Евхаристично обожаване за освещаване на свещениците

ДУХОВНО МАЙЧИНСТВО ЗА СВЕЩЕНИЦИТЕ

Призванието за духовно майчинство за свещениците е малко известно, рядко остава разбрано и затова, въпреки жизненонеобходимото си и основопалгащо значение, е малко практикувано. Такова призвание често е скрито и е невидимо за човешките очи, но е предназначено да посредничи в духовния живот. Папа Йоан-Павел ІІ е бил убеден в него, затова основава във Ватикана манастир с клаузура, в който задачата е да се молят за намеренията на Папата и на Църквата по света. 

„КОЕТО СЪМ И КАКВОТО СЪМ СТАНАЛ, ДЪЛЖА ГО НА МОЯТА МАЙКА!“ СВ.АВГУСТИН

Независимо от възрастта и социалното положение, всяка жена може да бъде майка на свещеник, не само майка на семейство. Това се отнася и за болната, и за неомъжената жена, както и за вдовицата. Това важи особено за мисионерките и сестрите от ордените, които принасят в жертва целия си живот на Бога за спасението на човечеството. Йоан-Павел ІІ благодари дори на едно дете за майчинската му помощ: „Изказвам също моята благодарност на блажената Жасинта за жертвите и молитвите, принесени от нея за Светия отец, когото е видяла да страда толкова много.” (13 май 2000 г.)
Пред всеки свещеник стои майка, която нерядко е станала и майка на духовния живот на децата си. Например, Джузепе Сарто, бъдещият папа Пий Х, веднага след ръкополагането си за епископ отишъл при своята седемдесетгодишна майка. Тя целунала с уважение пръстена на сина си, но след това изведнъж се замислила и показала на Джузепе своята сребърна, изтъняла от работата венчална халка: „Да, Зепи, но днес ти нямаше да носиш твоя пръстен, ако аз не бях носила преди това моя венчален пръстен.” В отговор на това Пий Х потвърждава опита си: „Всяко свещеническо звание идва от Божието Сърце, но преминава също и през майчиното сърце!”
Това се забелязва особено добре в живота ва Св.Моника. Августин, който като 19 -годишен студент в Картаген загубил вярата си, пише по-късно за своята майка в прочутите си „Изповеди”: „От любов към мен тя изплака повече сълзи, отколкото някога майките са изплакали заради физическата смърт на синовете си. Изминаха девет години, през които тънех в калната бездна и в тъмнината на заблудата. Но тази благочестива вдовица не престана да се застъпва упорито за мен в молитвите си пред Теб, Господи.” Августин признава с благодарност: „Моята свята майка никога не ме изостави. Тя ме роди с тялото си за настоящия живот, а със сърцето си – за вечния. Което и както съм станал, дължа го на моята майка.”По време на философските дискусии Св.Августин винаги искал майка му да бъде наблизо; тя слушала внимателно и за учудване на присъстващите експерти понякога вземала думата, за да разяснява деликатно и да отговаря на нерешени въпроси. Затова не е изненада, че Св.Августин се определя като нейн „ученик по философия”. 

СЪНЯТ НА ЕДИН КАРДИНАЛ
Кардинал Никола Кузано (1401-1464), епископ на Бриксен, бил не само голям църковен политик, уважаван папски легат и реформатор на духовния живот на клира и на народа през ХV век, но също и човек на мълчанието и съзерцанието. Много внушително му била показана в един сън духовната реалност, поради която до днес продължават да живеят свещениците, а и всички ние: мощта на всеотдайността, на молитвата и на жертвата на духовните майки в клаузурата на манастирите. 

ЖЕРТВАЩИ СЕ РЪЦЕ И СЪРЦА 
… Влезли в малката, прастара църква, украсена с мозайки и фрески от минали времена, и пред кардинала се открила една наистина необикновена гледка. Хиляди монахини се молели в малката църква. Те били толкова слаби, толкова вглъбени в себе си, че имало място за всяка, въпреки че били събрани като общност на много тясно място. Сестрите се молели, а кардиналът още не бил виждал такава молитва. Те не стояли на колене, а били изправени, с поглед, отправен не толкова в далечината, колкото в неразличима за него близост.
Защото това било необикновеното: в своите малки и слаби ръце монахините носели мъже и жени, императори и царе, градове и държави. Понякога няколко двойки ръце обгръщали някой град; или някоя страна – която се разпознавала по флаговете и – се опирала на цяла стена от ръце, а около всеки молещ се царели само тишина и уединение. Повечето сестри обаче носели със самотните си и нежни ръце братя и сестри.
Никола видял папата в ръцете на една млада, дребничка монахиня, почти дете. Забелязвало се колко и било тежко да носи товара си, но лицето и сияело от блясъка на радостта. В ръцете на друга, по-възрастна сестра се намирал самият Никола Кузано, епископ на Бриксен, кардинал на Римската Църква. Той видял ясно бръчките на своята старост, видял петната върху душата и живота си. Гледал това с широко отворени, изплашени очи, но уплахата му скоро се примесила с неизказано блаженство. Неговата водачка му прошепнала:
„Ето, виждате как биват държани и носени грешниците, които въпреки греховете си не са престанали да обичат Бога.” „А какво се случва с онези, които са спрели да Го обичат?”, попитал кардиналът. Тогава изведнъж се намерил в криптата на манастира, където също се молели хиляди ; но докато първите носели поверените им хора с ръцете си, тези тук го правели със сърцата си. Те били обкръжени с дълбока и свята сериозност, защото се касаело за вечната съдба на безсмъртни души.
„Виждате ли, кардинале”, казала водачката му, „така продължават да бъдат носени и тези, които вече са престанали да обичат. Понякога се случва сърцата им пак да се стоплят от жарта на сърцата, които се жертват за тях; понякога, но не винаги. Понякога – точно в часа на смъртта им – те преминават от тези постоянно спасяващи ръце в ръцете на божествения Съдия и трябва да отговарят и за жертвата, направена заради тях. Няма жертва, която да не дава плод. Но който не откъсне поднесения му плод, за него узрява плода на гибелта.”
Кардиналът гледал смаян жертващите се жени. Винаги знаел, че ги имало. Но никога не му било показвано, както сега, какво означават те за Църквата и за света, за народите и за всеки един поотделно; това му се открило сега потресаващо. Той се преклонил дълбоко пред тези мъченици на любовта. 

Снимка: Още от 550 г. Зебен служел почти половин хилядолетие за епископска резиденция на епархия Бриксен. От 1685 г., т.е. преди повече от 300 години, епископският дворец подслонил един манастир, в който и днес бенедиктинки живеят духовното майчинство, като се молят на Бог и Му се принасят в жертва, както кардинал Кузано го видял в съня си. 

ЕЛИЗА ВОГАН
Това че званията за свещеници трябва да се измолват е факт, посочен и в Библията. Сам Исус го подчертава в Евангелието, когато казва: „Жетвата е голяма, а работниците малко, затова, молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си.” (Мт 9, 37-38).
Един необикновено хубав пример за жена и майка, обърната напълно към свещениците, която се молила много за звания, е англичанката Елиза Воган, съпруга и майка.
 

Елиза произхождала от протестантското семейство Ролс, което по-късно контсруирало прочутата кола Ролс-Ройс. Още като момиче обаче, докато била възпитавана във Франция, тя била впечатлена от образцовата работа на Католическата Църква в полза на бедните. След като се омъжила през лятото на 1830 г. за полковник Джон Франсиз Воган, Елиза приела през есента католическата вяра, въпреки съпротивата на семейството си. Тя направила тази стъпка с вътрешно убеждение и не само, защото се задомила в традиционно и известно английско католическо семейство. Предците на рода Воган предпочитали затвора и отнемането на имуществото по време на предприетите от кралица Елизабет І (1558-1603) преследвания на католици, пред това да изменят на вярата си.
Семейната резиденция в Кортфийлд се превърнала по времето на терора в убежище за преследвани свещеници, в място, където редовно се отслужвала Светата Евхаристия. Оттогава изминали близо 3 столетия, в които семейството не променило католическата си нагласа.
С вяра в тихата, предана молитва, Елиза Воган прекарвала всеки ден по един час в семейния параклис, където се молела на Бог за звания в семейството и. Майка Воган починала през 1853 г. и била погребана в така обичаната от нея резиденция в Кортфийлд.
Днес Кортфийлд е център за духовни упражнения за различни групи от английската епархия Кардиф. Предвид светостта, в която живяла Елиза, семейният параклис бил осветен през 1954 г. от епископа в светилището „Света Богородица на званията”, а през 2000 г. то било признато. 

ДА ПОДАРИМ НА БОГ НАШИТЕ ДЕЦА!
Със сърце, обърнато дълбоко към вярата, Елиза предложила на мъжа си с жар да подарят децата си на Бог. Същевременно тази забележителна жена си създала навика всеки ден да се моли по един час пред Светото Причастие в семейния параклис в Кортфийлд. Тя молела Бог за голямо семейство и за много духовни звания сред децата си. И нейните молитви били чути! Елиза дарила живот на 14 деца, като починала при раждането на последното си дете през 1853 година. От нейните 13 живи деца шест измежду осемте и сина станали свещеници: двама били свещеници в орден, един бил мирски свещеник, един – епископ, един – архиепископ и един –кардинал. От петте и дъщери четири станали монахини в ордени. Каква благословия за семейството и какво значение за цяла Англия!
Всички деца на семейство Воган имали радостно и щастливо детство, защото майка им, която живеела като светица, умеела много добре съвсем непринудено да съчетава при възпитанието духовния живот и религиозните задължения с удоволствието и веселието. Благодарение на майката в семейство Воган приемали за съвсем естествени ежедневната молитва и светата литургия, по същия начин както и музиката, спорта, любителския театър, ездата и игрите. Децата никога не скучаели, когато майка им разказвала за светците, превърнали се за тях постепенно в близки приятели. Майка Воган се съгласявала с удоволствие децата и да я придружават, когато посещавала болни и страдащи в околността и така те се учели да бъдат великодушни, да правят жертви и да подаряват спестяванията и играчките си на бедните.
Малко след раждането на своето четиринадесето дете, Джон, Елиза починала. Два месеца след смъртта и полковник Воган, който бил убеден, че Елиза му била подарена от Божието Провидение, написал в едно писмо: „Днес благодарих на Бог с молитва, че можех да Му подаря обратно моята така обичана жена. Разкрих пред Него сърцето си, пълно с благодарност за това, че ми даде за пример и водач Елиза, с която и сега ме свързва неразделен духовен съюз. Каква чудна утеха и каква благодат ми давя тя! Все още я виждам така, както я гледах пред Светото Причастие: с нейната чиста и толкова човешка доброта, изписваща се на лицето и, когато се молеше.” 

РАБОТНИЦИ В ЛОЗЕТО НА БОГ
семейство Воган са действително своеобразно завещание в британската история и благословия, произтичаща главно от майката Елиза: Когато 16-годишният Хърбърт, най-големият син, съобщил на своите родители, че иска да стане свещеник, родителите реагирали различно. Майката, която се била молила много за това, се усмихнала и казала: ”Дете, знаех го отдавна.” Бащата обаче се нуждаел от малко време, за да се примири с това, защото възлагал големи надежди тъкмо на своя най-голям син и наследник, като си мислел, че той ще направи брилянтна военна кариера. Как можел само да знае, че точно Хърбърт трябвало да бъде един ден архиепископ на Уестминстър, основател на мисионерите „Милхил” и кардинал. Но бащата също склонил и писал на един свой приятел:
”Щом Бог иска Хърбърт за себе си, тогава Той може да има и всички останали.” Реджиналд и Франсиз, който наследил семейната резиденция, се оженили, но Господ призовал още девет от децата на семейство Воган. Роджър, вторият син, станал бенедиктински приор, а по-късно всеобичан архиепископ на Сидни (Австралия), където построил епископската катедрала. Кенълм станал цистерцинец, а след това мирски свещеник, Джоузеф, четвъртият син, също като Роджър бил бенедктинец и приор и основал ново абатство. 

Бърнард, който бил най-весел от всички, който обичал танците и спорта и участвал във всяка шега, станал йезуит. Ден преди да постъпи в манастира той отишъл на бал и казал на момичето, с което танцувал: „Танцът, който сега ще играя с Вас, е моят последен танц, защото ставам йезуит!” Смаяно, момичето отвърнало:”Но как? Вие искате да станете йезуит? Вие, който обичате света и танцувате отлично?” Многозначителният и толкова хубав отговор гласял: ”Точно заради това се посвещавам на Бог.”
Джон, най-младият, бил ръкоположен за свещеник от по-големия си брат, Хърбърт, и по-късно станал епископ на Салфорд в Англия. Четири от петте дъщери но семейството постъпили в манастир. Гладис отишла в ордена на Марииното посещение, Тереза станала милосърдна сестра, Клеър била клариса, а Мери – приорка при августинките. Маргарет, най-малката дъщеря на Воган, също искала да отиде в орден, но крехкото и здраве не го позволявало. Тя останала обаче посветена на Бога и у дома и прекарала последните години от живота си в манастир. 

Снимка: На 16 г. Хърбърт Воган решил по време на летните духовни упражнения да стане свещеник. Той бил ръкоположен на 22-годишна връзраст в Рим, а след това за епископ на Салфорд/ Англия и основател на мисионерите „Милхил”, които днес работят по цял свят. По-късно станал кардинал и трети архиепископ на Уестминстър. Надписът на герба му е следният: „Amare et servire!“ – „Обичай и служи!”. За него кардинал Воган казал: ”Тези две думи предават моята протрама: Любовта трябва да е коренът, от който тръгва цялото ми служене.” 

БЛАЖЕНА МАРИЯ ДЕЛУИЛ МАРТИНИ (1841-1884)
Преди около 120 години Исус започнал да разкрива плана Си за обновяване на свещенството в някои частни откровения на богопосветени жени в манастирите. Той доверил на духовните майки така нареченето „дело за свещениците”. Негова предвестничка е блажената Мария Делуил Мартини. Тя изразява съкровеното си желание така:
”Да се жертваш за душите е красиво и велико! Но да се жертваш за душите на свещениците… е толкова красиво, толкова велико, че за това човек би трябвало да има хиляди животи и хиляди сърца!… Радвам се, че отдавам живота си, за да намери Исус в свещниците онова, което очаква! Ще го дам на драго сърце, дори само един от тях да би осъществил съвършено Неговия божествен план!” В действителност, 43-годишна, тя подпечатала духовното си майчинство с кръвта си. Последните и думи били: ”За делото, за делото за свещениците!” 

БОЖИЯ СЛУГИНЯ ЛУИЗ МАРГЬОРИТ КЛАРЕ ДЬО ЛА ТУШ (1868-1915)
Години наред Исус подготвял също и Луиз Маргьорит Кларе дьо ла Туш за нейния апостолат за обновление на свещенството. Тя съобщава как на 5 юни 1902 г., в навечерието на празника Пресвето Сърце Исусово, Господ и се явил по време на обожаването:
”Помолих Му се за нашия малък новициат. Помолих Го да ми даде няколко души, които мога да оформя за Него. И Той ми отговори: `Ще ти дам души на мъже.` Дълбоко изненадана от тези думи, чийто смисъл не разбирах, запазих мълчание. Тогава Исус ми каза: `Ще ти дам души на свещеници.` Още по-учудена от това, Му казах: `Исусе мой, как ще го осъществиш?` Тогава Той ми показа делото, което подготвя, за да стопли с любов света.” Исус и обяснил още, че затова се обръщал към свещениците: ”Както преди 1900 години успях да обновя света с дванадесет мъже – те бяха свещеници, така бих могъл днес да обновя света с дванадесет свещеници. Но те трябва да бъдат свети свещеници.”
Впоследствие Господ дал на Луиз Маргьорит да види конкретно свещеническия съюз.
” Това е особен съюз на свещеници, дело, което обхваща цял свят”, пише тя. Ако свещеникът иска да изпълни мисията си в него и да разпространява милосърдието на Исус, най-напред самото негово сърце трябва да се проникне от Исус, а духът му да се осветли от любовта. Свещениците трябва да се грижат за единството помежду си, да бъдат едно сърце и една душа и никога да не си пречат в делото.”
Луиз Маргьорит пише в книгата си „Сърце Исусово и свещенството” толкова сполучливо за свещенството , че много духовници смятали за автор на написаното някой опитен свещеник. Един йезуит дори пояснява: „Не знам от кого е тази книга, но едно знам със сигурност: че тя не е дело на жена!” 
ЛУ МОНФЕРАТО
Потегляме за малкото село Лу в Северна Италия, което има няколко хиляди жители и се намира на 90 км източно от Торино. Ако през 1882 г. майките от няколко семейства не били взели решение с такива „важни последици”, това село щяло да остане неизвестно до днес.
Някои от майките носели в сърцето си мечтата един от синовете им да стане свещеник или една от дъщерите им да посвети живота си изцяло на Бог. Така, под ръководството на свещеника Алесандро Канора, започнали всеки вторник да се събират пред тавернакула, за да се молят на Господ с молитвата за духовни звания. Със същото намерение те приемали всяка първа неделя от месеца Светото Причастие. След Светата Литургия всички майки заедно се молели за свещенически звания.
С доверчивата молитва на тези майки и откритостта на родителите в семействата настъпили мир и една атмосфера на радостна, християнска набожност, така че децата много по-лесно можели да разпознаят призванието си.
Когато Господ казал: „Мнозина са звани, а малцина избрани”(Мт 22, 14), Той имал предвид следното: Мнозина ще бъдат призвани, но много малко ще отвърнат на този зов. Бог чул молитвата на тези майки по толкова специален начин, който никой не очаквал.
От това малко селце излезли 323 (триста двадесет и три!) звания: 152 за свещеници за ордени и за епархиите и 171за сестри-монахини за 41 конгрегации. В някои семейства се получили дори по три-четири звания, като най-известният пример е със семейство Риналди, от което Бог призовал седем деца. Две от дъщерите станали сестри – салезианки и по-късно били изпратени като първи мисионерки в Санта Доминго. От синовете петима станали свещеници в ордена на салезианите. Най-известен сред братятата Риналди е канонизираният от Папа Йоан-Павел ІІ на 29 април 1990 г. Филипо Риналди, третият последовател на Дон Боско. Всъщност много от званията били за салезиани, което не е случайно, защото Дон Боско посетил четири пъти през живота си селцето Лу. Светецът служил заедно със своя духовен син Филипо Риналди на първата му Света Литургия. Филипо много обичал да си спомня за вярата на семействата в Лу. ”Вяра, която караше нашите бащи и майки да казват: Господ ни подари децата и ако Той ги призове, ние не може да кажем не.”
Луиджи Боргина и Пиетро Рота живели толкова предано духовността на Дон Боско, че единият бил наричан „Бразилският Дон Боско”, а другият – „Валтелинският Дон Боско”. В Лу е роден също Монсеньор Евазио Коли, архиепископ на Парма, за когото Йоан ХХІІІ казал: „Той трябваше да стане папа, не аз. Той имаше всичко, което е необходимо, за да стане един велик папа.”
Живите свещеници и монахини от Лу се събирали на всеки десет години в родното си село. Дон Марио Меда, дългогодишен свещеник в Лу, казвал, че тази среща била истински празник, празник на благодарност към Бог, който направил на Лу такова добро.
Молитвата, която молели майките от Лу била кратка, проста и дълбока:
„О, Боже, дай на един от моите синове да стане свещеник!
Аз самата ще живея като добра християнка
и ще напътствам децата си към всичко добро,
за да получа благодатта
да мога да Ти подаря, о Господи, един свят свещеник!” 

Снимката: Тази снимка е специална в историята на Църквата. От 1 до 4 септември 1946 г. в Лу се състояла срещата на повечето от 323 –мата свещеници, монаси и монахини, които били родени в селото. Тази среща събудила вниманието на целия свят. 

БЛАЖЕНА АЛЕСАНДРИНА ДА КОШТА (1904-1955)
Един пример от живота на Алесандрина да Кошта, провъзгласена за блажена на 25 април 2004 г., също показва по впечатляващ начин каква преобразяваща сила и явно въздействие може да има невидимата жертва на едно безпомощно, болно момиче. Това се случило през юни 1941 година. Алесандрина написала на своя изповедник, отец Мариано Пино, че Исус я е помолил за следното:”Дъще, в Лисабон живее един свещеник, който скоро може да бъде загубен. Той Ме обижда много грозно. Обади се на твоя изповедник и го помоли за разрешение да те подложа на особено страдание през страстното време заради тази душа.” След като получила разрешението, Алесандрина започнала да страда ужасно. Тя изпитвала тежестта на грешките, направени от този свещеник, който не искал и да чуе за Бог и се канел сам да се осъди. Бедното момиче преживяло върху себе си пъкленото състояние, в което се намирал свещеникът и се молело горещо: „Не в ада, не! Принасям себе си в жертва за него … докогато Ти поискаш.” Тя чула дори името и фамилията на въпросния свещеник! Отец Пино искал да проучи основно случая и попитал кардинала на Лисабон дали в момента някой свещеник му причинява големи грижи. Кардиналът отговорил откровено, че действително имало такъв свещеник, за когото се тревожел много. И когато посочил името му се оказало, че това било същото име, съобщено на Алесандрина от Исус.
Няколко месеца по-късно отец Пино научил от своя приятел дон Давиде Новаис за един необикновен случай. Дон Давиде тъкмо се връщал от Фатима, където провел духовни упражнения. В тях участвал един господин, който направил приятно впечатление на всички с образцовото си повдение. Последната вечер от упражнениата той получил неочаквано сърдечен пристъп. Поискал при него да дойде свещеник, изповядал се и приел Св.Причастие. Малко след това починал, но напълно помирен с Бога. Установило се, че преоблеченият като лаик господин бил свещеник и то точно този, за чието обръщане Алесандрина толкова много се борила. 

БОЖИЯ СЛУГИНЯ КОНСОЛАТА БЕТРОНЕ (1903 – 1946)
Жертвите и молитвите на майката на свещеника са от полза преди всичко за тези посветени на Бог, които са се заблудили или са се отказали от призванието си. Исус затова призова в Своята Църква безброй молещи се жени, каквато е и капуцинката-клариса Консолата Бетроне от Торино. На нея Исус каза: „Твоята задача в живота е да се посветиш на братята си. Консолата, и ти ще бъдеш добър пастир и ще търсиш братята, за да ги връщаш при Мен.
За тези „нейни” братя, свещениците и посветените на Бог, които са в душевна беда, Консолата направила всичко. Докато работела, тя молела непрекъснато своята искрена молитва: Исусе, Мария, обичам Ви, спасявайте души!” и принасяла съзнателно в жертва всяка работа и своите задължения, за което Исус казал: „Всички тези неща са незначителни, но понеже ти Ми ги поднасяш с голяма любов, Аз им придавам неимоверно голяма стойност и ще ги оставя да се излеят над нещастните братя като благодат за обръщане.”
Много често на манастира били поверявани по телефона или с писма конкретни тежки случаи, за които Консолата всеки път поемала да изтърпи вместо тях съответните страдания. Понякога изстрадвала седмици и месеци сухотата, изоставеността, липсата на смисъл, вътрешната тъмнина, самотата, съмнението и състоянията на грях на свещениците. Веднъж, при тази борба, тя написала на своя духовен пастир: ”Колко скъпо струват братята!” Но Исус и дал чудесно обещание: Консолата, не само един брат трябва да върнеш при Бог, а всички. Обещавам ти: ти ще ми подаряваш братята, един след друг.” Така и станало! Всички свещеници, които и били поверявани, тя успяла да върне като пълноценни свещеници. Има свидетелства за много от тези случаи. 

БЕРТ ПТИ
Берт Пти е видна белгийска мистичка, изкупителна душа, която е малко позната. Исус и е показвал ясно онези свещеници, заради които тя е трябвало да се откаже от личните си планове и които е изпълнявала заедно с Него. 

„ЦЕНАТА” ЗА ЕДИН СВЯТ СВЕЩЕНИК 

Още като 15-годишно момиче Берт се молела при всяка евхаристична жертва за свещеника, който я отслужвал: „Исусе мой, направи така, че Твоят свещеник да не предизвиква недоволството Ти!” Когато станала на 17 години, родителите и загубили цялото си състояние заради поръчителство. На 8 декември 1888 г. духовникът казал, че призванието на Берт не е манастирът, а това да остане вкъщи и да се грижи за родителите си. Девойката приела жертвата с натъжено сърце, но помолила Божията Майка за благодатта, Исус да и подари някой усърден и свят свещеник в замяна на пожертваното призвание да стане монахиня. Изповедникът и обещал: ”Ще бъдете чута!”
Онова, което обаче нямало как да знае, се случило 16 дни по-късно: Пред статуя на Скръбната Божия Майка се молел един млад юрист, д-р Луи Декорсан. Изведнъж, съвсем неочаквано, той осъзнал, че призванието му не било да се ожени за момичето, в което бил влюбен и да стане нотариус. Той разбрал много ясно, че Бог го призовава за свещеник. Този зов бил така еднозначен и така настойчив, че Декорсан не се бавил нито миг повече и се отказал от всичко. След следването си в Рим, където получил докторска степен, през 1893 г. в Париж бил ръкоположен за свещеник. Тогава Берт била на 22 години. Същата година 27-годишният млад свещеник служил среднощната литургия в едно от предградията на Париж. Този факт има огромно значение, защото в същото време Берт Пти тържествено обещала на Бога на литургията в полунощ в една друга енория: „Исусе, искам да се жертвам за свещениците, за всички свещеници, но особено за тези от живота ми.“
Когато после Св.Причастие било изложено за обожаване, момичето видяло изведнъж пред себе си голям кръст със Спасителя, а под него била Мария и вляво от нея – Йоан. Берт дочула при това тези думи: Жертвата ти е приета, молбата ти е чута. Тук е твоят свещеник… Един ден ще се запознаеш с него.” и видяла как образът на Св.Йоан приема чертите на един непознат за нея свещеник. А той бил не друг, а самият отец Декорсан. Но тя се срещнала с него едва през 1908 г., т.е. 15 години по-късно, и разпознала лицето му. 

СРЕЩАТА, ПОЖЕЛАНА ОТ БОГ 

При едно поклонничество в Лурд, вече като зряла жена, Берт чула думите на Божията Майка: ”Сега ще видиш свещеника, за когото се моли на Бог преди 20 години; скоро ще се срещнеш с него.” Трябвало обаче да изминат още няколко месеца, докато Берт могла лично да се запознае с него.
Същата година, когато тя отново пътувала за Лурд със своя приятелка, в тяхното купе влязъл свещеник, за да търси място за една болна. Това бил абат Декорсан, който имал чертите от лика на Св.Йоан, които Берт видяла преди 15 години. За него тя била молила вече толкова молитви и била пожертвала много физически страдания. Но след като изрекъл няколко любезни думи, свещеникът слязъл от влака. Точно един месец по-късно и той предприел поклонническо пътуване до Лурд, за да повери там на Божията Майка бъдещето си на свещеник. Натоварен с куфарите си, отново срещнал в Лурд Берт и приятелката и, познал двете жени и ги поканил на Светата литургия. Когато абат Декорсан вдигнал хостията, Исус заговорил в сърцето на Берт: „Този е свещеникът, за когото приех жертвата ти.” След Св.литургия Берт разбрала, че „свещеникът на живота и” както го наричала занапред, бил настанен дори в същия пансион, в който и те с приятелката и. 

ОБЩИ ЗАДАЧИ 

Берт му открила вътрешния си живот и своята мисия за посвещаването на скръбното непорочно Мариино Сърце. От своя страна абат Луи Декорсан разбрал, че тази скъпоценна душа му била поверена от Бога. Той отишъл да служи в Белгия и станал свят духовен пастир за Берт Пти и подстоянна опора при изпълнението на нейната мисия. Като превъзходен теолог бил идеален посредник за мистиката на Берт пред компетнетните служби в Рим и църковната йерархия. В продължение на 24 години, до смъртта си, придружавал Берт Пти, която като изкупителна душа била тежко болна и страдала особено за свещениците, изоставили призванието си. 

ДОСТОПОЧТЕНА КОНЧИТА ОТ МЕКСИКО (1862-1937)
Мария Консепсион Кабрера де Армида, Кончита, съпруга и майка на много деца, е една от онези нови светици, която Исус подготвял години наред за духовното майчинство към свещениците. Тя има огромно значение за цялата Църква. 

Веднъж Исус обяснил на Кончита: ”Има души, които чрез освещението получават свещеническо помазание. Но също така има и души на свещеници, които, въпреки че нямат нито сана, нито освещението на свещеника, притежават свещеническа мисия. Те се жертват заедно с Мен… Тези души оказват в духовен смисъл огромна помощ на Църквата.” „Ти ще бъдеш майка на много на брой духовни деца, но те ще струват на сърцето ти много пъти мъченическата смърт.”
„Принеси се в жертва за тези свещеници. Съедини се с Моята жертва, за да спечелиш благодати за тях… Искам пак да дойда на този свят… в Моите свещеници. Искам да обновя света, като се открия в Моите свещеници. Искам да дам на Моята Църква мощен импулс, като излея над Моите свещеници Светия Дух в една нова Петдестница…Църквата и светът се нуждаят от нова Петдесетница, свещеническа Петдесетница, духовна Петдесетница.”

Когато посещавала Светото Причастие като момиче, Кончита се молела често така: „Господи, чувствам се толкова неспособна да Те обичам, затова искам да се омъжа. Дай ми много деца, за да могат те да Те обичат повече от мен.” От нейния много щастлив брак се родили девет деца, две момичета и седем момчета. Всичките тя посветила на Божията Майка: ”Подарявам ти ги напълно като твои деца.” Ти знаеш, че аз няма да мога да ги възпитам, много малко разбирам от това какво е да бъдеш майка. Но ти, ти знаеш.” Кончита трябвало да преживее смъртта на четири от децата си, починали в святост.
Тя могла да стане духовна майка на своя роден син-свещеник, за което пише следното: ”Мануел се роди в същия час, в който почина свещеникът Хосе Камачо. Когато научих за това, помолих Бог моят син да може да замести този свещеник на олтара… Когато малкият Мануел започна да говори, заедно се молехме за голямата благодат на свещеническото призвание… В деня на първото му Причастие и на всички големи празници подновявахме тази молитва… На 17 години той постъпи в ордена на йезуитите.
Когато Мануел (роден през 1889 г.), нейното трето дете, и съобщил през 1906 г. от Испания решението си да стане свещеник, тя му писала: „Дари се от все сърце на Господа, без да си спестяваш нещо за Него! Забрави творенията и преди всичко за себе си! Не мога да си представя някой посветен на Бога, който да не е светец. Не бива да се подаряваш на Бога наполовина. Бъди великодушен спрямо Него!”
През 1914 г. Кончита за последен път се срещнала с Мануел в Испания, тъй като той никога повече не се завърнал в Мексико. Той и писал тогава: „Мила моя, мъничка мамо, ти ми показа пътя. За мое щастие от малък слушах от твоите устни за взискателното и спасително учение на Кръста. Сега искам да го приложа в действие.” Майката също приела жертвата: ”Занесох писмото ти пред тавернакула и казах на Господ, че приемам с цялата си душа тази жертва. На следващия ден носех писмото на гърдите си и така приех Св.Причастие, за да подновя пак пълната си жертва.” 

МАМО, НАУЧИ МЕ ДА БЪДА СВЕЩЕНИК
На 23 юли 1922 г., една седмица преди ръкоположението си за свещеник, 33-годишният Мануел помолил майка си: Мамо, научи ме да бъда свещеник! Говори ми за неизмеримата радост от това да мога да служа Светата Литургия. Поставям пак всичко в твоите ръце, също както когато бях съвсем малко дете и ти ме държеше до гърдите си, за да ме учиш на красивите имена Исус и Мария, за да ме въведеш в тази тайна. Чувствам се отново като бебе, което те моли за твоята светлина, за твоите молитви и за твоята жертва.” „Щом стана свещеник, ще ти изпратя моята благословия и след това на колене ще получа твоята.”
Когато на 31 юли 1922 г. Мануел бил ръкополаган за свещеник в Барселона, по същото време в Мексико майка Кончита станала – там било още нощ, за да участва по духовен начин в ръкоположението. При това осъзнала развълнувано:
„Майка съм на свещеник! … Мога само да плача и да благодаря! Поканвам цялото небе да благодари вместо мен, защото съм неспособна да го направя, аз, която съм толкова окяна. Десет години по-късно тя написала на сина си: „Не мога да си представя свещеник, който да не е Исус, още по-малко пък от Обществото на Исус. Моля се за теб, твоето превръщане в Христос да се изпълни чрез Светата Литургия, за да бъдеш ден и нощ Исус” (17 май 1932 г.) „Какво щяхме да правим без кръста? Животът би бил непоносим без болките, които обединяват, осветяват, пречистват и печелят благодати” (10 юни 1932 г.) Отец Мануел починал в светостта през 1955 г., на 66-годишна възраст.
Господ съобщил на Кончита нейния апостолат: ”Ще ти поверя още едно мъченичество: ти ще изтърпиш това, което свещениците вършат срещу мен. Ще преживееш също тяхната невярност и окяност и ще ги пожертваш.” Това духовно майчинство за освещаване на свещениците и за Църквата я изтощило докрай. Кончита починала през 1937 г., на 75-годишна възраст.
 
МОЕТО СВЕЩЕНСТВО И НЕПОЗНАТАТА
БАРОН ВИЛХЕЛМ ЕМАНУЕЛ ФОН КЕТЕЛЕР (1811-1877)
Известният „социален епископ” Кетелер, водеща личност сред немските епископи от ХІХ век, и изтъкнат основател на католическото социално учение, дължи призванието си на молитвата и жертвата на една обикновена сестра-монахиня. 

През 1869 г. епископът на една немска епархия прекарвал една вечер заедно със своя гост, епископът на Майнц, монсеньор Кетлер. В хода на разговора диоцезалният епископ заговорил за изключително благодатното дело на своя гост. Но епископ Кетелер обяснил на домакина следното:
”Всичко, което съм получил с Божията помощ, дължа на молитвата и жертвата на един непознат за мен човек. Само толкова мога да кажа: Знам, че някой е пожертвал на Бог целия си живот заради мен и че благодарение на тази жертва изобщо съм станал свещеник.” : И продължил: Първоначално не бях предназначен за свещеник. Положих държавния си изпит по правни науки и мислех само за това как по-скоро да напредна, да заема важно място в света и да се сдобия със слава, авторитет и пари. Едно необичайно събитие ме отклони от този път и насочи живота ми по друга линия.
Една вечер бях сам в стаята, предаден на моите егоистични мечти и планове за бъдещето. Не знам какво е станало. Дали бях буден или спях, дали гледах или сънувах? Но едно знам: Това, което видях доведе до прелом в моя живот. Видях съвсем ясно и точно как Христос застана над мен в облак от лъчи и ми показа Своето Свято Сърце. Пред него беше коленичила една монахиня, която издигаше в молитва ръцете си към Него. А от устата Му чух думите:

Тя се моли непрекъснато за теб!” Виждах съвсем отчетливо фигурата на молещата се жена, а чертите на лицето и така са се запечатали в паметта ми, че и до днес си ги спомням. Изглеждаше съвсем обикновена сестра. Дрехата и беше много бедна и груба, ръцете и бяха зачервени и мазолести като от тежка работа. Каквото и да беше това, сън или реалност, във всеки случай за мен беше нещо необикновено; защото от него бях потресен до дъното на душата си и веднага реших занапред да се посветя изцяло на Бог като свещенослужител.
Оттеглих се в един манастир за духовни упражнения и обсъдих всичко с моя изповедник. На 30 години започнах да следвам теология. Останалото знаете. А ако мислите, че чрез мен се извършва нещо добро, тогава вече знаете кой има заслуга за него. Това е онази монахиня, коята се е молила за мен, вероятно без дори да ме познава. Защото аз съм убеден, че за мен са се молили и че продължават още да се молят тайно и че без тази молитва нямаше да достигна целта, която Бог ми беше поставил.
„Имате ли някаква представа къде и кой се моли за Вас?, попитал диоцезалният епископ. „Не, мога само да моля Бог всеки ден да я благослови, ако още е жива, и да и заплати хилядократно за онова, което е направила за мен.” 

СЕСТРАТА ОТ ОБОРА

На следващия ден епископ Кетелер отишъл в намиращия се близо до града женски манастир, където в параклиса отслужил Св. Литургия. Когато раздавал Св.Причастие на сестрите, погледът му изведнъж се спрял на една от монахините. Лицето му пребледняло. Замръзнал на мястото си, но се съвзел и подал Св.Причастие на коленичилата в задълбочена молитва сестра, която не забелязала забавянето. След това той завършил спокойно Св.Литургия.
На закуската в манастира присъствал и онзи епископ, на когото той предишната вечер гостувал. Епископ Кетелер помолил след това настоятелката да му представи всички сестри от манастира. След малко всички се събрали и двамата епископи отишли при тях да ги поздравят. Поздравявайки сестрите, епископ Кетлер търсел с поглед някого.
Изглежда не открил това, което търсел. Тихо попитал настоятелката: „Наистина ли всички сестри са тук?” Тя ги огледала набързо и казала: „Ваше Преосвещенство, казах на всички да дойдат, но всъщност една сестра липсва.” ”А защо не е дошла?” „Тя работи в обора”, отговорила настоятелката, „и то така всеотдайно, че в усърдието си понякога забравя за другите неща.” ”Бих искал да видя тази сестра”, помолил епископът. След известно време въпросната сестра се появила. Епископът отново пребледнял и след като се обърнал с няколко думи към всички сестри, помолил да остане насаме с тази сестра.
”Познавате ли ме?”, попитал той. „Никога не съм Ви виждала, Ваше Преосвещенство.” ”Да сте се молили някога или да сте жертвали добрите си дела в моя полза?”, поискал да знае Кетлер. „Не си спомням, защото никога не съм чувала за Ваше Преосвещенство.” Известно време епископът стоял мълчаливо, после попитал: ”Коя набожност обичате най-много и молите най-често?” „Тази към Пресвятото Сърце Исусово”, прозвучал отговорът. ”Както изглежда, Вашата работа е най-тежката в манастира”, продължил епископът. „О, не, Ваше Преосвещенство”, отвърнала сестрата, „но не отричам, че ми е противна.” ”И какво правите, когато се появят такива предизвикателства?” „Свикнала съм да върша нещата, които ми костват усилие, с още по-голямо желание и усърдие от любов към Бог. Също ги принасям в жертва заради някоя душа на този свят. Предоставила съм напълно на Бог да избере на кого да окаже благодат и не искам да знам. Със същото намерение жертвам и този час на обожаване на Светото Причастие всяка вечер от осем до девет.” ”А как стигнахте до решението да жертвате всичките си заслуги за някоя напълно непозната душа?” „Така правех, още когато не бях постъпила в манастира”, отвърнала сестрата. „В училище свещеникът ни учеше, че трябва да се молим за близките си и как да жертваме заслугите си за тях. Освен това той смяташе, че трябва да се молим много за другите, които са заплашени от опасност да се загубят. Тъй като обаче само Бог знае кой най-много се нуждае от молитвата, то най-доброто е да предоставиш добрите си дела на Пресвятото Сърце Исусово, за да бъдат те полезни на онзи, за когото Неговата премъдрост ги намира добри. Така и направих”, казала тя, „и винаги съм вярвала, че Бог ще намери подходящата душа.” 

РОЖДЕН ДЕН И ДЕН НА ОБРЪЩАНЕ

”На колко години сте?”, поискал да знае Кетелер. „На 33, Ваше Преосвещенство”, прозвучал отговорът. Епископът помълчал изненадан известно време. После казал:”Кога сте родена?” Сестрата му съобщила датата. Тогава епископът извикал. Нейната рождена дата бил денят на неговото обръщане! В онзи ден той я бе видял така ясно пред себе си, както сега стояла пред него. ”А не знаете ли дали Вашата молитва и Вашата жертва са постигнали успех?”, продължил да разпитва той. „Не, Ваше Преосвещенство.” ”А не искате да разберете?” „Добрият Бог знае, когато се случва нещо добро и това е достатъчно”, казала простичко сестрата. Епископът бил потресен.
”Продължавайте това дело в името на Бога” , казал той. Сестрата коленичила пред краката му и го помолила за благослов. Епископът вдигнал тържествено ръцете си и, дълбоко развълнуван и трогнат, казал: ”Благославям Ви със силата и властта, които един епископ има за благословията. Благославям Вашата душа, благославям ръцете Ви и Вашата работа, благославям молитвата Ви и Вашата жертва, превъзмогването Ви и Вашето послушание. Благославям Ви особено за Вашия последен час и моля Бог да Ви подкрепи с всичката си утеха.” „Амин”, отвърнала сестрата спокойно, станала и си тръгнала. 

УРОК ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ

Eпископът, разтърсен до дъното на душата си, се приближил до прозореца и се загледал навън, мъчейки се да дойде на себе си. След малко се сбогувал с настоятелката и се върнал в жилището на своя приятел-епископ. Споделил с него следното: ”Намерих тази, на която дължа благодраност за призванието си. Тя е последната и най-бедна сестра от манастира. Нямам думи да благодаря на Бог за милосърдието Му. Защото сестрата се моли от 20 години за мен. Но Бог е приел молитвата и още преди това и в деня, в който тя е дошла на бял свят, знаейки предварително за нейните застъпнически молитви и жертви, е извършил обръщането ми.” Какво поучение и предупреждение за мен!”, добавил той. ”Ако някога бъда изкушен от суетата заради някои успехи или заради дейността ми сред хората, трябва заради истината винаги да помня, че всичко това имам благодарение на молитвата и жертвата на една бедна слугиня от манастирския обор. И ако някоя дребна и незначителна работа ми изглежда недостойна за моите усилия, нека това, което разбрах, да ми напомни : Жертвата на тази слугиня, която тя прави, превъзмогвайки себе си в смирено послушание пред Бог, Му е толкова скъпо, че заслугите и са дали още един епископ на Църквата.  

СВЕТА ТЕРЕЗА ОТ ЛИЗИО (1873 – 1897)
Тереза била още 14-годишна, когато при едно поклонничество до Рим разбрала, че е призвана да бъде духовна майка за свещениците. В своята автобиография тя пише как след като в Италия се запознала с много свещеници, разбрала, че те си остават слаби и уязвими хора въпреки високото си призвание: ”Когато святи свещеници … показват, че имат нужда от молитва, какво да си мисли човек за онези, които са хладки? В едно от писмата си до Селин тя я обнадеждава: Да живеем за душите, да бъдем апостоли, да спасяваме преди всичко души на свещеници… Да се молим, да страдаме за тях, а на Последния съд Исус ще ни благодари” (писмо 94 от 14 юли 1889 г.)
В живота на Църковната учителка Тереза има една вълнуваща история, която подчертава нейното усърдие за душите, особено за мисионерите. Тя била вече много болна и ходенето и струвало много усилия. Лекарят и предписал да се разхожда всеки ден по четвърт час в градината. Веднъж една сестра , която я придружавала, като видяла какви мъки и причинява вървенето, и казала:
”Но, сестра Тереза, защо си причинявате такава мъка, щом разходката вместо облекчение ви причинява болка?” А светицата отговорила: ”Вярно е, но знаете ли кое ми дава сила? … Ето, тези стъпки правя заради един мисионер. Мисля, че някой от мисионерите е уморен от това, че е непрекъснато навън и на път в своята пастирска работа за душите и за да намаля умората му, жертвам на Бог моята.”
Бог показал, че е чул желанието на Тереза да жертва живота си за свещениците, когато майката игуменка и поверила имената на двама семинаристи, които молели за духовната подкрепа на една от кармелитките. Единият бил абат Морис Белиер, който няколко дни след смъртта на Тереза приел расото на „белите отци” и след това станал мисионер. Другият бил отец Адолф Руиар, когото светицата придружавала със своите молитви и жертви до неговото ръкополагане за свещеник, а след това и като мисионер в Китай. 

БЛАЖЕНИ КАРДИНАЛ КЛЕМЕНС АУГУСТ ФОН ГАЛЕН (1878 – 1946)
На 13 септември 1933 г., на 55-годишна възраст, отец Клеменс граф фон Гален бил ръкоположен от Папа Пий ХІ за епископ на Мюнстер. Следвайки своя девиз да не се поддава на влиянието на похвалата и страха, той протестирал открито срещу терористичните акции на Гестапо и обвинявал държавата, когато нарушавала правата на Църквата и на верните. През 1946 г. Папа Пий ХІІ въвел епископа на Мюнстер в сан кардинал заради заслугите му и забележителната му смелост, с която изповядвал вярата си. При встъпването си в длъжност като върховен пастир на Мюнстер епископ Клеменс граф фон Гален поръчал отпечатването на една картичка със следния текст:
”Аз съм тринадесетото дете в нашето семейство и вечно ще благодаря на майка ми за куража и да каже „Да” и на това тринадесето дете. Без това нейно „Да” днес нямаше да бъда свещеник и епископ.” 

БОЖИ СЛУГА ЙОАН – ПАВЕЛ І (1912 – 1978)
  
„МАЙКА МИ МЕ НАУЧИ”
Йоан-Павел І открил последната си Генерална аудиенция през септемри 1978 г. със следните благодарствени думи: ”Боже мой, от цялото си сърце и повече от всичко обичам Теб, Който си безкрайно добро и наше вечно блаженство, и от любов към Теб обичам моя ближен като себе си и прощавам причинената ми неправда. Господи, дай ми да Те обичам все повече! Това е една много известна молитва, съдржаща думи от Библията. Майка ми ме научи на нея. Моля я все още, по няколко пъти на ден.” Нежността в гласа му била толкова голяма, когато говорел за майка си, че присъстващите в залата за аудиенции отвърнали на тези думи с бурни ръкопляскания. Една млада жена, която също била там, казала със сълзи на очи: ”Колко затрогващо е, когато Папата споменава своята майка! Сега добре разбирам какво влияние можем да имаме ние, майките, върху нашите деца.” 

„ГОСПОДИ, ДАРИ НИ ПАК СВЕЩЕНИЦИ!”
По време на преследванията от комунистите Анна Щанг претърпяла много и, както много други жени, които страдали при същите условия, пожертвала всичките си мъки за свещениците. С възрастта тя самата добила зрелостта на свещеник. 

„ОСТАНАХМЕ БЕЗ ПАСТИРИ”
Анна Щанг се родила през 1909 г. в немската част на Волга, в многодетно семейството на вярващи. Още като деветгодишна ученичка започнала да изпитва преследванията заради вярата, за което казва: „През 1918 г., във втори клас, все още молехме Отче наш преди уроците. Но една година по-късно всичко беше забранено и свещеникът нямаше повече право да идва в училище. Започнаха да се присмиват на вярващите, свещениците не бяха уважавани, семинариите бяха разрушени!”
Когато била единадесетгодишна, Анна загубила при една епидемия от холера баща си и много от братята и сестрите си. Когато след няколко години починала и майка и, 17-годишното момиче само трябвало да отглежда останалите деца в семейството. Но не само родителите и братята и сестрите и починали. „Умря също и свещеникът, а много духовници бяха арестувани. Така останахме без пастири! Беше толкова тежко… В съседната енория църквата все още беше отворена, но и там нямаше смещеник. Въреки това вярващите се събираха за молитва, но без свещеник църквата беше съвсем студена. Само плачех и не можех да се овладея. Колко много пееха и се молеха преди хората в тази църква! Сега всичко ми изглеждаше мъртво.
Угнетена от тази дълбока духовна мъка, Анна започнала да се моли специално за свещеници и мисионери: ”Господи, дай ни отново свещеник, дари ни Светото Причастие! Искам да изстрадам всичко от любов към Тебе, Пресвето Сърце Исусово!” Анна пожертвала всички страдания, които я сполетявали за свещениците, особено тогава, когато през една нощ на 1938 г. брат и и мъжът и – с когото били щастливо женени от седем години – били арестувани и отведени. Нито единият не се върнал повече! 

ПОВЕРЕНО СВЕЩЕНОСЛУЖЕНИЕ
През 1942 г. рано овдовялата Анна и трите и деца били депортирани в Казахстан: ”Беше трудно да се пътува през студената зима, но дочакахме пролетта. Много плачех през това време и много се молех. Но винаги се чувствах така, сякаш някой ме води за ръката. По-късно, в Сиряновск, намерих няколко жени-католички. Събирахме се тайно в неделите и на празниците, пеехме песни и молехме Броеницата. А аз често се молех: Мария, наша скъпа майко, виж колко сме бедни. Дари ни отново свещеници, учители и пастири!”
От 1965 г., когато преследванията понамалели, Анна можела веднъж годишно да отива до столицата на Киргизия, където бил изселен един католически свещеник. ”Когато в Бишек бе построена дори църква, с моята позната Виктория веднъж годишно пътувахме дотам, за да участваме в Светата литургия. Пътят беше дълъг, над 1000 км, но радостта ни беше огромна. Над 20 години не бяхме виждали свещеник и изповедалня! Тамошният свещеник беше възрастен и десет години от живота си беше прекарал в затвора заради вярата си. Когато пребивавах там, ми поверяваха ключа от църквата и аз се молех много. Никога не бях си мислила, че ще бъда толкова близо до тавернакула и в щастието си коленичих и го целунах.”
Преди завръщането си у дома, Анна приемала винаги Светото Причастие заради възрастните си съграждани-католици, които вече нямали сили да отиват там сами. ”По нареждане на свещеника цели 30 години кръщавах в моя град деца и възрастни, давах на семействата тайнството брак и погребвах починалите, докато вече здравето не ми позволяваше да върша това.”  

СКРИТИ МОЛИТВИ… ДА ДОЙДЕ СВЕЩЕНИК!

Не може да се добие представа за радостта на Анна, когато през 1995 г. за първи път се срещнала със свещеник-мисионер. Тя се разплакала от щастие и казала потресена: „Исус, Първосвещеникът, дойде!” Анна се молила десетки години наред за идването на свещеник в нейния град; но когато станала на 86 почти загубила всяка надежда, че ще може да доживее осъществяваенто на най-съкровеното си желание. Светата литургия била отслужена в нейния дом и тази удивителна жена със сърце на свещеник можела да приеме Св.Причастие, преди което, от страхопочитание и радост, не хапнала нищо през целия ден. 

ЖИВОТ, ПОСВЕТЕН НА ПАПАТА И НА ЦЪРКВАТА
В сърцето на Ватикана, в истинския смисъл на думата, в сянката на купола на базиликата „Св.Петър”, се намира един манастир, който е посветен на „Mater Ecclesiae“, Майката на Църквата. Семплата сграда, която преди е служела за различни цели, е преустроена преди няколко години, за да отговори на нуждите на един съзерцателен орден. Сам Папа Йоан-Павел ІІ нареди на един 13 май 1994 г., празника на Дева Мария от Фатима, да се открие манастир, в който сестрите да посветят живота си на призванието на Светия отец и на Църквата.
С това задължение сестрите от един орден са натоварени за пет години, след което тяхното място в сърцето на Църквата заемат сестри от друг съзерцателен орден, отново за срок от пет години. Осемте клариси, първата интернационална общност на това място, били от различни държави – Италия, Канада, Руанда, Филипини, Босна, Никарагуа. Те били сменени на 7 октомври 2004 г., празника на Светата Броеница, от седем бенедиктинки от четири различни страни. Едната от тях е от Филипини, друга е от САЩ, две са от Франция и три – от Италия.
С този манастир Йоан-Павел ІІ показа на световната общественост без думи, но много ясно, колко важно и необходимо в нашето модерно и забързано време е призванието към скрития съзерцателен живот и какво огромно значение придава той на молитвата в тишина и на скритата жертва. Желанието в непосредствена близост до него да има сестри, живеещи в клаузура, за да се молят за него и за понтификата му, показва и дълбокото убеждение на Папа Йоан-Павел ІІ, че за плодотворността на неговото универсално пастирско служение и за духовния успех на цялата си дейност той разчита на първо място на молитвата и жертвата.
Същото дълбоко убуждение има и Папа Бенедикт ХVІ, който два пъти отслужи Светата литургия при „своите сестри” и им благодари за отдаването на живота им за него. Думите, които той отправи на 15 септември 2007 г. в Кастелгондолфо към кларисите, се отнасят също и за сестрите от клаузурата във Ватикана: „Това е скъпи сестри, което Папата очаква от вас: Бъдете запалени факли на любовта, ,издигнати ръце`, които бдят в непрестанна молитва, напълно освободени от света, за да подпомагате служението на този, когото Исус призова, за да ръководи Църквата му.” Провидението наистина по чудесен начин нареди нещата така, че през понтификата на един Папа, който толкова много обича Св.Бенедикт, в манастира близо до него да могат да бъдат именно сестри-бенедиктинки. 

ВСЕКИ ДЕН ПО ПРИМЕРА НА МАРИЯ

Неслучайно Светият отец е избрал женски орден за тази задача. В историята на Църквата тъкмо жените със своите молитви и жертви, следвайки примера на Богородица, са съпровождали и подкрепяли апостолите и свещениците в тяхната мисионерска дейност. Затова съзерцателните ордени виждат в „подражанието и съзерцанието на Мария” своята особена харизма. Майка М.София Чикети, сега игуменка на манастир, описва живота на нейната общност като ежедневен живот в Мария.
При нас няма нищо необикновено. Нашият съзерцателен живот в клаузура може да бъде разбран само в светлината на вярата и на Божията любов. Днешното хедонистично и консумистко общество изглежда е загубило усета за красивото и удивлението пред делата на Бог в света и в живота на всяка жена и всеки мъж, както и обожаването на тайнственото му присъствие сред нас. За съвременния човек нашият живот, който е отделен от света, но не е безразличен към него, може да изглежда абсурден и безполезен. Въпреки това, с радост можем да свидетелстваме, че не е загубено времето, подарено само на Бог. Да напомним за една основополагаща, пророческа истина: За да може човечеството да бъде в действителност и напълно това, което е, то трябва да бъде вкоренено в Бога и да живее с духа на Божията любов. Всяка от нас иска да прилича на Мойсей и да моли с издигнати ръце и със сърце, пълно с всеобхватна, но също така и конкретна любов за доброто и спасениета на света и „да се принесе с Исус Христос на добрия Отец и да сътрудничи на спасителното дело” (срвн. Verbi Sponsa, 3 ).
Нашата задача се състои не толкова в това „да създаваш”, а повече в това „да бъдеш” новото човечество. В светлината на всичко това, разбира се, че можем да кажем, че нашият живот е пълен със смисъл; той не е пропилян или погубен в никакъв случай, нито пък клаузурата е бягство от света, а е пълното и радостно жертване на живота за Бога, който е любовта, за всички братя и сестри без изключение, а тук, в ‚Mater Ecclesiae‘, по особен начин за Папата и неговите сътрудници.”
 

Сестра Киара-Кристиана, майката-игуменка на първата общност в сърцето на Ватикана, разказва: ” Когато дойдох тук, намерих призвание в призванието си: като клариса да посветя живота си на Светия отец. Същото беше и при останалите сестри.”
Майка М.София потвърждава: „Като бенедиктинки ние сме много дълбоко свързани с Вселенската Църква, поради което много силно обичаме Папата, независимо къде се намираме. Разбира се, това, че бяхме повикани в този ,първи` манастир, толкова близо до него – с душата си – още повече засили любовта ни към него. Опитваме се да предадем тази любов и на манастирите, от които идваме. Разбираме, че сме призвани да бъдем духовни майки в нашия скрит живот и в тишината. Сред нашите духовни деца предимство имат свещениците и семинаристите, както и тези, които ни молят за подкрепа във време на изпитания и безизходица в свещенническата служба. Нашият живот трябва да бъде свидетелство за апостолската плодотворност на съзерцателния живот, по подражание на Блажената Дева Мария, която в тайната на Църквата с право се нарича Майка и Девица. (LG 63).“ 

Превод: catholic-news.bg

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар