радостта ни, и да ни подкрепя в усилието да изтръгнем нашето сърце от робството на греха, за да го превърнем все повече в „Скиня на живия Бог”.
С това благопожелание Ви придружавам с моята молитва, та всеки вярваш и всяка църковна общност да премине плодоносно този покаятелен път на Четиридеседневния пост, а на всички Вас ви давам моя благослов.

Георги епископ

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар