Св. Франциск от Асизи – нормален и човечен светец. Проповед.

Проповед от о. Мариуш Полцин OFM Cap.

Братя и сестри,

Изразът „свят“ звучи в днешно време според мен прекалено сериозно. Дори понякога отдалечава, отблъсква.
Когато казваме: обичан господин, обичана госпожа – тогава се вълнуваме по човешки. Но когато казваме: свят господин, свята госпожа – веднага се появява някаква тържествена маска на лицето ни, сякаш в църквата е зазвучал орган и хорът е запял тержествено „алилуя”.
Мисля, че всяка майка пожелава на сина си, да бъде добър човек, справедлив, благороден, стопанин, оправен, но не му пожелава да бъде свят.
Чух веднъж разговор между майките на двама свещеници. Едната каза: пожелавам му да бъде достоен свещеник, но да бъде свят – това може би е прекалено… Другата отговори: ако моят син беше свят свещеник, никoй нямаше да иска да се изповядва при него от страх, че няма да го разбере, ако самият той е чак толкова безгрешен.
Защо се опитваме да избягаме от светостта? Нали Бог чрез кръщението към светостта ни призовава и всеки един от нас не само, че е бил умит с кръщелната вода, но също така е помазан – като камбана, като цар. Помазването постоянно ни придружава. Това е достойнството на християнина, а ние като че ли искаме в нашия живот да се „от-помажем“, да избегнем от призванието си.
Струва ни се, че светецът не е човек, а ангел, и то не ангел, нарисуван от художника с дълги, докосващи земята крила, но един такъв, който само хвърчи из синьото небе…
Струва ни се, че светецът е някаква облепена със съвършенства топка без човек вътре; такъв е стройният венец на Задушница – с красиви рози наоколо, но с дупка по средата…
В същото време светецът е този, който позволява чрез него – човек, обременен с всички човешки слабости – да действа Бог. При това не само като безволев инструмент в ръката на Бог, но като съзнателен Божи слуга.
Защо толкова ни вълнува евангелският Господ Исус – най-голямата святост и великата човечност в Него?
Исус повече обичал Йоан, отколкото някои от другите ученици, на масата нареждал да сяда винаги до Него. Повече обичал Мария, въпреки че не пренебрегвал Марта. По човешки казано: имал слабост към някои. Исус не се страхувал от тези слабости. Обичал всички, но харесвал по човешки, различно, с човешко предпочитание.
Случвало Му се да бъде нервен. Веднъж направил камшик и изпъдил продавачите от храма. Ядосвал се и се нервирал. В Гетсиманската градина бил неспокоен, изпитвал страх пред страданието и смъртта. Ангелът едва успял да Го укрепи. Успокоил се тогава, когато казал: „Да бъде волята Ти“…
Ето Господ Исус с човешко, човечно лице.
Цялата литания към Пресвятото Сърце Исусово е набожност към човечен Светец, към човечността, която на светостта придава излъчване – без да я засенчва или унищожава.
Твърдя и съм почти сигурен, че понякога набожният писател или художник или някой, който отговаря за разпространението на образа на светеца, изкривява истината. Сам видях снимки със св. отец Пио и св. папа Йоан XXIII с цигари в техните ръце, същите фотографии след време и с помощта на компютърна техника видях пак, но без цигари! А зрителната ми памет, уверявам ви, е доста добра. И така например набожният биограф написва цели романи върху добротата на някой светец, но не успява да се справи с човечността на героя, когото трябва да опише като избухлив, жив, нетърпящ отлагане характер.
Набожният художник все рисува собственоръчно поправен портрет. Чух, че един художник сънувал светеца, който му казал: „Какво правиш? Започни да рисуваш дявола, защото твоите светци нито са светци, нито ангели, нито човеци…“
Такъв нормален и човечен светец е бил св. Франциск от Асизи, когото по-късно, чак до ден-днешен, свърхестествено представят разни негови почитатели. До такава степен изопачиха образа му, че мнозина му се възхищават, обаче малцина проявяват интерес да го следват. Идеализираният портрет на св. Франциск откъсна светеца – наричан „втори Христос”, от реалността и от следването му в обикновеното, всекидневно християнство.
За да бъдем светци по примера на св. Франциск от Асизи, чиито идеали днес възпоменаваме и честваме, трябва да не се преструваме, да не играем ролята на светеца. Това е първото лекарство. Не може и не бива да мислим за собственото ни провъзгласяване за светец. Такива мисли се появяват тогава, когато очакваме похвали, очакваме да ни гледат и да ни обожават – не смятате ли, че това е болестно състояние?
Защото светец е онзи, който е свят, когато никoй не го вижда. Някой смирен и тих благодетел на човечеството, какъвто без съмнение е бил св. Франциск от Асизи.
Амин.

отец Мариуш Полцин OFM Cap.
Клагенфурт, 2015 г.

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар