Смъртта. Размишления на архиепископ Мишел Опети

30 април 2021

Продължение 2
(Вж. предишното)

Цялата тази еволюция на нашето отношение към смъртта обяснява и по-голямата част от поведението на властите и съгражданите ни във връзка с пандемията от Covid-19, като например факта, че умиращите са оставени в самота, на близките им се забранява да ги посещават и да им помагат и те не могат да получават духовна подкрепа и да приемат тайнствата, които да им дадат Божията благодат, за да преодолеят този момент.

Несъмнено причината за това е, че смъртта в нашето общество вече не е част от живота, поради което ние напълно губим самообладание, когато тя се показва по такъв суров и неочакван начин. А трябва ли смъртта да предизвиква страх и ужас или може да ни даде и усет за живота?

В наши дни децата рядко се сблъскват непосредствено с действителността на смъртта. В компютърните игри, които им се предлагат, смъртта се появява в измислени войни само на екрана и остава изцяло извън живота им.

Спомням си за първия починал, когото видях. Бях на единадесет години, когато баба ми почина. На село, където тя живееше и ние отидохме, все още съществуваше традицията за бдение край мъртвеца. Спомням си как я видях да лежи на леглото със спокойно лице и хубаво облечена. Приятелите, които идваха, заставаха мълчаливо при нея в знак на признателност и уважение.

Други идваха и с молитвата си се свързваха с душата на починалата, за която знаеха, че е влязла във вечното общение, на което смъртта не може да постави никакви препятствия. Бях малко изненадан, че дядо ми бе подготвил в съседната стая хубава трапеза за всички, които бяха дошли на това последно посещение. С детското си мислене си казвах: „Наистина ли е подходящо да се яде сега?“ Но поглеждайки назад, виждам колко хубава е тази традиция. Бдението над покойник трябва да ни насочи към празнуване на живота. Разбирам дълбоко жеста на Исус, който искаше да отдаде живота си от любов и изрази тази любов във вечеря, която по негова молба ние продължаваме и повтаряме във всяка литургия. Апостол Павел описва Кръщението и Евхаристията като едновременно участие в смъртта и възкресението на Христос.

Спомням си и сълзите на майка ми, която дълго плака, тъй като беше много привързана към своята майка, въпреки че географското разстояние ги беше разделило. Това ми причини болка. Не намерих друго средство, за да я успокоя освен като покажа любовта си към нея. Тогава разбрах какво означава скръбта, тази особена болка от раздялата с любим човек. Въпреки че присъствието му продължава в паметта, в спомена, човек все още страда поради липсата на онази нежност, изразяваща се в най-обикновени жестове.

През целия ми живот като лекар и след това като свещеник съм бил до много умиращи и съм подготвял хората за смъртта. Да гледаш смъртта в очите означава също да виждаш красотата на живота, този прекрасен дар, който трябва да бъде за всекиго източник на безкрайна благодарност и блажено съзерцание още тук на земята.

Особено си спомням смъртта на майка ми. В навечерието на Вси светии всички ние, нейният съпруг и децата й, се бяхме събрали около нея. Тя вече не беше в съзнание. Аз молех весприте, а братята ми заговориха за тръгване. Тогава усетих, че става нещо, дишането й започна да се чува по-силно. Лежеше на една страна и аз застанах зад нея. Искаше да ни напусне, когато всички още бяхме там ли? Преди казваха, че в последния си миг човек издишва живота си. Изведнъж разбрах какво означава това. В един миг майка ми издиша силно. Това последно издихание нямаше нищо общо със силното духане на свещи за рожден ден. Беше необичайно издишване, което не наподобяваше нормалното ни дишане. Разбрах, че току-що е направила последното си издихание, както обикновено се казва. Току-що бе починала пред очите ни.

Това удивително последно дихание, уникално и необичайно, приличаше на онова, което първоначално бе приела и току-що бе върнала. Диханието, което Бог е вдъхнал на първия човек. Това е Божието дихание, което се връща към своя първоизточник и напуска тялото, поело го в себе си в началото на живота си, за да се разгърне във вечността.

Сега лицето на майка ми бе красиво, спокойно. Няколко дни по-късно, когато отидохме да я видим в дома на покойника, погребалното бюро си бе свършило работата, за да я направят красива. Но аз не познах хубавото лице на майка ми. Беше твърдо като восъчен портрет, загубило милото си изражение. В опита да се изобрази безупречност, чрез грима се помага за сковаването на човешкия образ, който ни е бил познат. Изглеждаше ми като непозната. Впечатлението беше ужасно. Баща ми стоеше там и не знаеше какво да каже или да направи. Отслужих литургията, за да може да възникне друга общност с този, който е самият живот.

(Следва)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар