ПОСЛАНИЕ НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО БЕНЕДИКТ XVI ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИРА – 01.01.2011

31 декември 2010

ПОСЛАНИЕ НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО
БЕНЕДИКТ XVI
ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА
СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИРА
1-ви януари 2011 година

« РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА, ПЪТ КЪМ МИРА »

1. В НАЧАЛОТО НА НОВАТА ГОДИНА, аз бих искал моите пожелания за ведрина и просперитет да достигнат до всички и до всеки един от вас; но най-вече пожеланията ми за мир. Годината, която ще свърши скоро за жалост е белязана от преследвания, дискриминация от ужасяващи актове на насилие и религиозна нетърпимост.
Аз мисля специално за скъпата земя на Ирак, която в своя толкова желан поход към стабилност и помирение, продължава да бъде сцена на насилия и атентати. Спомням си за последните страдания на християнската общност, и по-специално ужасяващия атентат срещу сиро-католическата Катедрала Дева Мария на Вечната Помощ (Notre-Dame du Perpétuel Secours), в Багдад, където на 31 октомври тази година двама свещеници и повече от петдесет миряни бяха убити, когато бяха отишли за отслужването на Светата Меса. А в следващите дни имаше и други атаки срещу частни домове, които породиха страх и ужас в лоното на християнската общност, както и желание сред много християни да емигрират, за да потърсят по-добри условия на живот. Аз ги уверявам в моята съпричастност, както и в тази на цялата Църква. Това чувство беше много точно изразено по време на последната Специална Асамблея за Близкия Изток от Синода на Епископите. Тази Асамблея отправи един призив към католическите общности в Ирак и в Близкия Изток като цяло- да живеят в общение и да продължат да поднасят смели свидетелства за вяра в тези райони.
Много благодаря на Правителствата, които полагат усилия да облекчат страданията на тези братя в човечността и приканвам католиците да се молят за техните братя във вярата, които страдат от насилие и нетърпимост, като им засвидетелстват тяхната солидарност. В този контекст аз усещам по специален начин необходимостта да споделя с вас няколко размишления върху религиозната свобода, пътят към мира. Мъчително е наистина да установим, че в някои райони по света не е възможно да се изповядваш и да заявяваш открито религията си, без да поставяш в опасност живота и личната си свобода. В други части по света съществуват различни по-сдържани и по-софистични форми с предразсъдъци и опониране срещу вярващите и религиозните символи. Християните в настоящето са религиозна група, която е на прицела на преследванията, заради тяхната вяра. Много от тях понасят всекидневни обиди и често живеят в страх, заради търсенето на истината на тяхната вяра в Исус Христос и техния искрен призив да бъде призната религиозната свобода. Всичко това не може да се приеме така, тъй като ще представлява една обида срещу Бог и човешкото достойнство; още повече това е заплаха срещу сигурността и мира и пречи за реализирането на едно цялостно реално човешко развитие.
Действително в религиозната свобода се намира изразът на спецификата на човешката личност, която може така да подрежда своя личен и обществен живот според Бог: в Неговата светлина се определя напълно идентичността, смисъла и целта на личността. Да отречеш или да ограничиш по произволен начин тази свобода означава да създадеш една ограничена представа за човешката личност; да поставим в сянка обществената роля на религията – означава да създадем едно несправедливо общество тъй като това общество няма да бъде в хармония с истинската същност на човешката личност; това ще рече да направим невъзможно твърдението за един истински траен мир за цялото човешко семейство.
Действително аз насърчавам мъжете и жените с добра воля да подновят техните ангажименти за изграждането на един свят, където всички ще бъдат свободни да изповядват тяхната религия или тяхната вяра, или да живеят тяхната любов към Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. (виж Мт 22,37). Ето чувството, което вдъхнови и води Посланието за 44 Световен Ден на Мира посветен на темата: Религиозната свобода, път към мира.

Свещеното право на живот и на духовен живот

2. Правото на религиозна свобода се корени в самото достойнство на човешката личност, чиято природа свише не трябва да бъде нито отричана нито пренебрегвана. Бог създаде човека по Свой образ и подобие (виж Бит 1,27). Именно затова всяка личност има свещено право на един цялостен живот, както и от духовна гледна точка. Без признанието на неговото духовно съществуване, без отваряне към свишето, човешката личност се прегъва в себе си и не успява да намери отговори на въпросите на сърцето за смисъла на живота, за да достигне до моралните ценности и до трайните принципи. Тя дори не може да успее да упражни една истинска свобода и да развие едно справедливо общество.
Светото Писание в унисон с нашия собствен опит, разкрива дълбокия смисъл на човешкото достойнство: « Кога гледам Твоите небеса – дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел на делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му » (Пс 8, 4-7).
Пред възвишената реалност на човешката природа, ние можем да почерпим опит от същото това очарование, както псалмиста. Тя се представя като отваряне към Тайната, като способност да си поставим задълбочени въпроси за самите себе си и за произхода на вселената, като близко отражение на Любовта свише от Бог, начало и край на всяко нещо, всяка личност и всеки народ. Достойнството свише на личността е основният смисъл на юдейско-християнската мъдрост, но благодарение на разума, то може да бъде признато от всички. Това достойнство прието като способност, която да се извиси над собствената си материалност и отново да потърси истината, трябва да бъде признато като универсално благо, необходимо, за да се изгради едно общество ориентирано към реализацията и пълнотата на човека. Зачитането на основните елементи на достойнството, такива каквито са правото на живот и правото на религиозна свобода е необходимо условие за моралната легитимност на всяка социална и юридическа норма.

Религиозната свобода и взаимното уважение

3. Религиозната свобода е началото на нравствената свобода. Действително отварянето към истината и доброто, обръщането към Бог, което е заложено в човешката природа, дава пълното достойнство и осигурява напълно взаимното уважение между хората. Ето защо религиозната свобода трябва да бъде приемана не само като доброволен избор (липса на принуда), но преди всичко като способност да уредиш своя избор според истината.
Съществува неразрушима връзка между свободата и уважението; тъй като, « моралният закон задължава всеки човек и всяка социална група да държи сметка за упражняването на техните права, на правата на другия на техните задължения към другите и за общото благо на всички».
Една враждебна свобода или безразлична по отношение на Бог приключва с отричане на самата нея и не осигурява напълно уважението едни към други. Една воля, която се счита изцяло неспособна да потърси истината и доброто няма обективни доводи и мотиви да действа, освен тези, които й налагат нейните собствени маловажни интереси на момента, тя няма «идентичност» да съхрани и да гради, правейки наистина свободни и осъзнати избори. Тя не може впрочем да изисква респект от страна на другите « воли », които също така са откъснати от тяхното задълбочено съществуване, и които въз основа на това могат да направят да се оценят останалите « доводи » или дори да не се оцени нито един от « доводите ». Илюзията, която може да се открие в моралния релативизъм, ключът към мирното съвместно съществуване, е в действителност началото на разделенията и на отричането на достойнството на човешките същества. Тогава става ясно, че трябва да признаем двойното измерение на единството на човешката личност: религиозното и социалното измерение. Във връзка с това е неприемливо, че верните « трябва да се лишат от една част от самите себе си – от тяхната вяра – за да станат активни граждани; никога не би трябвало да се отричаш от Бог, за да се възползваш от правата си ».

Семейството, школа за свобода и за мир

4. Ако религиозната свобода е път към мира, то религиозното обучение е привилегирована пътека, за да се даде възможност на новите поколения да открият в другия – брат или сестра, с когото да вървят заедно и да си съдействат та всички да се чувстват като живи членове на едно човешко семейство, от лоното на което човек не трябва да бъде изключван.
Семейството изградено върху брака, е израз на едно близко единство и на едно допълване между мъжа и жената, и се вписва в този контекст като първа школа за формиране и социално, културно, морално и духовно израстване на децата, които винаги би трябвало да откриват в своите бащи и майки първите свидетели за един живот ориентиран в търсене на истината и на любовта към Бог. Родителите, самите те би трябвало да бъдат винаги свободни да предадат без задръжки и с отговорност тяхното наследство във вяра, ценности и култура на своите деца. Семейството, първата клетка на човешкото общество, остава основната среда при формирането на хармонични отношения на всички нива за съвместно съжителство, както на национално така и на международно равнище. Ние тук намираме път, който следваме с мъдрост, за да изградим една здрава и солидарна социална плоскост, за да подготвим младите да поемат техните собствени отговорности в живота в лоното на едно свободно общество, в дух на разбирателство и мир.

Общо наследство

5. Би могло да се каже, че сред основните права и свободи основани на човешкото достойнство, религиозната свобода се ползва от специален статут. Когато религиозната свобода е призната, достойнството на човешката личност е уважено в корена си, а етиката (l’ethos) и институциите на народите се консолидират. А обратно, когато религиозната свобода е отречена, когато се опитват да й пречат да изповядва своята религия или своята вяра, и да живее в съответствие с тях, човешкото достойнство е наранено и така се оказват заплашени правдата и мира, които се основават върху справедливия социален ред, който се издига в светлината на Истината свише и на суверенното Благо.
В този смисъл религиозната свобода е също една придобивка за политическа и юридическа цивилизация. Това е основно благо: всяка личност трябва да може да упражнява свободно правото си да изповядва и да заявява своята религия или вяра, като личност или общност, както публично така и лично, в обучението и в практиката, в публикациите, в набожностите и в съблюдаването на обредите. Тя не би трябвало да среща препятствия, ако пожелае евентуално да се присъедини към едно друго вероизповедание или пък да не изповядва повече никакво. В тази област международното регламентиране се оказва емблематично и един основен пример за Държавите, затова да не се позволява никакво отклонение от религиозната свобода, освен законовото изискване на обществения ред водено от справедливостта. Международното регламентиране по този начин призна на правата с религиозна същност-същия статут, както на правото на живот и на лична свобода, тъй като те принадлежат на основното ядро на правата на човека, тези универсални и естествени права, които човешкият закон не може никога да отрече.
Религиозната свобода не е изключително наследство само за верните, но за цялото семейство на народите по земята. Това е неминуем елемент за една правова Държава; който не може да се отрече без да се отрази в същото време върху всички основни права и свободи, понеже в нея са синтеза и кулминацията. Тя е « ‘лакмусът’ който позволява да се уверим в респекта към всички останали човешки права ». Тя подпомага упражняването на по-специфични човешки способности, създавайки необходимите предпоставки за осъществяване на цялостното развитие, което касае по уникален начин цялостта на личността във всяко едно от нейните измерения.

Публичното измерение на религията

6. Религиозната свобода, като всяка свобода, произхождаща от личната сфера, се осъществява в отношенията с другите. Свобода без отношения не е завършена свобода. Религиозната свобода не се изчерпва само в индивидуалното измерение, но действа в общността, от която е част и в обществото, което е във връзка с разумното същество на личността и с обществената природа на религията .
Влизането във връзка е един решаващ компонент на религиозната свобода, който подтиква общностите на верните да практикуват солидарността в името на общото благо. В това измерение на общността, всяка личност остава единствена и абсолютно оригинална, допълвайки се и реализирайки се напълно.
Не може да се отрече приноса, който религиозните общности дават на обществото. Многобройни са благотворителните и културни институции, които свидетелстват за съзидателната роля на верните за социалния живот. От още по-голямо значение е моралния принос на религията в политическата област. Тя не трябва да бъде изключвана или забранявана, но приемана като стойностен принос за усъвършенстване на общественото благо. В тази връзка е подходящо да припомня религиозното измерение на културата, изтъкано през вековете благодарение на социалния и преди всичко на моралния принос на религията. Едно такова измерение по никакъв начин не съдържа дискриминация към тези, които не споделят вероизповеданието, но засилва още повече социалното приобщаване, интеграцията и солидарността.

Религиозната свобода, силата на свободата и цивилизацията:
опасностите от нейната инструментализация

7. Инструментализацията на религиозната свобода, за да замаскира скритите си интереси, като например съботирането на установения ред, монополизирането на ресурсите или подкрепата на властта от страна на група хора може да причини огромни вреди на обществото. Фанатизмът, фундаментализмът и практиките ориентирани срещу човешкото достойнство, не могат никога да бъдат оправдани, още по-малко, ако това е направено в името на религията. Изповядването на една религия не може да бъде инструментализирано, нито наложено чрез сила. Трябва впрочем Държавите и различните човешки общности да не забравят никога, че религиозната свобода е условие за търсене на истината и че истината не се налага чрез сила, но чрез « силата на самата истина». В този смисъл, религията е положителна движеща сила в изграждането на гражданското и политическо общество.
Как да отречем приноса на основните религии по света за развитието на цивилизацията? Искреното търсене на Бог води до по-голямо уважение на човешкото достойнство. Християнските общности с тяхното наследство от морални ценности и принципи съществено допринасят за осъзнаване от страна на индивидите и на народите на тяхната идентичност и достойнство, както и при завладяването на демократичните институции и в утвърждаването на правата и съответните задължения на човека.
И днес също, във все по-глобализиращия се свят, християните са призвани не само към гражданска ангажираност, икономическа и политическа отговорност, но също и към свидетелство за тяхната любов и вяра, та да поднесат ценен принос за суровия и вълнуващ ангажимент на справедливостта, за цялостното човешко развитие и справедливото нареждане на човешките реалности. Изключването на религията от обществения живот, означава да отнемем от нея едно живо пространство, което се отваря за възвишеното. Без този оригинален опит, за ориентиране на обществата към универсалните морални принципи е мъчително и става трудно да се прилагат националните и международните регламенти, където основните права и свободи могат да бъдат напълно признати и изпълнени, както го предлагат целите – във Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г.- за съжаление все още препренебрегвани или оборвани.

Един проблем на справедливостта и цивилизацията :
фундаментализма и враждебността по отношение на вярващите
вредят на положителния лаицизъм на Държавите

8. Същата решителност, с която осъдиха всички форми на фанатизъм и религиозен фундаментализъм, трябва да действа в противопоставянето на всички форми на враждебността по отношение на религията, които ограничават публичната роля на вярващите в гражданския и политическия живот.
Не може да се забрави, че религиозния фундаментализъм и лаицизъм са огледални екстремни форми на отказа от законния плурализъм и от принципа на лаицизма. И двете в действителност, абсолютизират едно частично и стеснено виждане за човешката личност, подкрепящи в първия случай религиозния интегрализъм, а във втория рационализма. Обществото, което иска да наложи или което напротив, отрича религията със сила е несправедливо по отношение на личността и на Бог, но също така е несправедливо и само към себе си. Бог призовава човечеството към Себе Си с едно намерение с любов, което касае цялата личност в нейното природно и духовно измерение, и изисква да Му отговори свободно и от сърце с цялата отговорност на неговото същество, като личност и като общност. Самото общество, в качеството си на изразяване на отделната личност или като цяло на своите съставни измерения, трябва всъщност да живее и да се организира, така че да облагодетелства отварянето към извисяване. Именно заради това законите и институциите на едно общество не могат да бъдат конфигурирани, игнорирайки религиозното измерение на гражданите или пък да се абстрахират напълно от тях. Те трябва да се съизмерят въз основа на демократичното участие на гражданите, осъзнали тяхното призвание свише – да бъдат личности, за да могат да се подкрепят в своето религиозно измерение. Тъй като те не са творение на Държавата, те не могат да бъдат манипулирани от нея, а по-скоро от нея трябва да получават признателност и уважение.
Когато съдебната система на всички нива, национални и международни разреши или допусне анти-религиозния или религиозен фанатизъм, нейната мисия, да защитава или да насърчава справедливостта и правото на всеки човек вече липсва. Тези реалности не могат да бъдат предоставени да се извършват по преценка на законодателя или на мнозинството, тъй както учи Цицерон справедливостта се състои в нещо повече от един обикновен продуктивен акт на закона и неговото прилагане. Това означава да се признае на всеки неговото достойнство, което без религиозната свобода, гарантирана и изживяна по същество, рискува да бъде наранено и осакатено и да изпадне под влиянието на идолите, на случайните блага превърнати в абсолютни. Всичко това рискува да отведе обществото към политически и идеологически тоталитаризъм, към идеолозите, които отделят прекалено много място на публичната власт, докато свободата на мисълта, на съзнанието и на религията са унизени и възпрепятствани, понеже те могат да ги конкурират.

Диалог между гражданските и религиозните институции

9. Наследството от морални ценности и принципи изразени чрез автентичната религиозност е едно богатство за народите и за техния морал (ethos). Това наследство говори директно на съвестта и разума на мъжете и на жените, то им напомня нареждането за моралното обръщане, насърчава ги да се погрижат за практиката на добродетелите и да се обръщат едни към други с любов, под знака на братството, като членове на едно голямо човешко семейство.
С респект към положителния лаицизъм на Държавните институции, публичното измерение на религията трябва винаги да бъде признато. С тази цел е важно да се установи искрен диалог между гражданските и религиозните институции за цялостното развитие на човешката личност и хармонията в обществото.

Да живеем в любов и в истина

10. В глобализирания свят както винаги характеризиран от общества съставени от повече етноси и изповядващи повече от една религия, основните вероизповедания могат да представляват важен фактор за единението и мира в християнското семейство. Със своите собствени религиозни убеждения и в рационално търсене на общото благо, техните верни са призовани да изживеят по отговорен начин своя собствен ангажимент в контекста на религиозната свобода. В лоното на различните религиозни култури, както е необходимо да се отхвърли всичко, което е срещу човешкото достойнство, то трябва да се приеме като безценно богатство всичко, което се оказва положително за гражданското съжителство. В публичното пространство, което международната общност предоставя на религиите и на тяхното предложение за един « по-добър живот », насърчава появата на една обща мярка за истината и доброто, като морален консенсус, които са от съществено значение за справедливо и мирно съвместно съществуване. Ръководителите на основните религии, въз основа на тяхната роля, влияние и авторитет в техните собствени общности, първи са призовани към взаимно уважение и диалог.
Християните от своя страна, са поканени чрез самата вяра в Бог Отец и Господ Исус Христос да живеят като братя, които се срещат в Църквата и си сътрудничат за изграждането на един свят, където хората и народите не ще причиняват « повече зло и вреда […] защото земята ще бъде пълна с признателност към Господ, както водите пълнят морето » (Ис 11,9).

Диалогът като търсене заедно

11. За Църквата, диалогът между верните от различни вероизповедания представлява важен инструмент, за да си сътрудничат за общото благо с всички религиозни общности. Църквата самата тя не отхвърля нищо от това, което е истина и свято в различните религии. « Тя съблюдава с едно искрено уважение тези начини на действия и живот, тези правила и доктрини, които въпреки че се различават по много пунктове, от това на което самата тя държи и предлага, при това често донасят един лъч истина, който осветява всички хора. ».
Така посоченият път не е този на релативизма или на религиозния синкретизъм. Църквата действително « известява и държи да благовести непрекъснато Христос, Който е „Пътят, истината и живота “ (Йн14,6), в Когото хората трябва да намерят пълнотата на религиозния живот и в Когото Бог се помири с всички неща». Това не изключва обаче диалогът и общото търсене на истината в различни житейски среди, понеже според един често употрябяван израз от Свети Тома Аквински, « всяка истина, който и както да я е казал идва от Светия Дух ».
През 2011 година ще се празнува 25-тата годишнина на Световния Ден на Мира, основан през 1986 година в Асизи от достапочтения Папа Йоан Павел ІІ. В този случай отговорниците на основните религии по света показаха как религията е фактор за единение и мир, а не за разединение и конфликти. Споменът за това преживяване е основание за надежда в бъдеще, в което всички вярващи се чувстват и действително стават дейци за справедливост и мир.

Моралната истина в политиката и в дипломацията

12. Политиката и дипломацията трябва да имат предвид моралното и духовно наследство поднесено от основните религии по света, за да признаят и потвърдят универсалните истини, принципи и морални ценности, които не могат да бъдат отречени, без същевременно да се отрече достойнството на човешката личност. Но на практика какво означава да се насърчи моралната истина в света на политиката и дипломацията? Това означава да се действа по отговорен начин като се тръгне от обективното познание изпълнено с факти, което ще рече да се разрушат политическите идеологии, които имат за цел да изместят истината и човешкото достойнство, за да насърчат псевдо-ценностите под прикритието на мира, развитието и човешките права; това ще рече, че трябва да се подкрепи един постоянен ангажимент, за да се основе положителния закон върху принципите на природния. Всичко това е необходимо и е приложимо с респект към достойнството и ценностите на човешката личност, респект гарантиран чрез Народите по земята в Хартата на Организацията на Обединениите Нации от 1945 година, която представя моралните ценности и универсалните принципи по отношение на нормите, институциите и системите за мирно съвместно съществуване на национално и международно равнище.

Отвъд омразата и предразсъдъците

13. Въпреки поуките от историята и ангажираността на Държавите, Международните Организации на световно и местно ниво, въпреки усилията на Неправителствените Организации и на всички мъже и жени с добра воля, които всеки ден се раздават, за да опазят основните права и свободи, днес все още се констатират по света преследвания, дискриминации, актове на насилия и нетолерантност по отношение на религията. В Азия и в Африка например, основните жертви са членове на религиозни малцинства, на които им е забранено да изповядват свободно тяхната религия или да я променят чрез заплахи, нарушаване на основните права и свободи, както и лишаване от основните блага, стигайки до отнемане на личната свобода или дори на живота.
Между другото съществуват, както вече казах – по-задълбочени форми на враждебност, които в западните страни се проявяват понякога чрез отричане на историята и религиозните символи, в които се отразяват идентичността и културата на мнозинството от гражданите. Тези поведения често подхранват омразата и предразсъдъците и не са във връзка с едно ясно и уравновесено виждане за плурализъм и за лаицизъм на институциите, без да пропускаме и това, че могат да попречат на младите поколения да се докоснат до безценното духовно наследство на тези страни.
Защитата на религията преминава през защитата на правата и свободите на религиозните общности. Нека ръководителите на основните религии по света и отговорниците на Народите да обновят тяхната ангажираност за насърчаване и опазване на религиозната свобода, по-специално в защита на религиозните малцинства, които не представляват заплаха за идентичността на мнозинството, но напротив представляват възможност за диалог и взаимно културно обогатяване! Тяхната защита е най-добрият начин за укрепване на духа за доброжелателство, отваряне и взаимност, с когото да защитават основните права и свободи на всички области и всички райони по света.

Религиозната свобода в света

14. И сега аз се обръщам към християнските общности, които страдат от преследвания, дискриминации, насилия и липса на толерантност – преди всичко в Азия, Африка или в Близкия Изток и по-специално в Светите Земи, място избрано и благословено от Бог. Като ги уверявам отново в моята бащинска обич и в моята молитва, аз моля всички отговорници да действат незабавно, за да сложат край на целия тормоз срещу християните, които живеят в тези райони. Да могат учениците на Христос да се изправят срещу противоречията на момента и да не изгубят смелост, защото свидетелството направено за Евангелието е и винаги ще бъде знак на противоречие!
Да размишляваме в сърцата си за думите на Господ Исус Христос: « Блажени са плачещите, защото те ще се утешат. Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. […] Блажени сте вие, когато ви похулят и преследват и злостно кажат против вас всякакви лъжи, заради Мене. Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата » (Мт 5, 5-12). Да подновим тогава « ангажимента си поет с индулгенцията и прошката, които ние поискахме пред Бог, в молитвата Отче наш, поставяйки самите ние условие и мярка за пожеланото милосърдие. Действително ние се молим така: „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници “ (Мт 6, 12) ». На насилието не се отвръща с насилие. Нека нашият вик на болка да бъде винаги придружен с вяра, надежда и свидетелство за Божията любов! Пожелавам също на Запад, особено в Европа да прекратят враждебността и предразсъдъците срещу християните, които желаят да дадат на своя живот една насока в съответствие с ценностите и принципите изразени в Евангелието. Нека Европа по-скоро да се научи да се помирява със собствените си християнски корени: те са важни, за да разбере ролята която имаше, има и иска да има в историята; така тя ще придобие опит в справедливостта, взаиморазбирателството и мира, чрез поддържане на искрен диалог с всички народи.

Религиозната свобода, път към мира

15. Светът има нужда от Бог. Той се нуждае от морални и духовни ценности, универсални и споделени, и религията може да даде своя ценен принос в тяхното търсене за изграждането на един мирен и справедлив социален ред на национално и международно ниво.
Мирът е дар от Бог и същевременно едно намерение за постигане, което никога не е напълно завършено. Едно общество помирено с Бог е по-близко до мира, който не е просто липса на война, нито пък обикновен резултат от военно или икономическо надмощие, или още по-малко от ловки трикове или хитри манипулации. Мирът в действителност е резултат от един процес на пречистване и на културно, морално и духовно извисяване на всяка личност и всеки народ, процес, в който човешкото достойнство е напълно зачитано. Аз каня всички, които желаят да станат дейци за мир (миротворци) и по-специално младите да започнат да слушат вътрешния си глас, за да открият в Бог, стабилна отправна точка в търсене на истинската свобода, неизчерпаема сила, за да направляват света с един нов дух способен да не повтаря грешките от миналото. Както ни учи Божият Слуга Павел VІ, чиято мъдрост и далновидност ние оценихме с основаването на Световния Ден на Мира: « Трябва преди всичко да дадем на мира други оръжия, различни от тези, които са предназначени за убийства и унищожаване на човечеството. Трябват преди всичко морални оръжия, които дават сила и престиж на международното право да започне да спазва пактовете ». Религиозната свобода е едно истинско оръжие за мир, и тя има историческа и пророческа мисия. Действително тя оценява и облагородява най-ценните качества и способности на човешката личност, които са в състояние да променят и да направят по-добър света. Тя позволява да се подхранва надеждата в едно бъдеще за справедливост и мир, дори и когато сме изправени пред сериозни несправедливости, пред материална и морална нищета. Нека всички хора, всички общества, на всяко равнище и във всяка точка по света да не забавят упражняването на религиозната свобода, пътят към мира !

Ватикана, 8 декември 2010 г.
BENEDICTUS PP XVI

Cf. Benoît XVI, Lett. enc. Caritas in veritate,nn. 29. 55-57.
Cf. Concile œucuménique Vatican II, Déclaration sur la liberté religieuse Dignitatis humanae, n. 2.
Cf. Benoît XVI, Caritas in veritate, n. 78.
Cf. Concile œcuménique Vatican II, Déclaration sur les relations de l’Eglise avec les religions non chrétiennes Nostra aetate, n.1.
Ibid. Déclaration sur la liberté religieuse Dignitatis humanae, n. 7.
Benoît XVI, Discours à l’Assemblée Générale de l’Organisation des Nations Unies (18 avril 2008) : AAS 100 (2008), 337, DC 2403 (2008°, p. 537.
Cf. Concile œcuménique Vatican II, Déclaration sur la liberté religieuse Dignitatis humanae, n.2.
Jean-Paul II, Discours aux participants à l’Assemblée Parlementaire de l’Organisation pour la Sécurité et la Coopération en Europe (OSCE) (10 octobre 2003), 1 : AAS 96 (2004), p. 111.
Cf. Caritas in veritate, n. 11.

Cf. Concile œcuménique Vatican II, Déclaration sur la liberté religieuse Dignitatis humanae, n. 1.
Cf. Cicéron, De inventione, II,160.
Cf. Benoît XVI, Discours aux Représentants des autres religions du Royaume-Uni (17 septembre 2010) : L’Osservatore Romano (18 septembre 2010), p.12 ; DC 2454 (2010), p. 876.
Concile oecuménique Vatican II, Déclaration sur les relations de l’Eglise avec les religions non chrétiennes Nostra aetate, n.2.
Ibid.
Super evangelium Joannis, I,3.
Cf. Benoît XVI, Discours aux Autorités civiles et au Corps diplomatique à Chypre (5 juin 2010) : L’Osservatore Romano (6 juin 2010), p. 8 ; DC 2448 (2010), p. 572-573 ; Commission Théologique Internationale, A la recherche d’éthique universelle : Nouveau regard sur la loi naturelle, Cité du Vatican, 2009.
Paul VI, Message pour la Journée mondiale de la Paix 1976 : AAS 67 (1975), 671 ; DC 1686 (1975), p. 953.
Ibid. : AAS, 67 (1975), p. 668 ; DC, 1686 (1975), p. 953.
© Copyright 2010 – Libreria Editrice Vaticana

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар