“Влизам в живота”

Цитати из книгата „Влизам в живота“, издадена през 2011 г. по инициатива на Кармилитанския манастир „Св.Дух“ в София, в превод на Ирен Цибранска.

Из „Жълтия бележник“ на Майка Агнес
6 април 1897 г.

Когато сме неразбрани и съдени неблагоприятно, защо да се защитаваме и да се обясняваме? Да оставим това без отговор, толкова е сладко да не казваш нищо, да се оставиш да бъдеш съден, независимо как! Нали не виждаме в Евангелието Мария да се обяснява, когато сестра и я обвинява, че седи в нозете на Исус биз нищо да прави. Тя не казва: „О, Марта, ако знаеше щастието, което вкусвам, ако чуваше думите, които слушам! Освен това Исус е Този, Който ми каза да остана тук“. Не, тя предпочита да замълчи. О, блажена тишина, която дава толкова мир на душата! (стр. 29)

Ах, как не бива да съдим нищо на земята. Ето какво ми се случи по време на рекреацията преди няколко месеца. Нищо нещо, което ме научи на много: два пъти се позвъни и, тъй като сестрата икономка отсъстваше, на моята сестра Тереза на св. Августин и беше нужна помощничка. Това е скучна работа, този път обаче тя ме изкушаваше, защото трябваше да се отвори вратата, за да получим клонки за яслата.
Сестра Мария на св. Йосиф бе до мен и се досещах, че тя споделя моето детинско желание. „Коя от вас ще ми бъде помощница?“ каза сестра Тереза на св. Августин. Веднага станах, но бавно, така че сестра Мария на св. Йосиф да бъде готова преди мен и да заеме мястото, както и стана. Тогава сестра Тереза на св. Августин каза, смеейки се и гледайки към мен: „Ето че сестра Мария на св. Йосиф ще получи тази перла в короната си. Вие сте твърде бавна.“ Отвърнах само с усмивка и се върнах към работата си, казвайки си: „Боже мой, колко са различни Твоите съжднеия от тези на хората! Ето така се заблуждаваме често пъти на земята, вземайки за несъвършенство в нашите сестри онова, което е заслуга пред Теб!“ (стр. 30)

12 юли
Разказа ми, че веднъж трябвало да понесе тежка вътрешна борба по повод на нощна лампа, която трябвало да приготви за семейството на Майка Мария дьо Гонзаг… Битката била толкова силна и такива мисли против авторитета и идвали наум, че за да не се поддаде, трябвало да измолва с настоятелност помощта на добрия Бог…
За да се победя, си мислех, че приготвям лампата за Светата Дева и Младенеца Исус; тогава започнах да го правя с невероятна грижовност, без да оставя нито прашинка, и малко по малко усетих голямо вътрешно умиротворяване и голяма сладост. Звъняха за Утринната и аз не можех да отида, но се чувствах в такова благоразположение, бях получила такава благодат, че ако моята сестра на св. Рафаил бе дошла и бе ми казала, че например съм сбъркала лампата, че е трябвало да приготвя друга, бях щастлива да и се подчиня. От този ден нататък взех решение никога да не обсъждам дали поръчаните ми работи ми изглеждат полезни или не. (стр. 98-99)

Бях още много малка, когато леля ми даде да чета една история, която много ме учуди. Всъщност, видях да възхваляват една собственичка на пансион за това, че умело знае как да се отърве от наприятности, без да нарани никого. Забелязах най-вече следното изречение: „На едната казваше: Не сте в грешка, а на другата: Права сте“. И си мислех в себе си: Това не е така! Тази жена би трябвало да не се страхува да каже на момичетата си, че грешат, когато това е вярно.

И сега не съм си променила мнението. Признавам, имам много повече неприятности, защото винаги е по-лесно да хвърлиш вината върху отсъстващите и това веднага успокоява онази, която се оплаква. Да, но … аз правя точно обратното. Ако не съм обичана, толкова по-зле! Казвам цялата истина, нека не идват да ме търсят, ако не искат да я чуят.

Не бива добрината да се изражда в слабост. Когато си мъмрил справедливо, трябва да останеш в справедливостта, без да се оставяш да се разнежваш, измъчвайки се, че си причинил болка, че си видял някого да страда и плаче. Да тичаш след засегнатата, за да я утешаваш, означава да и сториш повече зло, отколкото добро. Да я оставиш сама със себе си, означава да я принудиш да се обърне за помощ към добрия Бог, за да види своите грешки и да се смири. Иначе, свикнала да получава утешение след всяко заслужено смъмряне, тя ще постъпва при същите условия винаги така, както прави едно разглезено дете, което вика и тропа с крака, докато майка му дойде, за да изтрие сълзите му. (стр. 32-33)

„Нека словото Божие, меч на духа, бъде винаги в устата ни и в нашите сестри.“ Ако се борим с една неприятна душа, нека не отпадаме духом, никога да не я изоставяме. Нека имаме винаги „меча на духа“ в устата си, за да я укорим за грешките и, да не изоставяме нещата, за да запазим спокойствието си; да се бием винаги, дори без надежда, че ще спечелим битката. Какво значение има успехът? Това, което добрият Бог иска от нас, е да не се спираме пред умората от борбата, да не се обезкуражаваме, казвайки: „Толкова по-зле! В нея няма нищо, да я оставим“. О! Това е малодушие; трябва да изпълним задължението си докрай. (стр. 29)

Що се отнася до мен, не намирам вече нищо в книгите, освен в Евангелието. Тази книга ми е достатъчна. Слушам с наслада Словото на Исус, което ми казва всичко, което трябва да правя: „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“; и тогава съм в мир, според сладкото Му обещание: „… и ще намерите покой в душите си“. (стр. 38)
Хвърлям наляво и надясно на моите малки врабчета зрънцата, които добрият Бог поставя в ръката ми. А после да става каквото ще! Не се занимавам повече. Понякога изглежда, сякаш нищо не съм хвърлила; в други моменти се получава добре; но Бог ми казва: „Давай, винаги давай, без да се грижиш за резултата“. (стр. 39)

Колко бих искала да съм свещеник, за да проповядвам за Светата Дева! Един само път би ми стигнал, за да кажа всичко, което мисля по този повод.
Първо щях да направя така, че хората да разберат колко малко познаваме живота и.
Не би трябвало да говорим малко вероятни неща, които не знаем…
За да ми хареса една проповед за Светата Дева и да ми стори добро, трябва да видя действителния и живот, а не живота който предполагаме; и съм сигурна, че реалният и живот трябва да е бил съвсем прост. Показват я недостъпна, а би трябвало да я показват подражаема, да извадят наяве нейните добродетели, да кажат, че е живяла от вяра, както нас, да приведат доказателства от Евангелието, където четем: „Но те не разбраха казаните от Него думи“ (Лк 2, 50).

Знаем добре, че Светата Дева е Царица на Небето и на земята, но тя е повече майка, отколкото царица и не бива да се казва по повод на нейните изключителни привилегии, че тя засенчва славата на всички светци така, както слънцето при изгрев прави да изчезнат звездите. Боже мой! Колко странно е това! Една Майка, която прави да изчезне славата на нейните деца! Аз мисля точно обратното, вярвам, че тя ще увеличи много блясъка на своите избрани.

Онова, което Светата Дева има в повече от нас е, че не може да греши, че е била освободенаот първородния грях, но от друга страна, тя е имала много по-малко късмет от нас, защото не е имало Света Дева, която да обича; а това е такава сладост в повече за нас и в по-малко за нея! (стр. 187-189)

Току-що ми бе споделила за някои твърде мъчителни унижения, причинени и от сестрите.
Добрият Бог ми дава по този начин всички средства, за да остана малка; но така трябва; винаги съм доволна; настройвам се така, че дори сред бурята да се запазя във вътрешен мир. Ако ми разказват за спорове между сестрите, аз се старая на свой ред да не се подбуждам срещу тази или онази. Например, трябва слушайки да мога да гледам през прозореца и вътрешно да се радвам на гледката на небето, на дърветата… Разбирате ли? Преди малко, по време на спора по повод на сестра Х., гледах с удоволствие красивите свраки да лудуват на ливадата и бях в покой, както при молитва… Доста се борих с… уморих се вече! Но не се страхувам от войната. Такава е волята на добрия Бог, да се боря до смърт. О, моя малка Майко, молете се за мен! (стр. 31)

Говорех и за моите слабости, тя ми каза:
И на мен ми се случват, но се радвам на това. Никога не се поставям над нищо на земята; например, когато бъда подразнена от глупост, която съм казала или извършила, се прибирам в себе си и си казвам: Уви! Все на същото място си стоя, както някога. Но си го казвам без тъга и с голяма кротост. Толкова е сладко да се чувствам слаба и малка! (стр. 78)

След като бяхме разглеждали една иконичка, изобразяваща нашия Господ с две малки деца, по-малкото от които е на коленете Му, а другото в краката Му, целувайки ръката Му:
Аз съм по-малкото, което се е покатерило на коленете на Исус, протяга мило крачето си, вдига малката си глава и Го милва без да се страхува от нищо. Другото детенце не ми харесва толкова. Държи се като важна личност; говорили са му нещо… знае, че трябва да изпитва респект към Исус… (стр. 79)

Много съм доволна, че скоро си отивам на Небето, но като се замисля за тези думи на добрия Бог “отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му“ (Откр 22, 12), си казвам, че спрямо мен ще бъде доста затруднен. Аз нямам дела! Следователно не ще може да ми въздаде „според моите дела“… Е, добре! Тогава ще ми даде „според Неговите“…

На Небето светите младенци не ще бъдат малки деца; те само ще имат неопределимото очарование на детството. Представяме ги като малки „деца“, защото се нуждаем от образи, за да разберем духовните неща.

… Да, надявам се да се присъединя към тях! Ако желаят, ще бъда техният малък паж, ще нося малките им шлейфове…
Скоро ще умра; но кога? О! Кога?… Не се получава! Аз съм като малко дете, на което все обещават сладкиш: показват му го отдалеч; после, когато се приближи да го вземе, ръката се отдръпва… Но дълбоко в себе си съм се оставила напълно на Бог – ще живея, ще умра, ще оздравея, ще отида в Индокитай, ако добрият Бог го иска.

Преди известно време се измъчвах, че пия скъпи лекарства; но сега вече нищо не ми става, напротив. Така е, откакто прочетох за живота на св. Гертруда; тя се радвала, казвайки си, че всичко ще отиде в полза на онези, които правят добро. И се осланяла на думите на нашия Господ: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат 25, 40).

Убедена съм в безполезността на лекарствата за моето оздравяване, но се договорих с добрия Бог да направи Той така, че да се възползват от това бедните болни мисионери, които нямат нито време, нито средства, за да се грижат за себе си. Моля Го да ги излекува вместо мен чрез лекарствата и почивките, които ме задължават да вземам.
Толкова ми повтаряха, че съм смела, а това е толкова малко вярно, че си казах накрая: Не бива да лъжа целия свят! И се заех, с помощта на благодатта, да се сдобия с тази смелост. Постъпих като войника, който, чувайки да го поздравяват за неговата храброст и знаейки много добре, че е само един страхливец, накрая се засрамил от тези комплименти и пожелал да ги заслужи. (стр. 43- 44)

Последни думи на сестра Тереза
Поисках обяснение относно пътя, на който казваше, че иска да учи душите след смъртта си.
Моя майко, това е пътят на духовното детство, това е пътят на упованието и себеотдаването. Искам да ги науча на малките средства, които бяха така успешни за мен, да им кажа, че има само едно единствено нещо, което трябва да правим тук долу: да хвърляме на Исус цветята на малките жертвички, да го приемем с милувка; аз го приех така и затова бях така добре приета. (стр. 290)

Животът не е тъжен! Напротив, той е много весел. Ако бяхте казали: „Изгнаничеството е тъжно“, бих ви разбрала. Грешка е да наричаме живот онова, което трябва да свърши. Само нещата на небето, онова, което никога не трябва да умре, трябва да наричаме с истинското им име; и в този смисъл животът не е тъжен, а весел, много весел!… (стр. 306)

Кажете ми дали сте имали вътрешна борба.
О, дали съм имала… Не бях тиха по природа, не изглеждаше така, но и аз го знам добре и мога да ви уверя, че не съм имала и един единствен ден без да страдам, нито един. (стр. 310)

Моят малък живот е в това да страдам! Не бих могла да кажа: Боже мой, това е за Църквата, за Франция… и т.н… Добрият Бо добре знае какво трябва да направи; дадох Му всичко, за да Му доставя удоволствие… (стр. 150)

…Страдам само за мига. Човек се обезкуражава и отчайва, защото мисли за бъдещето. (стр. 180)
О, не! Съвсем не съм нещастна. Добрият Бог ми дава точно толкова, колкото мога да понеса. (стр196) … Готова съм за всичко… Виждате впрочем, че досега не съм имала такова (страдание), което да е извън силите ми.
Вижте, виждате ли онази черна дупка (до кестените, близо до гробището), където вече нищо не се различава? В такава дупка е душата и тялото ми. Ах, да! Каква тъмнина! Но в нея съм в покой. (стр. 202)
Да!!! Каква благодат е да имаш вяра! Ако нямах вяра, щях да се самоубия, без да се двоумя нито миг… (стр.228)

… Страхувам се, че бих имала страх от смъртта… Но за след това не ме е страх, разбира се! И не съжалявам за живота. О, не! Само си казах: Какво е това тайнствено разделяне на душата от тялото? За първи път изпитах това, но веднага се оставих в ръцете на добрия Бог. (стр. 218)

Трябва ли да се страхувам от дявола? Струва ми се, че не, защото правих всичко по послушание. (стр 219)
Ако знаехте колко ме успокоява мисълта, че скоро ще отида на Небето. Впрочем съм твърде щастлива, но не мога да кажа, че изпитвам жива радост и възторзи на ликуване, не! (стр.212)
…никога не съм пожелавала видения. На земята не можем да виждаме Небето и ангелите такива, каквито са. Предпочитам да изчакам след смъртта си. (стр. 150)

Не си мислете, че щом бъда на Небето, ще направя да ви падат нещата от небето… Не това имах на земята и не това желаех да имам. Може би ще имате големи изпитания, но аз ще ви изпратя светлини, които да ви направят да ги оценявате и обичате. Ще бъдете задължени да казвате като мен: „Защото Ти ме развесели, Господи, с Твоите творения.“ (стр.103)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар