Божи Слуга Иван Романов, епископ. Свещениците, осъдени на лишаване от свобода. Преследването продължава. Проект за мемориал на жертвите на тоталитаризма в Белене

Божи Слуга Иван Романов, епископ

Броят на арестуваните през лятото на 1952 г. католици, преследвани и обвинени в шпионска и подривна дейност срещу народнодемократичната власт, достига 40 души. От тях 28 (според други източници 27) са свещеници. На 29 октомври 1952 г. е разгледано делото на епископ Иван Романов (род. на 10 септември 1878 г.), който също е обвинен в шпионаж. Присъдата от 12 години затвор за 74-годишния духовник се равнява на екзекуция. Изпратен в Шуменския затвор, той умира само след два месеца – на 8 януари 1953 г. За него е открит процес за беатификация, заедно с отците Флавиан Манкин и Фортунат Бакалски.

От 2 до 4 декември същата година се гледа и друго дело, по което в шпионаж са обвинени 10 католически свещеници и миряни. Един от подсъдимите получава смъртна присъда, останалите – различни срокове затвор, между 20 и 6 години. Други са интернирани и изпратени в концлагер без присъда.

Свещениците, осъдени на лишаване от свобода, по скалъпени обвинения в шпионаж:

- О.Петър Сарийски
- О.Йосиф Лавренов
- О.Никола Барбов
- О.Купен Михайлов
- О.Марислав Банчев
- Архим.Климент Испиров
- О.Лино Драганов
- О.Методи Стратиев
- О.Самуил Джундрин
- О.Иван Станев
- О.Георги (Евтим) Георгиев
- О.Никола (Горазд) Куртев
- О.Рафаил Станев
- О.Лъв Рончев
- О.Йосиф (Тимотей) Зайков
- О.Самуил Рончев
- О.Лавренти Стрехин
- О.Мариан Петков
- О.Антон Карагьозов
- О.Тобия (Франц) Нонов
- О.Георги Митов
- О.Стефан Гочев
- О.Храбър (Тадей) Марков

Преследването продължава с нови методи

Стремящи се да смажат Католическата Църква, властите не се задоволяват с физическата разправа и наложените наказания на католическото духовенство. Те издават на 12 март 1953 г. постановление за конфискация на всички движими и недвижими църковни имоти, принадлежащи на епархии, енории, конгрегации, социални и благотворителни институции; затворени са семинарии, училища, болници. Еп. Мариан Блажей Крушълович OFM Conv. пише в размислите си за състоянието на Католическата Църква в България в този период: „Като резултат от тези действия на държавните власти спрямо църковните институции се стигнало до там, че в последствие освобождаваните от ареста и затвора свещеници, монаси и монахини можели да се приютят единствено в опустелите светилища и сакристии. (…) През август 1979 г. пристигнах за първи път в България. Отидох в Ореш. (…) Енористът- францисканец о. Петър Сарийски живееше в сакристията от дясната страна на олтара. Сакристията от лявата страна на олтара често служила за жилище на епископ Самуил Джундрин. Този път беше мое жилище. Отстрани на църквата се намираше не много голяма сграда – плевня, която по-рано е приютявала домашни животни. След леко преустройство се беше превърнала в кухня и място за живеене на монахини. На двора на стената на същата тази сграда имаше поставен душ. По време на пътуването си намерих още няколко Църкви в подобна материална ситуация. Там навсякъде свещениците живееха в подобни приспособени помещения към църквата. Това подтисничество на католическото духовенство беше олицетворение на методите на Съветския съюз.“
Спомените на еп. Крушълович обрисуват тежкото положение, подигравките и униженията от страна на власта към католиците: „Отново преследването от страна на българската власт било изключително активно по отношение на образованието на духовенството и вероучението на децата имладежите. Използвайки аргумента, че до 1952 г. Католическата Църква не е притежавала висши духовни семинарии, категорично се възпротивявала за откриване на висша духовна семинария в България и всякакъв вид духовна подготовка на кандидати за свещеници в тази държава. Вследствие на това чак през 1986 г., благодарение на дълги и усърдни преговори с държавните власти, е получено позволението в България да бъдат ръкоположени двама свещеници, които са били подготвени по таен начин. А относно вероучението на децата, по примера на Съветския съюз, то било абсолютно забранено. Младежи над 18 годишна възраст теоретично можели да участват във вероучение. На практика то не се случвало, от една страна заради страха от репресивни мерки, а от друга страна заради липсата на по-ранна формация, от мързел или липса на мотивация. Освен това се внушавало, че българинът по натура е човек невярващ. По време на моето присъствие в Ореш се срещнах с млади хора, които казваха на енорийския свещеник, че имат желание да се венчаят, идваха индивидуално на вероучение, което беше едновременно подготовка за тайнствата Изповед, Миропомазание и Евхаристия. Тази подготовка я провеждаха с ясното съзнание, че както и при други религиозни практики, са следени от държавните власти посредством организирана мрежа от доносници, които постоянно контролираха гражданите. Наистина разбрах, че наблюдението на Църквата беше голямо. Където и да пребивавах, местните духовници на момента уведомяваха за моето пристигане местните власти, като със съжаление ми обясняваха, че са задължени да го правят. Казваха също, че населението, заради практикуването на вярата, е заплашвано и шантажирано, което пораждаше изключително тежка дилема за хората. Освен това духовенството, а също и обикновените католици, бяха считани не за втора, а дори за още по-долна категория хора. По това време никой свещеник в Никополската епархия нямаше право да участва в шофьорски курсове, нито да си купи кола поради една единствена причина – че са свещеници. Това отношение на държавните власти спрямо духовниците имаше за цел от една страна да унижи, а от друга да ограничи възможността им да провеждат пастирските си дейности в енориите.“ (из „Свидетели на вярата във възкръсналия Христос“, 2013)

Но макар и заплашвано от вихрещата се неистова омраза към вярата, мъждукащото пламъче на духовността сред българските католици не гаснело. Поддържали го с окованите си ръце същите тези наши свещеници, брутално прибирани в арестите и смазвани от жестоки изтезания и побои, преминали през гаврата със съвестта им, когато били заставяни да се подписват под неотговарящи на истината „признания“ за вина, през неоснователните присъди, през изтърпяването им в убийствения принудителен труд, глада, студа, издевателствата и целия ад на комунистическите затвори и концлагери, постоянно следени, притеснявани, заплашвани. За тяхното непоколебимо мъжество, за голямото им човеколюбие, за вървяния с християнско достойнство Кръстен път – ДЪЛБОК ПОКЛОН!

Да си спомним думите на свети Йоан – Павел ІІ, казани в Пловдив, на 26 май 2002 г.: „Когато си спомням за тримата нови Блажени, чувствам подтик да отдам почит и на паметта на другите изповедници на вярата, чеда на Православната Църква, които преживяха мъченичеството по време на същия комунистически режим. Техният принос на вярност към Христос сближи двете Църковни общности в България, достигнали до най-възвишеното свидетелство на вярата. „Този факт не може да няма частица икуменическо измерение. Икуменизмът на Светците и Мъчениците е може би по-убедителен от всичко останало. Общението на Светците говори с по-силен глас от причините, довели до разделението“ /Тertio millenio adveniente, 37/.“ И да не забравяме и другите наши братя в Христа, които редом с нашите носиха кръста на рамото си и трънения венец на главите си.

Трябва да простим, но не можем да забравим. Мечтата на о. Паоло Кортези: Изграждането на мемориал на жертвите на тоталитаризма в Белене

Християните сме призвани да отвръщаме на злото с добро, да прощаваме за лошото, което ни е сторено. Същевременно обаче към нас вика пролятата кръв на мъчениците, с която са напоени всички онези места, оградени с бодлива тел и решетки, на които са се вършели злодеяния и престъпления срещу човека. Тази свещена кръв вика не за мъст, а с предупреждение за истинското лице на злото, което е в състояние единствено да руши и да наранява, гласът и възвестява истината за силата на доброто, дори когато то е оковано. Всяко следващо поколение също има право и трябва да чуе този глас. Ето защо подобни зловещи места, намиращи се в други страни, не са заличени и забравени, а са превърнати в монументи, в които всяка година идват на поклонение хиляди хора. Такова е желанието и на енорийския свещеник в Белене, отец Паоло Кортези, който е пасионист, родом от Италия: изграждането на Мемориал на жертвите на тоталитаризма в Белене. Във връзка с това тази година, на 26 април, 65 години след основаване на ТВО на остров Белене, е учреден „Комитет за остров Белене“ с цел създаване на Фондация и Музей-Мемориал. В комитета участват частни и юридически лица на принципа на доброволността. Задълженията на комитета са:
- Разглеждане и разгръщане статута на Фондация „ОСТРОВ БЕЛЕНЕ“.
- Информиране и присъединяване на лица и институции към този проект.
- Обособяване на седалище на Фондацията в Белене.
- Събиране на материали, свидетелства, документи, свързани с лагера в Белене и останалите лагери в страната.
- Търсене на спонсори и финансиране.

Вж. Интервю с о. Паоло: Лагерът „Белене” трябва да е място за памет към жертвите на комунизма, а не място на забрава

Цялата поредица „Църква в окови“

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар