Чистилището – царството на милосърдието

2 ноември – денят, който следва тържеството на Всички светци, е посветен на възпоменаването на всички починали верни. Този църковен обичай възниква около 1000 г. в бенедиктинския манастир Клюни (Cluny) в Бургундия (Франция). Според литургичното право този ден има особено положение. Литургичната норма гласи: „Дори 2 ноември да съвпада с неделята, в този ден се отслужва възпоменание за всички починали”. Може да възникне следният въпрос: Защо дори неделята, която е ежеседмичното честване на Възкресението Господне, отстъпва място на възпоменанието на всички починали?

Денят на възпоменанието на всички починали е особено ярко свидетелство за вярата във възкресението. Защото без вяра във възкресението молитвата за починалите би била безсмислена. „Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали” (1 Кор 15, 17-18). Входният антифон към евхаристичната Литургия за 2 ноември изразява същата тази мисъл: „Както Исус умря и възкръсна, така и умрелите в Исус нека Бог върне към живот. И както в Адам всички умират, така и в Христос всички оживяват”.

Във всички религии и култури съществува дълбоко чувство за истината, че човек не изчезва след смъртта в небитието. Това предчувствие на всички народи се изразява в многобройни форми, например в култа към предците. Усещането за вечен живот, което още в началото е съществувало в човешкия дух като нещо приготвено нему свише, е получило пълно и съвършено развитие в Богооткровената истина, в християнската вяра. Нашата вяра дава на това предчувствие сигурност и достоен израз. Защото Господ ни учи: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мен няма да умре никога. Аз съм пътят, истината и животът. В дома на Моя Отец има много жилища. Отивам да ви приготвя място” (Ив 11, 12; 14, 6; 14, 2). В тези думи на Господ се отличава особено една дума – „Аз”. Божественото „Аз” на Исус Христос е източникът, от който произтича свръхестественият живот в организма на Неговото мистично Тяло. Тук се намира основата на надеждата за всекиго от нас и за всеки починал. Вторият Ватикански Събор учи: „безусловно признавайки това общение на цялото мистично Тяло на Исус Христос, от най-първите времена на съществуване на християнската религия странстващата в този свят Църква с велико благоговение е почитала паметта на починалите и е възнасяла за тях заупокойни молитви” (Lumen gentium, 50).

Още Старият завет свидетелства за обичая да се молим за починалите, описан във Втората книга на Макавеите. Когато пренасяли телата на падналите след победоносната битка, открили, че всички умрели имали под дрехите си амулети, посветени на идоли. „А като събра до две хиляди драхми, според числото на мъжете, Юда прати в Йерусалим, за да принесат жертва за грях, и постъпи твърде хубаво и благочестно, мислейки за възкресение; защото, ако той се не надяваше, че падналите в битката ще възкръснат, излишно и напразно би било да се молим за мъртвите. Но той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда, – каква света и благочестива мисъл!” (2 Мак 12, 43-45).

Църквата ни призовава да се молим, особено на 2 ноември, за починалите ни братя и сестри, които все още се намират в състояние на очистване в Чистилището. Юда Макавейски бил похвален, защото заповядал да се принесе изкупителна жертва за починалите, за да се освободят от тяхната вина. В Новия завет се осъществява изкуплението чрез „възпоменаване на Пасхата Христова, която е осъществяване и сакраментално приношение на Неговата единствена жертва” (Катехизис на Католическата Църква, 1362). Защото „всеки път, когато кръстната жертва, в която „Христос, Пасхата наша, бе заклан за нас (1 Кор 5, 7), се принася на престола, се осъществява делото на нашето спасение” (Втори Ватикански Събор, Lumen gentium, 3).

В деня на възпоменание на всички починали верни вярващите посещават гробищата. Падащите листа и покритата със сняг земя могат да послужат като образ на бързо преминаващия човешки живот. Какъв смисъл би имало посещението на гробищата без вяра във възкресението и без молитва за нашите починали? Вярващият човек трябва да знае и винаги да си спомня тези думи на своя Спасител: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Ив 12, 24).

Душите в Чистилището изпитват цялото изобилие на Божието милосърдие. Скръбта на тези души се състои в това, че те се чувстват все още недостатъчно чисти за пълно възприемане на Божията любов. Те изпитват очистващата скръб на любовта. В тази любов всички членове на мистичното Тяло на Христос, солидарно съединени един с друг. Затова те могат да се подпомагат един другиго с молитва и жертва.

По особен начин молитвена помощ за починалите е индулгенцията. Индулгенцията е опрощаване на временното наказание за греховете, чиято вина вече е била простена. Църквата разпределя изкупителните плодове от съкровищницата от заслуги на Христос и светците между тези вярващи, които имат съответното разположение. Това означава, че човек трябва да се отрече от привързаността към греха, да се изповяда, причасти и да изпълни определени дела, установени от законната църковна власт. „Християнинът, който иска да се пречисти от греха си и да се освети с помощта на Божията благодат, не се чувства сам. Животът на всяко едно от Божиите деца се оказва свързан по един удивителен начин в Христос и чрез Христос с живота на всички останали братя-християни в свръхестественото единство на мистичното Христово Тяло, като в една мистична личност” (Катехизис на Католическата Църква, 1474). Да придобиеш индулгенции означава да встъпиш в духовно общение с членовете на мистичното Тяло на Христос (срв. Йоан-Павел ІІ, була Incarnationis mysterium 10).

Какво е смъртта? Когато стоим пред гроба на нас ни се разкриват дълбоки истини. Тялото по един съществен начин принадлежи на човешката личност. В света на вярата смъртта сама по себе си е отдаване на своя живот в ръцете на любящия ни Небесен Отец. Свещеното Писание казва: „Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии” (Пс 115, 15). Смъртта отваря на вярващия човек вратите към приготвеното му от Бога вечно блаженство. Така се и моли Църквата в Литургията за починалите: „В твоите верни, Господи, животът се преобразява, не се отнема” (Първо предисловие за починалите). В края на краткия земен път за вярващия човек се извършва приемането в окончателната родина (отечество). Смъртта ни учи да гледаме на земните неща по-разумно и уравновесено. Смъртта ни учи да използваме краткото си време и да го направим плодотворно за вечността. Св. Григорий Богослов казвал: „Господи, Ти си създал всичко непостоянно, за да се стремим винаги към Теб – Постоянния и Вечнонеизменен!”. Незнанието кога ще настъпи часът на нашата смърт е за нас призив да задълбочим нашата любов, да осъществяваме в пълнота талантите си, без да губим време, да се молим с повече искреност и да изпитваме в себе си пламенeн копнеж, „радостната надежда” по небесното отечество (срв. Йоан-Павел ІІ, проповед от 23/02/1985). Св. Августин е изразил тази истина в своето незабравимо възклицание: „Ти, Господи, си ни създал за Себе Си, и нашето сърце е неспокойно, докато не намери покой в Теб”.

Нашата вяра ни казва, че за умрелите в Господа няма смърт. „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него” (Рим 6, 8-9). Умрелият в Господа не умира, умира само тялото. Телесните очи се затварят, но той вижда с душевните. Ние не трябва да си представяме нашите починали в гроба, там е само тяхното тяло; душата им се намира, както вярваме и се надяваме, в Божието царство, в царството на Неговото безкрайно милосърдие. „Бог не е Бог на мъртви, а на живи. Защото в Него всички са живи” (Лк 20, 38).

Денят на възпоменание на покойните верни е за нас благоприятен случай да задълбочим опита на нашия духовен живот. Литургията от този ден ни призовава да подновим вярата си във вечния живот, да укрепим надеждата си за влизане в небесното царство – нашата истинска родина, и да задълбочим любовта си към Бог, най-висшето благо, и към всички братя и сестри, които ни предварват със знамението на вярата. Заповедта за любов към ближния се отнася не само за онези, които виждаме с телесните си очи, но и за тези, които виждаме с очите на нашата вяра, т.е. за нашите починали. Нека се упражняваме в тази любов, молейки се за починалите, принасяйки жертви за благото на техните души и просейки застъпничеството на Пресвета Дева Мария, Майката на милосърдието. Нека не забравяме нашите починали братя, когато се молим за самите себе си и за часа на нашата смърт: „Света Марио, Майко Божия, моли се за нас, грешници, сега и на смъртния ни час”. За да не бъде забравена никоя от душите в чистилището, нека се обърнем с упованието: „Света Марио, Майко на милосърдието, моли се за всички починали, особено за онези, които повече от всичко се нуждаят от Божието милосърдие, и за онези, за които никой не се моли”.

Съществената новост на християнската смърт се състои в следното: чрез Кръщението християнинът е вече свещенодействено „умрял с Христа”, за да живее нов живот; и ако ние умираме в благодатта на Христос, физическата смърт изпълнява „умирането с Христос” и по този начин завършва нашето приобщаване към Неговото изкупително действие” (Катехизис на Католическата Църква, 1010). Истинският християнин има това убеждение на светците за смъртта: „Аз искам да видя Бога, а за да Го видя, трябва да умра” (Св. Тереза Исусова) и „Аз не умирам, аз влизам в живота” (Св. Тереза на Младенеца Исус).

Отец Атанасий Шнайдер

Превод: Католически новини

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар