1.6. Параклисът в барака 26 на концлагера Дахау

В концентрационния лагер Дахау, който просъществувал от 1933 до 1945 година, естествено не е имало истинска църква. През първите години литургии служел о. Пфанцелт от църквата „Св. Яков“ в Дахау. Но заради тормоза на пазачите много малко затворници се осмелявали да посещават Светата литургия. Освен това по-голямата част от лагеристите били комунисти, които и без друго били настроени атеистично. Така че управата на лагера имала мотив да разрешава все по-малко литургии и от 1936 г. съвсем ги отменила.

Преди избухването на Втората световна война в концентрационния лагер Дахау имало само няколко свещеници сред затворниците. В края на 1940 г. духовниците от различните концлагери били събрани и преместени в Дахау. Така броят им там нараснал скокообразно. По решение на есесовската централа, което вероятно се дължало на влиянието на Ватикана, на свещениците била дадена възможност всеки ден да служат или да участват в литургия. На разположение били необходимите литургични предмети и принадлежности. Освен това през 1941 и 1942 г. духовенството в лагера, което през първите 8 години било подложено на голям тормоз, получило привилегии в сравнение с другите затворници и по-лека работа. Това довело до значително влошаване на отношенията между концлагеристите.

Създаването на параклиса

През януари 1941 г. управата на лагера определила две помещения от първата стая в барака 26 за параклис, междинната стена била съборена и помещението било варосано. Шестнадесетте прозорци били оцветени изцяло в зелено с червени кръстове като детелини. Стените били боядисани в светлозелено, с изрисувани върху тях кръстове и лилии. Стената зад олтара била декорирана с тапети. Параклисът бил дълъг 20 метра и широк 8, 75 метра. В него се побирала една четвърт от живеещите свещеници в барака №26, около 800 човека. Но на практика се събирали повече от 1000 души. В параклиса нямало колони или подпори, стените и таванът били разчленени с летви, които служели и за укрепване.

Палаклисът служел за показен обект при официални посещения. Той трябвало да доказва уж доброто отношение към затворените в лагера свещеници. Останалите затворници, дори и католиците, нямали достъп до него. Оцветените прозорци не позволявали присъединяване към Литургията отвън.

Освещаване

Първата Света Литургия трябвало да бъде отслужена на 21 януари 1941 година. Но пазачите не се сещали, че за нея са необходими хостии и вино. Затова капланът на лагера, Паул Прабуцки, направил кратка набожност към Дева Мария като тържествено освещаване. Първата Св. Литургия се състояла на следващия ден, сряда, 22.1.1941 г., в 5 ч. сутринта. Присъствалият тогава о.Франц Цойх си спомня, че охраната била много негативно настроена към това събитие: „Вратата се отвори, трима есесовци влязоха. Единият крачеше по време на Литургията със скърцащи ботуши напред-назад, от вратата до олтара. При превръщането на даровете той изрева със заповеднически тон: `Да се отвори прозорецът`. Ние коленичихме сред ледения въздух, който нахлуваше вътре. Всеки свещеник си носеше парче хляб, тъй като служещият свещеник бе оповестил, че ще освети хляба в ръцете на свещениците. И по-късно се правеше така, понеже времето, отпуснато за Литургията беше много малко и не стигаше за раздаване на Причастието.

Литургии

Затворените в лагера свещеници служели всеки ден Светата Литургия в параклиса. От 1943 г. в неделя се служели повече литургии, а през 1945 г. – седмично по 50. След католическата Света Литургия протестантските пастори (4% от духовниците) правели свое богослужение. Така че още от началото параклисът бил използван в духа на икуменизма.

Но скоро расистката идеология на нацизма проникнала и тук: Само осем месеца след създаването на параклиса, от септември 1941 г., разрешение да влизат в него имали все още само свещеници-германци. Останалите, които били в бараки 28 и 30, предимно поляци, нямали помещение, в което да служат Литургията. Барака 26 била оградена с бодлива тел. А когато управата забелязала, че полските свещеници идвали по време на Литургията при задните прозорци, те били замазани с бяла боя. През декември 1942 г. СС преместила свещеници и от други националности, с изключение на поляци и литовци, при германските духовници в барака 26, така че те отново можели да влизат в параклиса.

В концлагера имало и други места, на които била служена Светата Литургия. С разрешение на ръководството на лагера това място била една от килиите на ареста на комендантството. Сградата била отделена от останалия лагер и се наричала още бункер и в нея се провеждали разпити, изтезания и екзекуции. В отделни килии там се помещавали „почетни затворници“, които били третирани превилигировано. Те носели цивилно облекло, не им бръснели главите, получавали храна като тази на СС и не били принуждавани да работят. Тези важни затворинци от 11 юли 1941 г. били трима свещеници – пастор Нирмьолер, каноник Нойхойзлер и прелат Михаел Хьок. Те можели да прекарват деня заедно и от декември 1941 г. да служат всеки ден Литургията в една килия. Протестантските богослужения били позволени чак от декември 1944 г. (веднъж на четири седмици). Твърде вероятно е Нирмьолер да е присъствал в предишните години на католическите литургии, но източниците не съобщават нищо за това. „Параклисът“ бил всъщност само една малка килия, обзаведен единствено с куфарче, съдържащо комплект литургични принадлежности. С течение на годините там били заключени и други „почетни затворници“, съответно за по-кратък период от време. Малко преди края на войната, през април 1945 г. те били преместени заедно с параклиса си в барака 31 (публичният дом на лагера). Епископ Габриел Пигьо пише за това: „Бараката, която обитавахме, бе служила на грешни цели. Когато научих за това, я поръсих със светена вода и отслужих покаятелна Литургия за извършените на това място грехове.“

Свещениците-концлагеристи служели тайно Св. Литургия на много места в лагера или на плантацията, с най-прости средства. Хостиите били вкарвани контрабандно в лагера, благодарение на сестрите от манастира в Дорфен. Полските свещеници се нуждаели на седмица от 700 хостии, за да ги осветят тайно по време на работата на плантацията по разрешения от Рим, твърде опростен начин. Нелегалната свещеническа дейност обаче била много опасна. Прелат Кизел описва в едно интервю, че заради изслушването на изповеди бил наказан с плесници от други затворници, поставен в наказателен отряд, нанесени му били 25 удара с пръчка и прекарал 42 дни в тъмничен бункер.

Влизането в лагерния параклис било забранено извън определените за литургии часове. Но с времето все по-малко се придържали към това. Забраната за влизане на миряни трябвало да бъде налагана от самите свещеници, поради което те не били обичани. Станалият по-късно известен немски/ френски историк, Йозеф Рован (затворен от 1944 г. в лагера) се оплаква, че немските свещеници пазели свръхревниво „малкия конкордат в Дахау“, както той наричал забраната за влизане, и по такъв начин те смятали като по-важна Евхаристията за себе си, отколкото присъствието на верните. Едмон Мишле си спомня, че чак през лятото на 1944 г., „когато нашите френски свещеници сами започнаха да упражняват полицейските правомощия на входа на резервираното пространство, забраната за миряни постепенно отпаднала. Тогава практически стана възможно свободното влизане в параклиса“. През лятото на 1944 г. станало сравнително лесно да се влезе в барака 26.

Обзавеждане

Обзавеждането на параклиса станало с дарения от различни енории и с помощта на самите затворници. Малкият Божи дом получил най-напред един, а по-късно три олтара. Първият олтар се състоял от масата, която била в помещение 1 на барака 26. Тя била повдигната с четири колчета и стояла върху подиум от елхово дърво, който бил висок 15 см. Олтарният камък (Portatile) бил подарък от председателя на Фулдската епископска конференция, Адолф Бертрам. За покривка на олтара служели големи чаршафи, които носели щемпела на СС. Временно за тавернакул било използвано едно чекмедже. Първоначално било забранено да се украсява предната страна на олтара (Antependium). Но през последните години той бил украсяван с различни символи, според литургичното време. Символите с коприненосив цвят били проектирани от каплан Ханс Щайнбок. Две литургични куфарчета, които били подарък от епископа на армията от Варшава, спомогнали за спазване на най-важните литургични правила: малък кръст, два метални свещника, две литургични канички, три молитвени поставки. Първоначално имало само една литургична дреха, която от едната страна била оцветена в бяло и червено, а от другата – в лилаво и черно. За стола към нея служел само един син вълнен конец. В края на 1942 г. пристигнали и други одежди от манастира Етал, както се твърди, по инициатива на личната приятелка на Хитлер, сестра Пиа. Фанатична националистка, тя била медицинска сестра, чието истинско име е Елеоноре Баур, и единствената жена, носителка на хитлеристкия орден на кръвта. Хитлер я назначил за медицинска сестра в лагера Дахау с ранг на оберщурмбанфюрер от СС. Името Пиа получила от „Жълтия кръст“ – съюз на медицинските сестри, в който работела. Било и разрешено да влиза в концлагера по всяко време и без придружаваща я охрана.

Кръстът на главния олтар бил наивна скулптура, направена в лагера от Йох. Щайнбок. Когато през февруари 1944 г. от Мюнстер пристигнало ново разпятие, по спомените на концлагериста Леон де Коник „прекрасно произведение на изкуството от скулптура Боймер, подарък от „Католическа акция“, предишният кръст бил използван вече като кръст за процесии.

Скоро затворниците направили нов тавернакул от обикновени дъски. Вътре той бил облицован с хартия, закрепена с кабарчета. Украсата, два молещи се ангела, изработил един полски свещеник от консервени кутии. По-късно о. Карл Шмид добавил лъчистото слънце от същия материал. По спомени на бивши концлагеристи след това бил направен друг тавернакул от крушово дърво с размери 40х40 см. Бил червеникаво-кафяв, фино полиран, с инкрустации и имал две врати. Липсващите свещи били заменени с газови шишета с фитили. През 1943 г. концлагеристът Франц Брайтенбергер направил великденски свещник, висок 87 см и още 4 или 6 свещници за олтара.

За обожаване на Светото Причастие свещениците-лагеристи си изработили няколко монстранци. Първата била направена от отеца-салезианин Карл Шмид от жълтеникава консервена кутия от риба, боядисана в черно. Втората монстранца била от абанос (според други източници – от разрязана дръжка на метла) с лъчист венец от дъното на консервена кутия. Тя била изработена за 14 дни от Антони Латоха, който бил приел самоличността на полския свещеник Едмунд Миколайчак и доброволно вместо него бил депортиран в лагера Дахау. Понастоящем тази монстранца се намира в кармилския манастир „Свята кръв“ в Дахау. Но вероятно се касае за копие, тъй като оцелелите полски концлагеристи занесли оригинала след войната в Ченстохова, след като направили копие за Дахау. Друга монстранца изработил Йосиф Сташак от шперплат, ламарина, стомана и стъкло. Тя била висока 41,5 см.

В лявата страна на параклиса се намирал хармониумът с размери 104 см х 50 см х 129 см. Той бил изработен в САЩ от Smith American Organ and Piano Co., имал 12 регистъра и бил дарение от енория “Св. Яков“ в Дахау.

На стените на параклиса висели 14-те спирки на Кръстния път – цветни печатни копия (33 х 25 см) от картини на художника Гебхард Фугел.

Катедрата за проповеди, висока 1 м, била закрепена върху подиум, намиращ се между прозореца и олтара на Божията Майка. Същевременно служела и като лавица за книги.

Сакристията с размери 2,5 х 1,3 м се помещавала в задния ляв ъгъл. Била отделена с параван от летви, висок 2 м, и завеса вместо врата. Тук в затворнически шкафчета стояли различните принадлежности за католическата и протестантската литургии, ноти, съоръжения и материали за почистване. Сакристията създавала впечатление на склад с добър ред.

Отец Ленц описва в мемоарите си останалото оборудване: „Вдясно от олтара беше масата за даровете (110х88х80 см). На задната страна се издигаше цокъл от три части, над който имаше икона на Пресвето Сърце Исусово, релефно изображение на св. Йосиф (20х40 см), изсечено в лагера от отец Шпитциг, OSB и икона на брат Конрад. През юли 1944 г. като дарение пристигна дори и реликва на светеца. Още през 1941 г. върху масата стоеше изображение на Дева Мария. Затова тя служеше не само като маса, но поне през първите години и за олтар на Дева Мария. Вдясно от централния олтар, по дължината на цялата южна стена, до нивото на прозорците, се простираше импровизираната етажерка за обувки. До края на 1942 г. нямахме право да влизаме с обувки в помещенията на бараките, също и в параклиса, тъй като той – особено подът – трябваше да блестят при посещения… В средата на помещението отзад беше кафявата кахлена печка. Използваше се твърде малко.“

До печката стоял затворническият сандък за дърва. На задната стена на параклиса висяла цветна разпечатка на Сикстинската Мадона от Рафаел (98 х71 см) в широка рамка, дарение от енорийската служба в Дахау.

През 1943 г. олтарът на Дева Мария бил преместен на другата стена, тъй като в параклиса на концлагера пристигнала статуя на Дева Мария, висока 1,10 м. Става дума за статуята, известна и днес под името „Света Богородица от Дахау“. Изсечена от дърворезбаря Е. Хьопкер от Вроцлав, тя стояла в параклиса на салваторианците от Вроцлав. Пристигнала като подарък в концлагера, в бараката на свещениците, на 25 април 1943 г., в чувал, привързана под един камион.

Свещениците-концлагеристи Георг Шелинг и Йоханес Зоненшайн си спомнят за щастливите обсотятелства, направили възможно поставянето на статуята в параклиса: „Когато необичайният колет пристигна в Дахау, той беше донесен като всички пакети в бараката и там бе проверен от началника на бараката. Не винаги идваше един и също есесовец. Като видя големия пакет, той се опули и каза, че това не е колет с храна. Отвори го и огледа съдържанието. Не беше нелюбезен, но отбеляза, че не може да пусне пакета, тъй като не съдържа хранителни продукти, бельо или нещо подобно. Предложих да го оставим, докато нещата се изяснят. После го внесох в параклиса поради липса на място в стаята. Следващият началник на бараката, който дойде на другия ден, очевидно не знаеше нищо за това и не попита нищо.
Така че Мадоната бе разопакована и инсталирана. После никой не попита, откъде е донесена. След няколко дни дойде началникът на лагера. – „Къде е непозволената пратка?“ Отговор – „Съдържанието и, статуя на Дева Мария, се намира в параклиса.“ След това той каза: „Не ми пука за това, което е в параклиса.“ А при нас беше статуята на Майката на Спасителя, на Утешителката на натъжените, на Непрестанната помощ за най-голяма радост на всички духовници и на много миряни. Тя получи почетно място на страната на Евангелието, близо до своя Син в тавернакула на олтара.“

По-късно концлагеристите описват статуята на Божията Майка така: „Това е Мария, която при бягството в Египет, значи преследвана, в изгнание, притиска до майчиното си сърце Божественото детенце като символ на всяка утеха. Винаги се чувствахме привлечени по особен начин към това изображение на Мария. На тази майка можехме да поверим всичката си мъка, мъките на тялото и душата си.“

Отецът-бенедиктинец д-р Шваке, авторът на Missa antiphonaria (Дахау-Меса), изпълнена за първи път на 24.9.1944 г., посветил на Мадоната от Дахау , по случай празника Успение Богородично песента „Regina Pacis: Ave Domina serena“, а през октомври 1944 г. и стихотворение: „Мария, дай ни покой. Уморени сме от странстване, трудно носим товара на кръста…“

Паркалисът през последните месеци

През последните месеци от съществуването си, от януари 1945 г., концлагерът Дахау бил препълнен с хора. Ако през 1941 г. в него били затворени 5000 души, през 1945 г. броят им бил над 30 000. Затворниците живеели в прекалено малко пространство. Сто души били разпределени и в параклиса, затова помещението било преградено с голяма завеса. Едната половина била запазена за параклиса. Другата служела денем за работилница, в която шиели палатки, а нощем – за спално помещение на свещениците, които спели на голия под.

През последните седмици преди освобождението на лагера били пуснати много свещеници. След освобождението му на 29 април 1945 г. останалите свещеници останали да живеят в него още две седмици, а след това били преместени в йезуитския колеж в Пулах.

На 11.9.1955 г. 130 свещеници, които били затворени в концлагера, отбелязали заедно десетгодишнината от освобождението си. Тогава статуята на Дева Мария от Дахау била пренесена с тържествена процесия от енорийския дом в църквата „Св. Яков“, където била поставена на страничния олтар. Десет години по-късно тя била за кратко в новопостроената църква „Св. Кръст“ и накрая намерила постоянно място в църквата на Кармилския манастир, построен на територията на мемориала Дахау.

Първият олтар от параклиса в барака 26 се намирал дълги години в принадлежащата към манастира бивша наблюдателна кула в концлагера. През 1970 г. част от него (45 кв.см ) била взета и вградена в новия олтар на църквата в Кармилския манастир. Самият олтар намерил окончателното си място в пасторалния дом „Планината Мориа“.

Подбор и превод: catholic-news.bg

(Следва: Ръкополагането на Карл Лайснер в Дахау)

ВСИЧКО ПО ТЕМАТА „ЦЪРКВА В ОКОВИ“

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар