1.4. Свещеническият Каритас в концлагера Дахау

В концлагера духовниците се грижели за останалите затворници, много от които по разбираеми причини се борели с отчаянието и потиснатостта. Въпреки че и свещениците също били застрашени от тях, те се опитвали да окуражават останалите. Поделяли своите дажби с храна, давали по-голямата част на другарите си, някои дори всичко. Много от свещениците отстъпвали последното си парче хляб, когато срещнели гладен концлагерист, докато сами страдали от глад.
До септември 1942 г. не било позволено да се изпращат хранителни продукти в концлагера. Разрешението било дадено не от състрадание, а за да имат затворниците по-дълго време сили, така че да бъдат използвани за въоръжаването.
Освен храна свещениците раздавали също дрехи и медикаменти, за които се обръщали към близките си у дома и ги получавали като колети. Специалните лекарства били поръчвани отчасти по родните места, например тези, от които затворниците се нуждаели по време на епидемията от тиф. По този начин те снабдявали затворническата болница с големи количества гроздова захар и лекарства.
Свещениците дарявали доброволно кръв, помагали на болните с дрехи и други предмети, които можели да набавят. По тази причина някои били в движение всяка свободна минута и почти не си оставяли свободно време. Тази грижа осмисляла пребиваването им в лагера и им помагала да преживяват. Свещениците намирали мотивация в мисълта, че в страдащия затворен другар срещат самия Исус и Му служат.
Забележителни са събитията от януари 1945 година, с наближаването на края на войната. Когато в лагера избухнала епидемията от тиф, 20 свещеници (а според някои източници 30) – 10 немци и 10 поляци доброволно ходели в бараките на затворническата болница, в които върлувал петнистият тиф, за да работят там като болногледачи. Никой друг не искал да върши тази работа, защото имало опасност от заразяване, а хигиенните условия били крайно отблъскващи. Свещениците искали да помагат на умиращите, едновременно с дейността на санитари да ги придружават по пътя към смъртта и да им раздават тайнството на умиращите. Благодарение на тяхната подкрепа, хиляди починали помирени с Бога.
Капланът на концлагера, декан Шелинг, търсел доброволци за тази работа: „Болните имат нужда от грижи, умиращите – от Бог. Те се нуждаят от свещеника, който може да ги доведе до Бог. Знам, че въпросът е на живот и смърт за тези, които се запишат доброволно.“ От тези доброволци живи останали неколцина. Сред мъчениците-доброволци, загинали в Дахау, са блаженият Стефан Винценти Фрелиховски (+23.2.1945), както и Божият слуга о. Енгелмар Унцайтиг, CMM (+2.3.1945), известен като „Ангелът от Дахау“ или „немският Максимилиан Колбе“.

Свидетелства на свещеници, бивши концлагеристи в Дахау, за каритативните грижи

„Сигурно щеше да е хубаво да прекараш заслужената почивка с някоя ценна книга в ръка или в разговор със скъпия другар. Привличаше и отдихът в параклиса. Но тук, на улицата в лагера, чакаше Христос. Самият Той чакаше в Своите гладуващи и безпомощни братя (Мат 25, 40). Самият Той чакаше нас – Христос от Дахау! Ето така след трудовия ден тепърва започваше най-трудната, но същевременно и най-красивата работа. Въпросът беше само: Ще издържим ли и колко дълго? Но колкото може! Други също издържаха, а Бог ще се погрижи по-нататък.
- О. Ленц

„Имаше свещеници, които раздаваха пакетите си без остатък и ядяха само храната от лагера. Други раздаваха напълно всеки втори пакет. Трети пък разделяха всеки пакет на три части: за болните, за бедните, за себе си.
- О. Ленц

„Много малко от случващото се беше видимо; повечето неща ставаха скришом, а те бяха твърде много. Бяхме приключили с живота. Стремяхме се само да пожертваме последния остатък от жизнени сили за Божието царство.“
- О. Ото Пис

„За тези, които са наясно е несъмнено, че Каритас достигаше една повече от обичайна, а при не малко свещеници и героична, степен.“
- О. Шнабел

„Божието Провидение ми доведе толкова много бедни, така че постоянно имах съвсем малко хляб за раздаване, прекалено малко ръце, за мога да обслужа всеки от бедните, които не получаваха нищо от близките си. На един роднините му бяха измрели, на друг жена му бе невярна, трети отдавна беше останал без средства и сам-самичък, на четвърти синовете бяха на фронта, а и жена му се мъчеше от глад. Други пък бяха загубили всичко, което са имали при бамбардировките, вероятно дори и семействата си. А толкова много чужденци имаше там, които не можеха да получават нищо. Акцията с пакети от Червения кръст започна доста късно. Но даже и тогава те не стигаха за всички. А който трябваше да преживява от лагеристката храна година след година, в безкраен плен, наистина беше много зле…“
- О. Ленц

„Даровете на свещениците, направени от любов, бяха откарвани с ръчни колички в болницата. В това число цели кофи захар, стотици пакети гроздова захар, консервирани плодове, мармалад, бисквити, лимони… Същински влак на триумфа на истинското другарство – родено от християнската свещеническа любов към ближния.“
- О. Ленц

„Свещениците даряваха много за болните. Става въпрос за хляб и за нещата от техните пакети. Те действително направиха много добро, но самите те не говорят за това, а другите често го премълчават.“
- Купфер-Кобервиц

„Факт е, че чрез каритативната дейност на духовенството в лагера се подобри положението с прехраната и здравословното състояние, а смъртността за известно време бе снижена до нормално ниво.“
- Балинг

„В параклиса отново има обява: търсят се кръводарители за ранените от Аугсбург! Явяват се толкова много, че някои трябваше да чакат до 1945 г., докато ги повикат… Всъщност през годините стотици свещеници ставаха кръводарители. Някои даваха дори по пет до седем пъти кръв за болните.“
- О. Ленц

„Той (отец Леонхард Рот) преживяваше с минимум храна, защото раздаваше всичко. Излагаше се на опасност, без да се предпазва. Ден и нощ беше в бараките, в които имаше епидемия, постилаше на болните и ги завиваше, миеше ги, говореше с тях, молеше се с тях. Този човек правеше наистина свръхчовешки неща. Можеше да бъде намерен винаги и навскъде, където нуждата беше най-голяма.“
- Шнабел

„Януари 1945 г.: Епидемия от тиф в лагера. Болните в затворническата болница се мъчеха, крещяха от жажда. А в лагерния стол имаше сода за хиляди марки…Хорних (болногледач) разказва: `По-голямата част от болните нямаха пари. Без много да приказвам, тръгнах към барака 26, при Райнхолт Фридрихс и му описах нещата. Без да иска да знае повече, той попита: `Колко пари ти трябват?` `2-4 хиляди райхсмарки.` `Ела, моля те, тази вечер след проверката.` Три часа по-късно той беше получил 2500 марки. На следващия ден получих от барака 26 още 1500 марки за болните. Помогнахме на другарите, борещи се с треската.`
- О. Ленц

Подбор и превод: catholic-news.bg

(Следва)

ВСИЧКО ПО ТЕМАТА „ЦЪРКВА В ОКОВИ“

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар