Размишления за смъртта като послание за надежда

8 април 2021

В новата си книга Мишел Опети, архиепископ на Париж, гледа спокойно в очите на смъртта. Пандемията, която преживяваме, поражда чувство на страх от смъртта. Изглежда, че напълно сме забравили за съществуването й. Смъртта е забулвана и игнорирана в продължение на много столетия. Всевластният, всемогъщ човек би искал да я накара да изчезне напълно. Но с размишленията си авторът предлага възможност смъртта да се разглежда като продължение на живота, на истинския живот, на живота отвъд смъртта. Целият ни живот е подготовка за този преход, който не е задънена улица! Тези размишления за смъртта са послание за надежда. Предлагаме откъс от книгата.

Обсъждането на такава тема може да изглежда малко мрачно. От един свещеник по-скоро се очаква той да говори за живота. Но настоящите събития, свързани с пандемията от корона вирус извикват в съзнанието ни реалност, която сякаш сме скривали: смъртта. Ужасът, който се разпространи сред нашите сънародници, както и сред голяма част от човечеството, смятащо се за непобедимо заради технологиите си и привидното владеене на материята, ни принуждава да размишляваме за смъртта като за екзистенциална действителност.

Тя изплува отново от забвението, тази смърт, която бяхме сподавили и се оказва ужасна и безпощадна. В отговор с всички сили се опитахме да се предпазим от нея. А в действителност сме се предпазвали от живота. Всъщност, животът е риск, но прекрасен риск. Известният принцип на предпазливостта, залегнал в конституцията на страната, се свежда основно до отказ от реалния живот, за да не се рискува смърт. След този уникален опит трябва да си зададем въпроса: Смъртта не обяснява ли живота?

Това не е предизвикан от страха патологичен рефлекс, който кара човек да мисли за смъртта. Напротив, това е реалистичен начин да се вземе живота в свои ръце и да се изживее в цялата му дълбочина. Подобно усещане следват монасите от Изтока и картузианците, които подготвят собствените си гробове и стоят пред тях в молитва, още когато са млади и здрави. Това е техният начин да схванат сега живота след смъртта, за да живеят още на земята като възкръснали.

Прилича на интуицията на умен човек като Мишел дьо Монтен, който в своите есета се осмели да твърди: „Да философстваш значи да се научиш да умираш.“ Това странно твърдение означава, че приемането на смъртта е съществена предпоставка за реално присъствие в собствения живот. По-нататък той пише: „В живота ни тревожат притесненията за смъртта.“ То ни дава да разберем ясно, че постоянното фиксиране върху смъртта, дори и да е скрито, ни пречи да водим пълноценен живот. Монтен дава пример с онези селяни, които не обсъждат подробно смъртта, но знаят как да се подготвят спокойно за нея, когато тя наближи.

Това ни помага да разберем какво се случи по време на пандемията, когато умиращите, от съображения за медицински ограничения, не можеха да изпитат любовта и присъствието на своите близки. Що се отнася до нуждаещите се от духовно напътствие, на свещениците и духовниците в болниците беше забранено да ги подготвят с молитви и тайнства за онзи преход, който не е бездна, водеща в нищото.

Размишлявайки над предишната си работа като лекар, осъзнавам, че езикът ни е бил неправилен. Говорехме за това „да спасяваме животи“. В действителност спасявахме хората от смъртта. Правехме възможно животът да продължи, а в същото време знаехме, че последната битка срещу смъртта ще бъде загубена. Наблюдавайки сега живота си като свещеник, осъзнавам, че не се боря срещу смъртта, а че свързвам човешкия живот с този, който е самият живот. Затова тези размишления за смъртта нямат друга цел освен познание за това как трябва да се живее живота, правилния живот, за да се получи „живота в пълнота“.

Превод: catholic-news.bg

(Следва)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар