Последните дни на блажени Карл І

Блажени Карл е роден на 17 август 1887 г. в двореца Перзенбойг, Долна Австрия. Още от малък бил възпитаван в духа на католицизма. През 1892 г. той се запознал с принцеса Зита Бурбон-Пармска. Преди годежа им, който се състоял на 13 юни 1911 г., Карл подарил на Зита годежния пръстен, като й казал: “Сега взаимно трябва да си помагаме за Небето.“ А върху венчалния пръстен той поръчал да се гравира следният надпис: Sub tuum praesidium confugimus, sancta Dei genitrix. Под твоето покровителство прибягваме, Света Богородице. От брака им, който продължил само десет години поради твърде ранната смърт на бл. Карл, се родили осем деца, последното от тях няколко месеца след неговата смърт.
На 21 ноември 1916 г., след смъртта на император Франц Йозеф, Карл бил призован за император на Австрия. В момента в ход била Първата световна война и младият император силно подкрепял инициативата на Папа Бенедикт ХV за мир. В Австрия той въвел социално законодателство, в духа на християнското социално учение.
На 11 ноември 1918 г. се отказал от суверенните си права върху австрийската и унгарската част от империята. Въпреки това не абдикирал официално.
Починал на 1 април 1922 година, на о. Мадейра, където бил заточен.
Провъзгласен е за блажен на 3 октомври 2004 г. в Рим от Папа Йоан Павел ІІ. Денят за неговото възпоменание е 21 октомври, датата, на която се венчава за Зита. Кардинал Шьонборн бе казал по повод беатификацията му: „Животът на император Карл е окуражаващ пример във вярата. Неговата беатификация дава кураж на всички, които се чувстват претоварени от задачите си, тя призовава да се използват собствените възможности (дори ограничени) за мир, свобода и отговорност, изпълнена с любов.“

В спомените си Божията рабиня Зита си спомня за мъчителното пътуване към мястото на тяхното изгнание, за което били държани дълго в незвестност. Тя пише, че за император Карл най-болезнено било това, че не можел да участва в Св. Литургия и да приема Причастие: „По време на престоя в Гибралтар беше разрешено на един свещеник да отслужи Св. Литургия на борда на кораба. Божият слуга (император Карл, бел.пр.) беше министрант и ние получихме Св. Причастие. Имахме възможност да се изповядаме и да помолим за светена вода. След кратък престой пътуването продължи за Мадейра, където пристигнахме на 19 ноември 1921 година.“
На острова бл. Карл и семейството му преживявали страдания, унижения, разочарования, лишения и бедност, но никой никога не го чул да се оплаква или да проклина преследвачите си. След пристигането си там, без средства, без вести от Европа, лишен и от децата си, най-напред той се погрижил да има параклис в наетото малко жилище, за да може всеки ден там да се отслужва Св. Литургия. Няколко месеца по-късно, когато цялото семейство се събрало заедно, ги постигнало ново изпитание – били откраднати личните скъпоценности на императора, с парите от които той се надявал да плаща наема за жилището. Били принудени да напуснат Фуншал и се преместили в планинската вила на един заможен португалец. Тя се състояла от три скромни стаи, в които влагата била голяма икоито било невъзможно да бъдат отоплявани. Но Карл, заедно със съпругата си Зита, която била бременна с осмото им дете, подкрепяни от вярата и любовта, превърнали и това мизерно място в дом за молитва и го напълнили с радост и любов. Карл се посветил на възпитанието и обучението на децата, особено на двете най-големи. Дори се радвал, че без всякакви други ангажименти можел да бъде само баща. Водел в параклиса и най-мъничките, за да ги повери на Бога. Събирал ръчичките им за молитва и ги учел как да се молят. А всяка вечер, още от момента на раждането им, ги благославял със светена вода, като преди това заедно с тях молел „Ангел Господен“. Семейството нямало никаква прислуга. Понеже нямало и никакви средства, епископът на Мадейра пожелал да поеме някои техни разноски, но Карл отказал учтиво. И в това тежко време Карл не бил загубил способността си да се радва. Епископът описва в спомените си за него деня, когато дошла вестта за добрия изход от операцията на един от синовете му: „Той веднага излезе тичешком под поройния дъжд и измина цял километър, за да ми донесе добрата новина: `Една тежка грижа по-малко в моя живот! О, колко съм благодарен на Бог!`
В изгнание Карл не само не забравял народите, които е управлявал, но бил готов да жертва за тях всичко, дори живота си:
„Част от децата ми се отвърнаха от вярата, другите са в опасност да споделят същата съдба. Затова трябва упорито да се боря пред Бог, за да върна едните и да запазя другите.“
А пред съпругата си Зита споделил: „Бог ми даде благодатта да няма нищо повече тук на земята, което да не съм готов да му принеса в жертва от любов към Него или за доброто на святата Църква.“ А на въпроса дали имал предвид Църквата в родината си, той отвърнал: „Вече не мога да разделям родината от Църквата.“
Император Карл, който бил прегърнал здраво кръста, започнал изкачването си на Голгота на 9 март 1922 година. Болестта, която в началото изглеждала като обикновен и безобиден грип, се оказала смъртоносно възпаление на белите дробове.
През всичките 22 дни до смъртта си Карл никога не показал дори най-малък знак на нетърпение, не се оплакал нито веднъж въпреки ужасния задух, мъчителната кашлица, изгарящата го жажда и сковаващата слабост, въпреки болезнените и изтощителни процедури, въпреки двете болезнени рани. Пред цялото време на болестта си той се молел непрекъснато. Единствената му грижа била да не бъде в тежест на жена си и на хората, които се грижели за него. Тази черта на харктера му го придружавала през целия му живот, също и когато бил император.
Когато усетил, че наближава краят му, той поискал да обсъди със съпругата си бъдещото възпитание на децата, специално религиозното им обучение, най-вече на първородния им син. Зита получила наставления за избирането на възпитател, такъв който да гарантира строго католическото възпитание, да разпалва младежкия дух за католическите идеали, дори това да води до политически неизгодно положение.
Щом населението на острова разбрало за болестта на „добрия император Карл“, хората започнали да се молят за него. Дори организирали процесия с Христос Спасител за скорошното му оздравяване.
В тези тягостни дни бл. Карл приемал всеки ден Св. Причастие и се изповядвал, както обикновено, на всеки осем дни. Накрая простил на всички, които работели срещу него и пожертвал всичките си молитви и страдания за тях.
Той пожелал на последното тайнство за болните да присъства и най-големият му син, Ото, за да запомни какво трябва да прави в такъв случай като истински император-католик.
Към физическите му страдания се добавяли и душевните: грижата за бъдещето на съпругата и децата, за страната му и отдалечеността на последователите му. При тези мъки намирал утешение в Пресвятото Сърце на Исус.
В деня на смъртта си, след като помолил за последното Причастие и го приел, казал: „В ръцете на нашия Спасител… Ти и аз и нашите скъпи деца.“ След това изрекъл Деянието на разкаяние и препоръчал едно след друго децата си на Господ с молбата Той да ги пази с тяло и душа и по-скоро да ги остави да умрат, отколкото да извършат тежък грях.
Отказът му от земните блага бил толкова радикален и гардеробът му така беден, че се наложило да вземат сакото, което няколко години преди това бил подарил на един от слугите си, за да го погребат с него. За погребението му в църквата Nossa Senhora do Monte, където бил положен, се събрало голямо множество хора, които с часове преминавали край саркофага му и, като полагали венци от цветя, броеници и религиозни предмети, изразявали почитта си към този обикновен, смирен и сърдечен мъж, влюбен в Исус, изпълнен със загриженост за своя ближен, способен да общува наистина по човешки с богат и беден, завоювал сърцата на местните хора само за кратките пет месеца и то без блясъка на скиптъра и короната. Те оплаквали не последния император, а „добрия Карл“, умрял в мизерия и изгнаничество, който ги впечатлил най-дълбоко с поведението си на човек и християнин.

Подбор и превод: catholic-news.bg

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар