Основател Св. Йоан Боско

Основател св. Йоан Боско

„Дай ми души и другото вземи.”

Св. Йоан Боско
Йоан Боско е роден на 16 Август 1815 година, в Беки, в малко селце числящо се към община Кастелново д’Асти (днес Кастелново Дон Боско). Той произхожда от семейство на бедни фермери. Изгубва баща си, Франческо, когато е бил само на две години. Неговата майка Маргарита го отглежда с топлота и енергия. Тя го научава да обработва почвата и да вижда Бог отвъд красотата на небето, изобилието на реколтата и дъжда, който напоява лозите. Маргарита се молела в църквата, научава и децата си да правят същото. За малкия Йоан, да се моли, означавало да говори с Бог, докато е на колене, върху кухненския под и да мисли за него, докато седи на тревата и се взира в небесата.
От майка си Йоан научил да вижда Бог в лицата на другите; в онези, които били бедни и нещастни и идвали да чукат по тяхната врата през зимата, тези на които Маргарита давала супа и закърпени обувки.

Невероятният сън
Когато бил на девет години, Йоан Боско имал първия си невероятен сън, който начертал пътя за останалата част от живота му: „Когато бях на около девет години, аз сънувах сън, който повлия върху остатъка от живота ми. Аз сънувах, че бях близо до дома си, на едно голямо игрище, където голяма група деца се забавляваха. Някои от тях се смееха, други играеха и не малко от тях ругаеха.
Аз бях толкова шокиран от техния език, че скочих към тях, като се въртях между тях и им крещах да спрат веднага. В този момент се появи един мъж, с благородна стойка, с мъжествено и величествено поведение. Той беше облечен с бяла, свободно падаща мантия и лицето му излъчваше такава светлина, че аз не можех да погледна директно към него. Повика ме по име и ми каза, да поведа тези момчета, добавяйки:
- Ще трябва да ги спечелиш като свои приятели не с ругатни, а с нежност и дружелюбност. Затова започни отсега и им покажи, че грехът е грозен, а добродетелта е красива.
Объркан и уплашен, аз отговорих, че съм само момче и не мога да говоря с тези младежи за религия. В този момент битките, крясъците и ругатните спряха и момчетата се събраха около мъжа, който сега говореше. Почти в безсъзнание аз попитах:
- Как можеш да ми заповядваш да направя нещо, което изглежда толкова невъзможно? – а той ми отговори:
- Това, което ти изглежда невъзможно, трябва да постигнеш с покорство и като придобиваш знания.
- Но къде? Как? – попитах аз.
- Ще ти дам учителка, под чието ръководство ти ще се научиш и без чиято помощ цялото знание се превръща в глупост.
- Кой си ти?
- Аз съм нейният син, а тя е тази, която майка ти те е научила да поздравяваш три пъти на ден.
- Майка ми каза, да не говоря с хора, които не познавам, освен ако тя ми позволи. Затова, моля ви, кажете си името.
- Попитай майка си.
В този момент зад него аз видях една дама с величествен външен вид, облечена в бяла блестяща мантия, като окичена със звезди. Тя видя моето объркване и ме привика с жест. Взе ръката ми с голяма нежност и каза:
- Виж!
Аз погледнах, всички деца бяха изчезнали. На тяхно място имаше много животни: кози, кучета, котки, мечки и много други видове.
- Това е твоето поле, ти трябва да работиш тук – ми каза Дамата – Бъди скромен, непоколебим и силен. И каквото видиш, че се случва на тези животни, трябва да го направиш и за децата ми.
Аз погледнах отново. Дивите животни се бяха превърнали в кротки агнета, меки и подскачащи агънца, блеещи в поздрав към Мъжа и Жената.
По това време на съня аз започнах да плача и да моля Дамата да ми обясни какво означава това, защото аз бях напълно объркан. Тя сложи ръка на главата ми и каза:
- Ще дойде време всичко да ти се изясни.
След тези нейни думи, някакъв шум ме събуди. Всичко беше изчезнало. Аз бях напълно объркан. По някакъв начин ръцете ми все още ме боляха и бузите ми пареха, заради битките, които водих с момчетата. Още повече, разговорът с Мъжа и Жената толкова ме обърка, че аз не можах да мигна повече през тази нощ. На сутринта, едва изчаках да разкажа съня си. Когато братята ми го чуха, избухнаха в смях. След това разказах на моята майка и баба. Всеки, който чу даде различна интерпретация. Брат ми Йосиф каза:
- Ти ще си овчар и ще се грижиш за кози, овце и други животни.
Майка ми коментира:
- Кой знае? Може да станеш свещеник?
Антон промърмори сухо:
- Може да станеш водач на банда крадци.
Много набожната ми необразована баба имаше последната дума:
- Не трябва да обръщаш внимание на този сън.
Въпреки сухия коментар на баба си, Йоан често се замислял върху съня си: за момчетата, които чул да богохулстват, за мечките превърнали се в агънца, за думите на майка си: „Кой знае? Може да станеш свещеник?”. Той вече познавал някои от тези момчета, те живеели в близките къщи или в съседните ферми, разпръснати из околността. Някои от тях били добри момчета, но имало и такива, които никак не се държали добре, които били невежи и богохулници. Защо да не опита да превърне тези хулигани в негови приятели?
Един ден се прибрал вкъщи с кръв, течаща по лицето му. Той играл на челик и дървото го ударило по устата. Майка му се разтревожила и докато почиствала устните му казала: „Един ден ще си извадиш окото. Защо играеш с тези момчета? Знаеш, че не всички от тях са добри?”
„Ако играех с тях, само за да си прекарвам добре времето, бих спрял още сега. Но открих, че когато съм с тях, те се държат много по-добре.” Майка му въздъхнала и не казала нищо повече.
Когато гостуващи артисти обявили, че ще гостуват на патронния местен празник, Йоан отишъл и седнал на първият ред, за да ги наблюдава. Той бил решил да се научи да прави фокусите на магьосниците и да овладее тайните на ходенето по въже. Той се научил на жонглиране, фокуси и акробатични тайни.
Една неделна вечер, Йоан направил своето първо представление пред децата от съседните къщи. Той направил невероятно балансиране на различна посуда и буркани на върха на носа си. Преди грандиозния си финал, той повторил пред тях проповедта, която бил чул на сутрешната литургия и поканил всички да се помолят заедно с него. Това била цената, която той поискал от малката си публика, билетът, който всички били поканени да платят, независимо дали са малки или големи. След това опънал въже между черешово и крушово дърво, изкачил се до него и при пълна тишина, последвана от бурни аплодисменти, извървял разстоянието от едното дърво до другото.
Игрите и божията дума започнали да преобразяват малките му приятели, които се молели с желание в неговата компания. Младият Йоан разбрал, че за да прави добро за толкова много момчета, той трябва да учи и да стане свещеник. Брат му Антон, необразован селяк, вече бил на осемнайсет. Той не искал и да чуе за това… изхвърлил книгите на Йоан и грубо го порицал.
В една студена февруарска сутрин през 1827 година, Йоан напуснал дома си и отишъл да си потърси работа като слуга във една ферма. Той бил само на дванайсет години, но живота му в къщи бил непоносим, заради непрестанните кавги с брат му Антон. Той работил във фермата Моглиа, близо до Мончуко, в продължение на три години. Водил добитъка на паша, доил кравите, слагал прясна слама в яслите и орал земята с плуг. По време на дългите, зимни нощи и през лятото, докато прекарвал времето си под дърветата, докато кравите пасяли, той се върнал пак към книгите и учението си.
Антон се оженил три години по-късно и Йоан се върнал вкъщи, след което подновил обучението си, първо в Кастелновои после в Киери. За да осигури прехраната си той изучавал различни занаяти: шивач, ковач, сервитьор, дори превозвал ученици след часовете.
Той бил интелигентен и очарователен и най-добрите ученици от училището се събирали около него. Заедно с приятелите си основал „Весело общество”, на което формулирал точни правила.

Йоан Боско става дон Боско
На 5-ти Юни 1841, архиепископът на Торино, ръкоположил дон Боско за свещеник. Дон Боско (в Италия фамилното име на свещеника е предхождано от Дон). Най-накрая бил способен да се посвети изцяло на тези изоставени момчета, които бил видял в сънищата си. Той ги потърсил по улиците в Торино. През тези първи седмици – по думите на младия Михаел Руа, едно от първите момчета, който срещнал дон Боско – той се разходил из града за да узнае моралното състояния на младежите и бил шокиран. Покрайнините на града били области на смут и революция, места на разорение. Безработни, тъжни и готови на всичко, младежи създавали проблеми по улиците. Дон Боско ги видял да залагат по ъглите на улиците, а лицата им неотстъпчиви и решени, че ще си намерят своя път на всяка цена.
Близо до градския пазар (Торино по това време имал население от 117 хиляди) той открил истински пазар за млади работници. Близо до Порта Пазалио, както описва по-късно, имало в изобилие амбулантни търговци, бояджии на обувки, коняри, всякакъв вид търговци, момчета за поръчки; все бедни хора, които едва свързвали двата края ден след ден. Тези момчета, които скитали по улиците на Торино, били болезнения ефект от нещо, което хвърлило целия свят в объркване, а именно Индустриалната революция. Тя започнала в Англия, но скоро прекосила Ламанша и си прокарала път на юг.
Тя донесла усещането за благосъстояние до размери, нечувани в предишните векове, но на много висока цена за хората: въпросът за трудовата заетост и събирането на голям брой семейства, под прага на бедността в приютите на градовете, идващи от провинцията в търсене на по–добър живот.

Момчетата в затвора
След като завършил семинарията, Дон Боско отишъл в Торино и ревностно се заел със свещеническата си работа. Тогава се случил един инцидент, който предопределил посоката на усилията му в понататъшния му живот. Едно от неговите задължения било да придружава дон Кафасо при посещенията му в градския затвор. Условията при които децата били затворени там, изоставени на най-лоши влияния, малко преди да бъдат пратени на бесилката, му направили такова силно впечатление, че той решил да посвети живота си, за да спасява тези нещастни изгнаници.
Когато посещавал затворите Дон Боско се изправял пред най-драматичната ситуация. Той написал: „Да видя толкова много момчета, на възраст от 12 до 18 години, всичките здрави и силни, умни и все пак без духовна и материална храна, беше нещо, което ме ужаси.”
Пред лицето на тази ситуация той решил:
„Аз трябва с всички възможни средства да предотвратя момчетата да свършват тук.”
Имало шестнайсет енории в Торино. Енорийските свещеници били наясно с проблема на младите, но те очаквали от тях да ходят на църква и да посещават изискващите се часове по катехизис. Те не осъзнавали, че поради нарастването на населението и миграцията в градовете, този начин на действие бил неефикасен.
Необходимо било да се измислят нови програми, да се намери нов начин на обръщение към тях, като се срещат с момчетата в работилниците, различните служби, пазарите. Много млади свещеници опитали това.
Дон Боско срещнал първото момче на 8-ми Декември, 1841 година и се погрижил за него. Три дни по-късно те били девет, три месеца по-късно двадесет и пет, а през лятото осемдесет.
Тъй като броят на момчетата нараствал, въпросът за подходящо място за срещи ставал все по-важен. Когато времето било хубаво те се разхождали в неделя и правили излети до определени места около Торино, където обядвали и оценяли очарованието на музиката, изпълнявана от децата. Дон Боско организирал група, за която били намерени някои стари пиринчени инструменти.
През 1844 година той бил назначен за помощник свещеник към параклис; там дон Борел ентусиазирано се включил към неговата работа. С одобрението на архиепископ Францони им били дадени две стаи, които преобразували в параклис, посветен на св. Франциск Салски.
Така бил роден младежкият център (който той нарекъл ораторио). Това не било просто благотворителна институция, чиято дейности били ограничени само в неделя, а място където младите се събирали около параклиса. За Дон Боско центъра станал постоянно занимание и той търсел работа за тези, които били безработни. Той се помъчил издейства по-честно отношение за онези, които имали работа и обучавал онези, които искали да учат след работно време.
През 1845 година Дон Боско започнал със своето вечерно училище. След свършването на работния ден, момчетата се струпвали към неговите стаи, където той и дон Борел ги обучавали по основните браншове. Те правели павета, сечели камък, обучавали се за зидари и мазачи. Всички тези умения били показвани на момчетата, които били далеч от своите родни места.
Но някои от неговите момчета нямали квартири за спане и спяли под мостовете или в пусти, градски общежития. Два пъти той се опитал да ги настани в неговата къща. Първият път, те откраднали одеалата; вторият път те дори опразнили плевника; въпреки това той не се отказал, оставайки твърдоглав оптимист. През май, 1847 година, той подслонил младеж от Валенсия, в една от трите стаи, които наемал в бедняшките квартали на Валдоко, където живеел с майка си.

Парични проблеми
През същата година след момчето от Валенсия, пристигат и други шест момчета. През първите месеца парите стават голям проблем за Дон Боско. Това ще остане като проблем и през целия му живот. Първият му дарител не била някоя графиня, а собствената му майка Маргарита, петдесет и девет годишна бедна селянка, изоставила родната си къща в Беки, за да стане майка на всички тези бедни момчета. Мама Маргарита, както станала известна тя, отдала последните десет години от живота си на предана служба към малките обитатели на първия салезиански дом.
За да има какво да сложат на масата, за храна, тя продала годежния си пръстен, обиците и огърлицата си, неща, които грижливо пазила до тогава.
Момчетата подслонявани от Дон Боско наброявали 36 през 1852 година, 115 през 1854, 470 през 1860 и 600 през 1861, 800 е бил техния най-голям брой.
Посещенията във вечерното училище се увеличавали постепенно, а оттам растял и броя на младежите които желаели да живеят в младежкия клуб. Така бил основан първият салезиански дом, който подслонявал сто момчета.
Общинските власти, по това време, осъзнали важността на дейността, която Дон Боско развивал. Той започнал с голям успех да събира фонд за издигането на технически училища и работилници.
Някои от момчетата решили да правят, каквото прави самия Дон Боско, а това е да прекарат живота си в помощ на изоставените момчета.
И това е началото на салезианското паство. Сред първите членове са Михаил Руа, Йоан Калиеро (който по-късно става кардинал), Йоан Баптист Франчесия.
В архивите на салезианското общество са открити доста необичайни документи, като: договор за чиракуване на обикновена хартия, с дата ноември 1851, друг на подпечатана хартия, марка на стойност 40 цента, с дата 8.02.1852; има и други с по-късни дати. Тези са сред най-първите договори за чиракуване открити в Торино. Всеки един от тях е подписан от работодателя, чирака и Дон Боско. В тези договори Дон Боско засяга много болезнени теми. Някои от работодателите карали чираците да бъдат и прислужници и помощници в кухнята. Дон Боско ги задължил да ги наемат само за техния признат занаят. Работодателите имали навика да бият момчетата. Дон Боско изисквал от тях това „поучаване” да се извършва само посредством думи. Той се грижел за тяхното здраве, изисквал да им се дават почивни и празнични дни, както и годишни отпуски. Въпреки тези усилия и договори, ситуацията с чираците по това време останала много трудна.
През есента на 1853 година Дон Боско стигнал до решение. Той открил обущарска и шивашка работилница в параклиса във Валдоко. Обущарската работилница била разположена на много тясно място близо до камбанарията на една от първите църкви, която той току що бил приключил да строи. Там Дон Боско седнал на обущарска пейка и пред четири малки момчета той поставил една кожена подметка. След това той ги научил как да боравят с шило и връв.
След тези обущарски и обувни работилници, Дон Боско построил други работилници, целящи да обучат момчетата на дърводелство и механика, да печатат и подвързват книги; шест цехчета, в които превилегированите места били запазени за сираци, бедни и напълно изоставени момчета. За да се грижи за тези работилници Дон Боско създал нов вид религиозен орден: салезиани -свещеници, салезиани – братя. Подобни работилници били скоро построени извън Торино, в присъствието на други салезиани. Салезианските братя имали същото достойнство и права, като тези на салезианските свещеници и духовници, но те били специализирани за професионалните училища (към датата на смърта на Дон Боско, салезиански училища имало в Италия, Франция, Испания и Аржентина общо 14. Броят им по-късно ще порасне до 200 в целия свят).
В диалога между Дон Боско и първото момче е присъствал изразът „веднага”, изглежда като обикновен израз, но в реалността това е паролата на Дон Боско. Всъщност той е принуден да действа поради спешните нужди на младежите и невъзможността да се чака повече. Пред лицето на несигурността на индустриалната революция, в невъзможността да се открият добри и готови планове и програми за действие, Дон Боско и първите салезиани използват цялата си енергия за да направят нещо незабавно за младите хора, в проблемно състояние. Това, което е направлявало техните програми и действията им, са били спешните нужди на младежите.
Младите хора се нуждаят от образование и работа, което ще им гарантира по-сигурно бъдеще; те се нуждаят да чувстват, че са истински момчета, това е нуждата да освободят желанието си да тичат и скачат из зелените поляни; вместо да се чувстват тъжни край градските тротоари; те трябвало да срещнат Бог, да Го открият и да живеят достойно. Хляб, катехисис, професионално обучение и работа, защитена от добър трудов договор, били нещата, които Дон Боско и салезианите се опитвали да предложат директно на тези младежи. Ако се натъкнеш на някой, който умира от глад, вместо да му дадеш една риба, го научи как да лови риба, е казано много точно. Но обратното също е вярно: ако срещнеш някой умиращ от глад, дай му риба, така че той да има време, по този начин, да се научи да лови риба. Незабавната намеса не е достатъчна, нито пък е достатъчно да ги подготвиш за различно бъдеще, защото междувременно бедния може да умре от немотия.
В последвалите години, Дон Боско работил почти до пълно изтощение, усъвършенствал се в много величествени работи. Освен салезианите, той основал Дъщерите на Дева Мария – Помощнице на Християните и Салезианските сътрудници. Той построил храм посветен на Дева Мария – Помощница на Християните във Валдоко в Торино и основал 59 салезиански дома в шест държави.
Той започнал салезианските мисии в латинска Америка, изпращайки там салезиански свещеници, братя и сестри. Той издал серия от требници за християните и за момчета. Изобретил система за обучение основавайки се на три ценности:разум, религия и любезност. Много скоро хората прозряли в нея идеалната система за обучение на деца. Когато някой започнел да изброява списък от нещата, които Дон Боско е направил, той го прекъсвал незабавно и казвал: „Аз не съм направил нищо сам. Дева Мария направи всичко. Тя начерта този път пред мен в знаменития сън, който имах, когато бях на девет години.”
Дон Боско умира на 31 Януари 1888, на зазоряване. На салезианите, които бдели край неговото легло, той прошепнал последните си думи „Обичайте се като братя. Направете добро на всеки и лошо на никой… кажете на моите момчета, че ще ги чакам всичките в рая.”
След сто години, Дон Боско все още има послание към всеки младеж: „Аз бях човек като теб. Опитах се да придам смисъл на живота си. С Божията помощ реших да нямам мое собствено семейство и да стана свещеник, брат и приятел на всеки, които си няма баща, братя или приятели. Ако искаш да си като мен, ще вървим заедно, споделяйки живота си с хората живеещи в южно американските бедняшки градове, с прокажените в Индия или с толкова многото бедни хора живеещи в бедняшките квартали на много градове; хора зажадняли за любов, за смисъл на живота, бедни хора, които се нуждаят от Бог и от теб, за да продължат да живеят. Във всеки случай, ако не харесваш начина по който аз живях, аз все още искам да ти напомня една важна истина:
Животът, този велик дар, който идва от Бог, е даден да се преживее добре. Ти ще го прекараш добре, ако не се криеш егоистично в черупката си, а ако отвориш себе си за любовта, давайки от себе си за доброто на онзи, който е по-беден от теб.”
На сто годишнината от смъртта му Йоан Павел II. официално го удостои с титлата „Баща и учител на младежите.”
Св. Йоан Боско събира определен брой свещеници и събира хората заедно, за да започнат религиозното общество в католическата църква. Той го наричаСалезианско общество. То е наречено на св. Франциск Салски, който бил известен с неговия внимателен и дружелюбен подход, характерна черта, която Св. Йоан Боско искал неговите салезияни да придобият.
Салезианската работа започнала с прости уроци по катехизис, които св. Йоан Боско дал на шестнайсетгодишните чираци по зидарство. От тогава, салезианите работят, за да донесат добрата новина за Божията любов до младежите, особено до най-бедните и нуждаещи се. Както го е казал самият св. Йоан Боско: „За мен е достатъчно, че си млад, за да те обичам.”
От това време, едно голямо духовно семейство е израстнало следвайки опита на св. Йоан Боско. Голям брой групи гледат на него като на духовен баща и се опитват да разпространят неговата истина из целия свят. Салезианската общност представлява група, която лично св. Йоан Боско основава, за да покаже неговите нови подходи и инициативи за обучение на младежи.
Сега има много групи в салезианското семейство, които имат широко влияние в света: Дъщерите на Дева Мария – Помощнице на Християните (салезианските сестри), салезианските помощници, бивши ученици на Дон Боско /възпитаници на училищата/ и Доброволците на Дон Боско. Тези групи работят с младежи във всеки ъгъл на света.
Всички групи, в духовното семейство на Дон Боско, споделят неговия метод на обучение, известен още като „превантивна система”. Това изобщо не е цялостна система, а начин на живот, образователен подход, свещенически метод и духовно наследство.
Примерът и образователните методи на Дон Боско са вдъхновили много хора към този начин на живот – като от Евангелие, които водят до святост, както е видяно от живота на светците, които са прегърнали опита на Дон Боско и са го направили и свой собствен.
Салезианите могат да бъдат открити по целия свят в много различни инициативи в полза на младите хора: училища, енории, младежки центрове, технически и професионални центрове, чуждестранни мисии и дейности в сферата на масовите медии и социалните комуникации.
Днес има почти 35,000 салезиани и сестри салезианки, работещи за младежите в над 130 държави. Те са активно включени във всички видове /свещеническа, образователна и катехизисна/ програми за млади хора. Техният живот, подобно на този на техните свети основатели, се характеризира с веселост, дружелюбност и силна любов в Христа, който младите носят в себе си.

о. Мартин Илек

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар