Свети Алберт Велики

Алберт е роден в Лауинген в Баварска Шваабия в края на ХІІ или в началото на ХІІІ век. След като завършва следването си в Падуа през 1233 г., приема монашеската дреха в Ордена на проповедниците. През 1242-1248 г. преподава в Париж, а негов любим студент е св. Тома Аквински. На студентите, които идват в Париж от различни страни, брат Алберт преподава новото учение – физиката на Аристотел, интерпретирана от еврейски и арабски учени. През 1948 г. застава начело на новосъздадения Studium Generalе в Кьолн, в който след него отива и Тома Аквински. По-късно заема много други длъжности. Заедно със св. Бонавентура защитава правото на монасите от просешките ордени – францисканци и доминиканци – да преподават в университетите.
През 1260 г. става епископ на Регенсбург, но признавайки се недостоен за такава чест, след две години се отказва да управлява епархията. По-късно преподава във Вюрцбург, Страсбург и Кьолн. По достоен за възхищение начин свързва мъдростта на светците с човешката наука, прочува се с писанията и учението си, но преди всичко блести с чистота на нравите и пастирска любов. Отличава се с набожността си към Евхаристията и към Богородица, която го укрепява в добрите намерения. Оставя многобройни богословски, философски и природонаучни съчинения, заради които получава титлата „Велики” и „Вселенски учител”. Умира на 15 ноември 1280 г. в Кьолн. Папа Пий ІІ го причислява през 1459 г. към лика на църковните учители, папа Пий ХІ го канонизира на 16 декември 1931 г., а папа Пий ХІІ го обявява за покровител на естествените науки.

Из тълкуванието на св. Алберт Велики, епископ, към Евангелието според св. Лука
(22, 19; Opera omnia, Parisiis 1890-1899, 23, 672-674)

„Това правете за Мой спомен”. В тези думи трябва да забележим две неща. Най-напред, че това е повеля да се отслужва тайнството, която се съдържа в думите: „Това правете”. А после, че това трябва да бъде спомен за Господа, Който се предава на смърт.
И така, Той казва: „Това правете”. Нищо по-полезно, нищо по-сладостно, по-душеспасително, по-мило, по-подобаващо за вечния живот не би могло да се повели. Ще го обясним поред.
Това тайнство е полезно за опрощаване на греховете, безкрайно полезно в нашия живот, за да постигнем пълнотата на благодатта. А Той, т.е. Отецът на духовете, ни води към онова, което е полезно, за да постигнем Неговата святост. Светостта Му пък се състои в това, че се предава на смърт, т.е. че в тайнството се принася в жертва на Отца за нас, както и че ни се принася за храна. „За тях Аз принасям самия Себе Си”. Христос, „Който чрез Духа Светаго принесе Себе Си непорочен Богу, ще очисти съвестта ни от мъртви дела, за да служим на живия и истинския Бог” (Евр. 9:14).
Нищо по-сладостно не можем да направим. Защото какво по-сладостно от онова, в което Бог ни е открил цялата Си сладост? Даде им без никакво тяхно усилие хляб от небето, който има в себе си всяка наслада и сладостта на всеки вкус. Твоят дар даваше да се усети Твоята благост към Твоите чеда и, послушен на волята на всеки, се превръщаше в онова, което всеки възжелае.
Нищо по-душеспасително не можеше да повели. Защото това тайнство е плод от Дървото на живота. Ако някой го приема благочестиво и с жива вяра, „няма да вкуси смърт вовеки” (Иоан 8:52). Той е дървото на живота за тези, които посягат към Него; блажен онзи, който го притежава. „Който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан. 6:57).
Никоя друга повеля не би могла да бъде по-мила. Защото това е тайнство, което поражда любов и единство. Знак за най-голяма любов е да дадеш себе си за храна: „Нима не се говореше в моята скиния: Кой ще ни даде своето тяло, за да се наситим?” Това е като да беше казал: „Толкова ги възлюбих, а те Мен, че закопнях да бъда в сърцата им, а те така закопняха да Ме приемат, та включени в Мен, да могат да станат Мои членове. По-естествено и по-дълбоко не биха могли да се единят с Мен и Аз с тях.”
И най-после никоя повеля не би могла да бъде по-подобаваща за вечния живот. Защото пребъдването във вечния живот идва оттам, че Бог с цялата Си сладост пребивава в онези, които живеят във вечно блаженство.

Молитва
Боже, Ти стори свети Алберт, епископ, да стане велик заради умелото съчетаване на човешката мъдрост с богооткровената вяра; дай ни в школата на този учител, като напредваме в знанието, по-дълбокото да Те познаем и възлюбим. Чрез нашия Господ.

Из Катехизис на Бенедикт ХVІ по време на генералната аудиенция на 24 март 2010 г.

Той може много да ни научи. Преди всичко св. Алберт показва, че между вяра и наука няма противоречие, въпреки някои епизоди, свидетелстващи за недоразуменията в хода на историята. Един човек на вярата и молитвата, какъвто е св. Алберт Велики, може спокойно да се занимава с природни науки и да напредва в познаването на микро и макрокосмоса, като открива същинските закони на материята, защото всичко това разгаря копнежа и любовта към Бога. Библията ни говори за творението като за оня първи език, в който Бог, най-висшият интелект и Логос, ни открива нещо за Себе Си. Книгата Премъдрост например ни говори, че природните явления, сподобени с величие и красота, са сякаш произведения на художник, чрез които по подобен начин можем да познаем Автора на творението (срв. Прем. 13:5). Ако използваме едно класическо за Средновековието и Ренесанса сравнение, можем да оприличим природния свят на книга, написана от Бога, която четем, като се опираме на различните начини, по които го виждат науките…

Източник: Трети Доминикански Орден, София

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар