Последните неща – Смъртта. Съдът над душата. Адът. Небето. Чистилището

Автор: Д-р Петер Егер

Последните неща – смърт, съд, небе и ад – са от много важно значение за нас, тъй като ни показват в каква посока върви предназначението на човека. А от предназначението на човека зависи и това как той ще ръководи живота си. Ако човек има ясна представа за това какво идва на края, той знае и как да живее. Ако последните неща са неясни, то и първите не са ясни. Тогава животът ни е експеримент без крайна цел и без краен смисъл . Затова е много важно тези неща да се разгледат по-основно.
Но преди да си поставим въпроса какво идва след смъртта, трябва да се насочим към въпроса дали изобщо има нещо след смъртта.

Доказателства за съществуването на душата
Днес има страшно много хора, които казват, че с телесната смърт всичко свършва. И тук трябва да се постави въпросът дали със смъртта на тялото действително всичко свършва или има живот след нея. Невъзможно е да организираме пътуване до границите на живота и да влезем в другия живот, за да видим как е там. Но можем да погледнем дали в самия човек има белези за това, че този човек не се състои само от физическа част, че има и нещо нематериално. Защото всички знаем, че тялото все някога ще умре. То се разпада. Не трябва да се надяваме на тялото. Ако животът продължава, то трябва да има нещо, което не е телесно, нещо нематериално, нещо душевно. И питаме: има ли нещо такова като душа? За да разберем, трябва да положим усилие да наблюдаваме човека по отношение на способности и форми за изразяване. Има ли способности, които сочат, че човекът е повече от материя? Тук има някои много впечатляващи прости наблюдения.
- Първо, човек има способността с помощта на своето мислене да прекрачва пространството и времето. Седим в едно помещение, но можем духовно лесно да го напускаме. Мислим за това, което ще правим утре, какво сме правили вчера. Моите ученици в училище са винаги класически пример за това, че хората прекрачват пространството и времето. Те седят в класната стая, но духовно са на съвсем друго място. И когато гледат замислени по този начин, аз им казвам, върни се, моля те. Тогава те ме поглеждат учудено и питат „За мен ли става въпрос?”, а аз им казвам: „Да, точно. Къде беше?”- „В класната стая”. Да, само с тялото си, но не и с духа си. Бил си вкъщи, бил си на спортната площадка, бил си при приятелката си, не си бил тук, прекрачил си пространството. Прекрачил си и времето. Мислил си за предишния уикенд и за предстоящия мач. Това е интересно, защото типично за материята е, че тя се осъществява в пространството и времето и че човек толкова лесно прекрачва тези нейни типични измерения.
- Второ, ние имаме способността да мислим абстрактно. Можем да говорим за неща, които не виждаме и не чуваме. Когато говорим за справедливостта, никой не я вижда, чува и пипа. Това е нещо нематериално, нещо свръхсетивно, нещо чисто духовно. След като човек има такава способност, се появява въпросът: щом човек може да мисли за духовни неща, то той трябва да има в себе си духовен принцип, който позволява тази възможност.
- Трето, имаме психосоматични болести, т.е. телесно-душевни болести. Някой отива на доктор и се оплаква от сърцето си. Лекарят му казва – сърцето Ви е напълно здраво, но сте под свръхголям стрес. Появява се нещо психо-соматично, т.е. стресът. Духът се изразява чрез тялото. Органът е в норма, но фунцията не е правилна. На изпит сме, навън е студено, а ние се изпотяваме. Защо? Защото вътрешно се страхуваме от изпита и това се изразява също с процес в тялото – изпотяваме се. Това е психо-соматичен феномен. Или ако сте под голям стрес, трябва да отидете до едно място, за да освободите това, което душата не може да понесе. Какви сили участват тук? Студено е, а се изпотяваме, нищо не сме яли и въпреки това изпитваме нужда от тоалетна. Това означава, че имаме работа с неща, които не могат да се обяснят с органите, но въпреки това имат силно действие. Значи, че в нас има духовен, душевен принцип.
- Следващото нещо е противоречието между дух и тяло. Виждаме пред нас шоколад и инстинктът казва „изяж ме” или даже „изяж два”, но духът казва „не, спри се, въздръж се”. Тук има конфликт в нас – между изискването на инстинкта и духа, който казва, че това не трябва да се прави, духовния контрол. Или пред нас е някой, който ни влудява и инстинктът ни казва „удари му един”, но духът предупреждава „внимавай, ще ти струва скъпо”. Следователно човекът се състои не само от сили на инстинкта, от телесни желания, но в него има и един принцип, който се противопоставя на физическото. Когато се катерите по планина, тялото казва „не мога повече”, а духът заявява „искам да отида горе на върха”. Има го и обратното. Има атлети, които могат да се изкачат на върха, но се отказват, защото имат физическата сила, но нямат духа. От този конфликт тяло-дух се забелязва, че чоекът не е само тяло.
- След това можем да забележим, че човекът е завладян от голям копнеж по абсолютното. Платон казва, че всичко в света не може да насити човека. Но човекът не познава друго освен света, освен ограниченото. Откъде тогава в него идва този копнеж за безкрайното, за абсолютното, което той никога не е виждал? А той е много дълбок копнеж, най-големият от всички копнежи. Човекът търси абсолютното. Това е проблемът при Фауст, който опитва всичко и въпреки това присъства този копнеж да намери нещо по-дълбоко. Той търси абсолютното. Свети Августин го изразява така: „Неспокойно е сърцето ни, докато не се успокои в Теб, о Боже.” Всичко земно не ни задоволява, откъде тотава идва този копнеж по абсолютното?
- Имаме и интересния феномен на изражението на лицето. Най-интересният ландшафт, който съществува, е човешкото лице. Когато гледаме някой, който е ядосан, тогава не е върхът на носа му или бузата му този, който се ядосва. На лицето се показва по материален начин нещо, което обаче не произхожда от материята. Или когато виждаме човек, който изпитва омраза, тогава очите му хвърлят искри – е, тогава роговицата ли е изпълнена с омраза – не! Веждите ли са пълни с омраза – не! Омразата идва от по-дълбоки измерения. Очите са само материалният израз. Не е окото, което се радва. Душата се радва, а очите изразяват тази радост. Човешкото лице има душевно послание.
- Ако погледнем на мозъка, ще видим, че там има всевъзможни центрове – има център на говора, двигателен център и т.н. А къде се крие „аз”-ът? Човек непрекъснато има работа с едно собствено „аз”, но къде е то? Или ако поставим въпроса за това, откъде произхожда човешката личност. Днес се твърди, че всичко става в мозъка и че процесите в мозъка са идентични с мисленето. Но как? Мозъкът е уж един и същ, а един е математик, друг не може нищо. Защо при един работи, а при друг не. Откъде идват структурите в мозъка, мрежата. Откъде идва това, че един е холерик, а друг сангвиник.
- Имаме и още нещо интересно – изследването на подсъзнателното показва, че то не познава смъртта. Откъде идва тогава това, че човек бърза да уреди нещата преди да умре. Какво означава то?
Това са доказателства, че човекът не е само къс материя и малко мозък, а че в него има нещо повече. Идва следващият въпрос – ако има духовен принцип, то тогава продължава ли душата да живее или тя умира, когато умре тялото. Дали душата е само един епифеномен, един придатък на тялото или е самостоятелен принцип? Може да се философства по това, но нека го видим в практиката. Факт е, че има знаци от починали. Ако се преровят книгите, ще се установи, че във всички времена, във всички страни и във всички култури се съобщава за хора, които са се обадили след смъртта си. Има почуквания, стъпки в къщата, стъпки по стълбите, отварят се врати, без някой да влезе през тях, плач, стенания, гласове, докосвания, силуети. Подобни неща са съобщавани многократно. Но има и съвсем конкретни явления. Дон Боско описва в биографията си една твърде необикновена история. Докато бил в семинарията, той сключил облог с един приятел-семинарист, с когото се договорили, че този от двамата, който умре пръв, ще се обади, ако Бог разреши това. Пръв починал приятелят му, Луиджи Комоло. След погребението на приятеля се случило следното в спалнята на семинарията. Изведнъж спящите вече семинаристи чули страшен шум откъм коридора, скочили от леглата и се втурнали натам, където видели една приближаваще се светлина, придружена от необикновен шум. Светлината се спряла и се чул глас: „Боско, Боско, соно салво! (Боско, Боско, спасен съм)” След което отекнла гръмотевица и цялото явление изчезнало. И това видели непосредствено десетки семинаристи, както и свещениците в дома. Никой не могъл повече да заспи. Това събитие било за всички ясен знак, че след смъртта има живот. Дон Боско настойчиво съветвал младежите, на които често разказвал историята, никога да не правят подобни облози.
Да разгледаме още малко душата. Какво е това нещо душата? Душата е жизненият и духовен принцип на човека. Чрез душата, като принцип на живота, всички духовни функции се обобщават. Тези функции може да обясни и някой медик, но това е единство и зад него стои личност, която може да ръководи и направлява това единство, тогава то се нуждае от по-висш принцип на живота, т.е. душата. Душата е също и духовен принцип. За разлика от растението и животното, които имат само жизнен принцип, човекът има още и духовен принцип. Затова във философията се говори за духовна душа. От гледна точка на християнството душата е създадена от Бога. Следователно тя не е част от божественото, както е в източните религии. Затова тя не е божествена, а е създание и има начало, но няма край. Душата се създава при зачеването, тя е безсмъртна, тя не може да бъде унищожена, защото един духовен принцип не може да бъде унищожен. Според християнството, но и според други религии душата е засегната от първородния грях. Душата може да бъде изкупена само от Бог и нейната цел е вечното единство с Бога.
Какво казват за душата нехристиянските учения. Източните религии казват, че душата е част от Бога. Образно Бог се представя като големият океан, а душата е капчица в него. Тя произлиза от божествения океан и самата тя е част от океана и трябва да се върне обратно в него. По този начин душата е нещо божествено. Душата съществува от вечността, защото след като е част на вечния океан и тя трябва да е вечна. Душата съществува преди влизането и в тялото, пристига на света със сблъсък, странства от тяло в тяло и трябва да се влее в нирвана или както го наричат – в празното небе, където е освободена от всички изпитания.
Езотериката казва в духа на източните религии, че душата е част от Бога и че е най-висшето аз. Душата, а оттам и човекът е божествен. Душата съществува от вечността и преди да влезе в тялото, идва на света със сблъсък, странства от тяло в тяло. И сега идва новото – езотериката интерпретира различно смисъла на странстванията на душата. Източните религии казват, че душата трябва да се върне още веднъж, за да се пречисти. Езотериката на Запада казва, че душата се връща, за да получи още един шанс. Значи тя не идва да се покайва, а да се наслаждава. Веднъж човек е в една форма на този свят, но така не е било възможно да изчерпи всички радости на живота, затова трябва да има още една възможност да се върне. Целта на душата е пълното разгръщане на собствената божественост и влизането в по-висшия дховен свят.
Какво казва Исус Христос за живота след смъртта. Има някои забележителни места. Веднъж той спори със садукеите, които не вярвали в живота след смъртта. Исус изрича думите, че Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Един бог, който царува само над мъртвите е много слабо изображение на Бога. Също прочутите думи от Матей 28 – не се бойте от тези, които убиват тялото, но душата не могат да убият. Имаме още и прочутата притча за богаташа, който отива в ада и бедния Лазар, който отива в лоното на Авраам в Небето. Следват и думите на Исус – в дома на Отца ми има много жилища. Думата жилища има смисъл, ако някой идва в тях, за да ги обитава.

Смъртта
От гледна точка на християнството смъртта е събитие, което се случва веднъж в живота, то не се повтаря. Това придава на живота голяма сериозност. Смъртта е нещо сериозно, защото ако тя се случва само веднъж, тогава решението, което човек взема преди настъпването и, е окончателно. За мен тогава е ясно, че с този мой живот вземам решение по отношение на вечността. Животът е утвърждаване. Човек трябва да докаже годността си и да съзрее. Какво се има предвид с това? Щом човек трябва да влезе в един друг свят, който не е материален, той трябва да е научил преди това някои неща.
1. След като това е духовен свят, тогава човек трябва да е съзрял като духовно същество.
2. Щом човек иска да влезе в този свят, който се определя от Бог, той трябва да прави много добрини, защото Бог е абсолютното добро и с доброто, което човек прави трябва да се приближи до Бога.
3. Човекът трябва да научи и едно трето нещо. Трябва да се научи да обича. Как може да бъде допуснат във вечността, ако той не е в състояние да се разбира там с останалите.
Това е свидетелството за зрялост , което човек трябва да занесе със себе си. Това е програмата на живота. Всичко друго оставяме зад нас. Смъртната риза няма джобове. Това, което трябва да вземем с нас е собствената ни душа, която се характеризира с духовност, добро и любов. Който е затънал в материята, който не е вършил добро и е останал в омразата, как ще бъде годен за Бога, за вечността? Там от него непрекъснато ще се изисква повече, отколкото той може. Той мисли за материята, а среща дух, мисли за себе си, а отвъд става дума за другия. Следователно той трябва да е научил и упражнявал тези неща. Със смъртта изтича времето за нашето решение. Това е нещо много важно, защото да решавам и да избирам мога, само когато съм свободен. Застана ли пред Бог, тогава вече не съм свободен. Свободен съм само в този свят, когато още не виждам Бог, поради което мога да казвам, че него го има или че го няма. Когато видя Бога непосредствено и застана пред него, няма вече избор. Защото ако го отричам, ако съм срещу него, присъствието му отхвърля моя избор. Следователно възможността за свободния избор изчезва в момента, в който стане непосредствената среща с Бога, защото тогава всякакво решение ще е срещу него – да му казвам няма те, не те обичам ще бъде абсурд. Затова решението за избора трябва да бъде направено тук.
Разбирането на нехристиянските учения – източните религии гледат на смъртта като на събитие, което се повтаря, като странстване на душите. Езотериката също говори за вечното завръщане, обаче тук се забелязва нещо – щом непрекъснато се връщам на този свят, тогава никога няма да имам нужда да взема решението за избор. Езотериката има огромен недостатък – в крайна сметка тя не взема живота на сериозно и в дълбочина. Нали се връщам непрекъснато, тогава следващия път мога да избера.

Съдът над душата
Под съд се има предвид личният съд над отделния човек. Християнската вяра ни учи, че след съда човек среща Бог. Стига се до лична среща с Бог-личност – тогава човек е изправен пред Бог, което от една страна е най-голямото щастие, но от друга – най-страшното нещо, защото след като сега виждам Бог в цялата му светлина и себе си в неговото отражение, в неговия блясък виждам невероятно точно и ясно и най-малката сянка в себе си, всичките си добри и лоши дела. Човек е изправен пред абсолютната светлина, пред абсолютната мярка и разбира кое у него е правилно и кое не и къде се намира. Съдът над него се извършва според вярата му и според делата му и той трябва да поеме отговорност за своите собствени свободни решения. Тук отпадат много неща, защото в много отношения вече не сме свободни. Често сме деца на нашето време, деца на нашия произход, деца на педагогиката и на училището. Но ние не сме продукт на възпитанието, на училището, на родителите, т.е. не сме продукт на времето. Винаги остава едно лично пространство. И точно за това лично пространство, в което можем да изразяваме собствената си воля, трябва да отговаряме. За него не можем да се извиняваме, за него трябва да поемем вина. Ние ще бъдем призовани към отговорност и за собствените ни таланти. Ние имаме дарби, а дарбите са и задължение. А задълженията изискват жертва. Дарбите не сме получили просто така. С получените от Бог дарби са свързани задължения, които трябва да се изпълняват всеотдайно. Затова е казано, че на когото повече е дадено, от него и ще се изисква повече. Значи ще отговаряме и за талантите – дали сме ги използвали, умножили, заровили или прахосали. Вземат се предвид и обстоятелствата – в какво семейство сме израснали, в какво общество, в какъв дух на времето. Днес е по-трудно за хората, когато търсят Бог, отколкото в други времена, когато вярата се е усещала повече. И в резултат на това се отсъжда – награда или наказание – душата отива в небето, в ада или в чистилището.
Нехристиянските учения казват други неща по този въпрос. В източните религии има съд, след който следва или влизането в „нирвана” или задължението още веднъж да се върнеш в света, за да продължиш да се учиш чрез ново странстване. Езотериката говори, че щом човек отиде в другия свят, той се чувства много добре, изпитва топлина и мир. За езотериците няма грях, защото за тях няма Бог-личност. Затова няма и съд, а само равносметка на живота, въз основа на която човек влиза в нирвана или се задължава да се върне още веднъж в света, за да продължи да се учи чрез странстването на душата си. Проблемът при тях е, че човек сам трябва да се грижи за това да надвие лошите си страни. И въпросът тук е принципен: Може ли човек да се освободи напълно от вината с един нов живот? Или се прибавя нов товар към предишния? Дали наистина е възможно с времето човек съвсем сам да се придвижи към светостта? Получава ли се това със собствени сили? Ако се огледаме, няма ли да забележим, че всеки ден освен положителните неща непрекъснато има и нещо негативно? Не се ли превишават напълно възможностите на човека, щом като той е оставен да се справя сам със спасението си? Не се ли бори всеки от нас десетки години с различни слабости?

Небето
Казано на езика на теологията, Небето е общение със святия Бог-личност. Ако искаме да се изразим философски, ще кажем, че Небето е абсолютната кулминация на човека, е общението с абсолютното. Човек се стреми, стреми и стреми и най-висшето, което може да срещне е абсолютното. Повече от абсолютното не може да постигне. В абсолютното той намира абсолютното съвършенство. Става дума за блажено съзерцание на Бога. Това, което ние можем да кажем за Бог, е че до известна степен можем да го обхванем с мисълта си, можем да го преживяваме с душата си, но да го виждаме не можем. Ако човек можеше да гледа Бог, той не би могъл да го понесе. Блаженото съзерцание на Бог е толкова силно, че се стига до потребността от възхваляване на Бога. Тогава човек ще бъде толкова въодушевен, че ще пее от само себе си. В Небето същевременно се извършва и срещата с праведните – хората, които са били приети в Небето, ще срещнем там.
Становището на нехристиянските учения: Източните религии смятат, че Небето се състои в „нирвана”. Докато за християнската вяра Небето е пълнота, означаваща съвършенство, източните религии говорят за нирвана, което означава угасване. Човек изчезва в бездната на Бог, загубва индивидуалността си, разтваря се в океана, вече не е личност, изчезва в голямата вселена. Будизмът има много песимистично виждане за света, щом казва, че Небето се състои в това, че повече няма да ме има и че ще намеря покоя си в нищото, няма да страдам, нищо повече няма да може да ми се случи, затова изчезвам в нищото и затова ще съм добре – това е принципно погледнато песимистично схващане и песимистична представа за края на света. Всъщност какво иска това учение – празнотата или съвършенството? Нищото ли иска тя или съвършенството? Трябва да знаем ккаво искаме всъщност. При някои течения на източните религии отделната душа се запазва, но до среща с Бог-личност не се стига, защото такъв няма. Те могат само да се потапят в окена. Това е също голямата разлика между медитация и молитва. Източното медитиране означава: аз се потапям в океана. Молитвата означава, че се обръщам към някого. Медитацията е потапяне в окена, молитвата е разговор с друго същество. Но след като няма друго същество, след като няма личностен Бог, тогава медитацията е излишна.
В езотериката небето означава също изчезване на душата в божествената бездна, среща с духове-водачи (езотериката вярва, че този свят е изпълнени с духовни същества, които могат да бъдат използвани за изпълнението на различни услуги), изпълване с божественото съзнание, божествената светлина, топлина и любов – междинни спирки до следващото странстване на душата.

Адът
Първо: Какво е ад? Адът е окончателното отделяне от Бог. Тази раздяла с Бога почива на решението на човека спрямо Бог. Човекът избира да застане срещу Бог и казва: не искам този Бог, той ми пречи, той ме спира. При Ницше това е изразено съвсем ясно: Бог е мъртъв, да живее свръхчовекът, аз трябва да убия Бог, за да бъда в крайна сметка човекът, който съм, както се казва в Заратустра. Когато човек решава да е срещу Бог, той се отделя от него. Още нещо: когато човек прави грехове, които са тежки, тогава той не може да има общение с Абсолютното Добро, няма за цел Абсолютното Добро, а се отвръща от него и тръгва по друг път. И ако той не се разкае за това, остава този отпечатък. И ако човек се срещне с Бог с този отпечатък и с това генерално решение, той усеща , че в Абсолютното намира нещо, което всъщност никога не е искал.
Ще кажат – Божието милосърдие може да прости това. Ако човекът иска – да. Но ако човекът изобщо не иска и не е искал да отиде при Бог, тогава ще трябва да бъде взет против волята му. Ето в това е проблемът. Човекът е направил избор, който води в друга посока. Той не иска Бога. Той го е ругал, проклинал го е, подигравал го е и е показал ясно: „Аз не те искам”. Тогава той ще бъде изненадан от милосърдието. Трагичното е в това, че човекът не иска. И този избор се запазва, тъй като Бог уважава човешката свобода. Бог е предприел всичко, за да направи предложение на човека. В християнството се казва, че Бог толкова обикна света, че изпрати собствения си Син. Бог не иска хората да бъдат изгубени, а спасени. Божията воля е съвсем ясна. Но ако човекът не приема тази воля и избира друг път… Така е и при блудния син. Не бащата е този, който тръгва след него. Той му оставя свободата. Той знае, че го е изгубил. Синът е, който се връща. Да се опитаме да разгледаме богословски драмата на отделянето от Бога. Човекът знае вътре в себе си, че е сътворен за Абсолютното. Но въз основа на избора си той разбира, че никога няма да го постигне, осъзнава, че Абсолютното, в което единствено може да намери съвършенството си, се затваря за него. Пораждат се две реакции: едната – този човек се отчайва, защото знае, че не може да достигне крайната цел и другата – той започва да мрази абсолютното. Защото, щом не мога да го постигна, щом съм отчаян, не мога да го обичам, т.е. това прераства в омраза. Човек жъне това, което е посял. Свободата му се възприема сериозно, но и последиците са сериозни.
Да погледнем и към нехристиянските религии. Източните религии не познават ада, тъй като вината може да се изплати от странстването на душата, която се връща в света и това продължава докато се освободи от вината. Езотериката също не познава ада, тъй като при нея отсъства Бог-личност и няма вина. В крайна сметка там човек сам става бог. Либералните християни твърдят, че няма ад, защото това било нарушение срещу Божието милосърдие. Тук искам да кажа съвсем ясно: Милосърдието на Бога съществува, но то трябва да бъде потърсено. Милосърдието не е автоматично. За да стане ясно, нека ви представя един пример: Човек пада от кораб в морето. За да спаси падналия, капитанът му хвърля спасителен пояс, за който да се хване и да го изтеглят. Но ако пострадалият откаже и най-добрият спасителен пояс не може да му помогне и той потъва. Което означава, че има достатъчно хвърлени спасителни пояси, за които обаче човек трябва да поиска да се хване. Няма принудително милосърдие, защото то би било недостойно за човека. Следователно тук ясно трябва да се разгледат няколко неща: Човекът избира, той има възможност да проверява избора си до края, но след като реши, желанието му се възприема сериозно. Въпросът е дали някои големи престъпници от световната история са искали да живеят в присъствието на Бога. Дали ще се зарадват, ако им кажат „Елате на вечната литургия с Бог”. Те ще страдат, ако им кажат да застанат сред ангелите, това е срещу тяхната вътрешна природа, срещу тяхната най-съкровена същност. Човекът сам взема решението си, което обаче се възприема сериозно.

Чистилището
Чистилището не спада към последните неща, тъй като то не е нещо окончателно. Чистилището има ограничена функция. На първо място: защо се налага очистването? Защото обикновено никой човек не е толкова съвършен, че веднага след земния си живот да влезе в контакт с абсолютното. Има нужда от очистване. Чистилището е състоянието за душите, които са избрали Бог, които са се покаяли за греховете си и са ги изповядали, но се нуждаят още от поправяне. Те са получили опрощение, но е необходимо още саниране. Едно е опрощаването на нанесената щета, друго е възстановяването и. Чистилището е процес на саниране. Ако някой счупи прозорец, може да получи опрощение за постъпката си, но той трябва да възстанови нанесените щети. И едва когато това стане, можеш, поправил се и реабилитиран, да влезеш в Небето. Как става това очистване? Нещо много интересно: В ада, в това абсолютно отделяне от Бога, болката, която се изпитва е отчаяние. Съвсем друга е болката в състоянието на чистилището. Там човек знае, че ще отиде при Бог, но все още не му е позволено и той страда болката на любовта. На всички ни е известен този феномен, когато обичаме някого от сърце, но е имало сблъсък с него. След това не отиваме направо при този човек. Първо трябва да му се извиним, за да го прегърнем, а преди това страдаме силно. Всяка млада двойка, където двамата постепенно се опознават, придобива този опит и казва, че често любовта е и страдание. Но чрез това страдание любовта узрява. Тогава си казваме, че следващият път ще се овладеем, че сме превъзмогнали една слабост, че сме страдали от любов, и от тази любов, която е страдала, сме се пречистили. Следователно това е съвсем друг вид болка. Трябва също да кажем, че можем да помагаме на тези души чрез Светата литургия, чрез молитви, чрез опрощения и че много често правим много малко за тях. Във Веруюто казваме, че вярваме в общението на светците. По-възрастните знаят, но на младите често не е обяснено за единството, което съществува между християните на земята, пребиваващите в чистилището и приетите в Небето и че можем да се застъпваме едни за други. Затова призоваваме светците, молим се за починалите, молим душите
Накратко да разгледаме едно богословско лъжеучение – така наречената теория за цялостната смърт, която твърди, че душата умира с тялото. След това то казва, че непосредствено след смъртта Бог отново сътворява душата и тъй като отвъд не съществува време, се твърди, че няма времева продължителност на чистилището и че новосъздадената след смъртта душа веднага бива съдена, очиствана и приемана в Небето. Затова при тях не се служи опело, а литургия на възкресението. Не бива да се поддаваме на такива илюзии, защото къде е тогава връзката между старата душа, която трябва да бъде очистена и новата душа. Второ, щом се твърди, че хората биват веднага съдени и веднага отиват в Небето, тогава чистилището отпада и няма смисъл от литургии, молитви и т.н. Някой обаче ще попита философски – щом няма време, къде настъпва отмяната му? Безвремието съществува само в Абсолютното, но щом този човек още не е пречистен, той не идва при Абсолютното, той се нуждае от време за очистване. Ако това престане да се осъзнава, никой повече няма да се моли за починалите, от което техните души ще бъдат ограбени откъм пожертвувания и занемарени. Скъпи приятели, точно обратното е. Молитвата за починалите е последната голяма любов, която можем да им дадем. И днес си спомням как съм плакал на гробовете на баща ми и на майка ми, как се питах: „Вие сте направили толкова много за мен. А какво мога аз да направя за вас?” Отговорих си, че мога да се моля, да правя жертви, да давам Литургии. Това мога да направя. Да плача мога и без друго. Както и да скърбя и да благодаря. Но тук става дума за повече. Трябва да се жертваме за тези души.

Лекция на д-р Петер Егер пред телевизия k-tv
Превод: Католически новини

Петер Егер, роден през 1948 г. в Болцано, Южен Тирол, е защитил три пъти докторска титла. След завършването на йезуитския колеж „Стела Матутина“ във Фелдкирх (Форалберг) следвал философия, история, богословие и педагогика на религията в Падуа, Инсбрук, Залцбург и Лондон. След това е работил в семейната консултация във Виена, а после като преподавател по религия в Инсбрук, Залцбург, Тамсвег и Падуа. От 1999 г. той преподава религия, философия и история в гимназията „Винцентиниум“ в Бриксен. Д-р Егер изнася също лекции в образователния институт за възрастни в Болцано. Често участва със свои теми в предаванията на Радио Хорив, Радио Мария-Австрия и К-TV. Женен е и има една дъщеря.

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар