МОЖЕ ЛИ ЧОВЕК ДА СЕ РОДИ ОТНОВО, КОГАТО Е ВЕЧЕ ВЪЗРАСТЕН?

МОЖЕ ЛИ ЧОВЕК ДА СЕ РОДИ ОТНОВО,
КОГАТО Е ВЕЧЕ ВЪЗРАСТЕН?
Esercizi della Fraternità di
Comunione e Liberazione
Римини, 2010

Ватикана, 20 април 2010 г.

Преподобния
Дон Хулиан Каррон
Председател на Fraternità di Comunione e Liberazione

По случай духовните Esercizi della Fraternità di Comunione e Liberazione по темата “Може ли човек да се роди отново, когато е вече възрастен?” Папата отправя към участниците сърдечен поздрав и докато пожелава предвидливата среща да предизвика подновена вярност към Христос като единствен извор на надежда за едно пламенно евангелско засвидетелстване, призовава за силна обич небесните светила и изпраща на Вас, на отговорниците на братството и на всички присъстващи специална апостолическа благословия.

Кардинал Тарчизио Бертоне, Секретар на Светия Престол

Петък, вечерта
• Въведение – отец Хулиан Каррон

Всички сме водени, повече или по-малко съзнателно от едно желание, от едно очакване, от една спешност нещо да се случи в нашия живот, което да го поднови, да го задвижи отново ако е спрял, да победи скептицизма, който се е промъкнал в нас и ни парализира, да ни даде глътката въздух, която да ни освободи от задушаващите обстоятелства.
Ние знаем добре, че единственият, който е въвел тази новост в историята е Христос. Всички тук сме мотивирани от надеждата, която той един ден е предизвикал у нас, в теб, в мен, от онова потрепване, която ни е разтърсило и което усещаме в нас, откакто ни е споходило. Но колко аспекти от нашата личност, от нашия живот очакват да бъдат променени от Него!
Затова призоваваме Духа, за да може Христос да проникне все по-дълбоко във всяка фибра на нашето същество, да ни направи още по-съпричастни на това вълнение на Съществото, което Майсторът – “ Изворът на съществото е у Теб!” – е благоволил да сподели с нас.

Слез при нас Свети Дух

Започвам с прочитане на телеграмата, която ни е изпратил Светия Отец:
“По случай духовните Esercizi della Fraternità di Comunione e Liberazione по темата “Може ли човек да се роди отново, когато е вече възрастен?” Папата отправя към участниците сърдечен поздрав и докато пожелава предвидливата среща да предизвика подновена вярност към Христос като единствен извор на надежда за едно пламенно евангелско засвидетелстване, призовава за силна обич небесните светила и изпраща на Вас, на отговорниците на братството и на всички присъстващи специална апостолическа благословия.

Кардинал Тарчизио Бертоне, Секретар на Светия Престол”

Поздравявам всеки един от вас и всички приятели, свързали се с нас от другите страни.

Христос Возкресе! Това е новината, която Църквата неуморно, от векове, ни съобщава. Това е събитието, което доминира в историята, събитие, което никаква грешка, наша или на нашите братя, не може да отмени, и което дори всичкото възможно зло не може да заличи. Този факт е причината за нашата надежда; и това е събитието, което трябва да доминира в нас от първия миг на тези дни: Неговото възкръснало присъствие. Не би било подходящо за всички фактори на реалното, ако сега, хвърлим поглед на нашия живот, на чувството към самите нас, към реалното, към света, който да не започва от това признание; би било лъжливо, защото ще липсва решителният фактор за цялата история. Няма по-голяма новина, никога не е имало по-голяма новина от тази, че Христос е Възкръснал. Затова, доколкото се оставим да ни обземе изцяло това живо Присъствие, се оставяме и да доминира тази истина, че е факт, не мисъл, създадена от нас, а събитие, случило се в историята – ние виждаме промяна в чувството, което изпитваме към самите себе си.
Заедно сме през тези дни, за да ги изживеем под напора на това вълнение, на вълната заредена с тази емоция: Христос умря и възкръсна за нас. Моля ви да Му дадете път, тоест да се оставим да ни увлече това събитие: ние се съгласяваме у нас да остане само една дума. Случи се: каква светлина, каква въздишка, каква надежда носи в живота този факт! Това е най-очевидния и най-мощен знак за нежността на Мистерията за всеки един от нас, за това безкрайно милосърдие на Бог за нашето нищо (включително и нашето предателство).
Неговото победоносно присъствие между нас ни подтиква да продължим нашия път, за да се опитаме да преодолеем все повече разделението между знание и вяра, за да може разпознатият факт за вярата да определи живота заедно с всичко останало. Ако обаче този факт остане само на ниво набожност или отдаденост, би било все едно не го имало изобщо , все едно не я е имало цялата наситеност на реалността, която да промени живота, да окаже влияние върху живота; и тогава ще ни определя всичко останало, което ни връхлита, което ни обърква, обезкуражава, пречи ни да дишаме, да виждаме, да докоснем с ръка новината, която възкръсналия Христос е довел и води в нашия живот.
Започнахме преди две години от вярата, която има за начало – всички си спомняте – “ едно начало извън нас”: сблъсъка с едно изключително Присъствие. Вярата е признанието на това изключително присъствие, днес чувствително осезаемо от свидетелите, от християнския народ, от Църквата, което би било невъзможно ако Той не я пораждаше непрекъснато. Но миналата година задълбочихме темата, че въпреки всички изключителни факти, които сме видяли, въпреки всички свидетели, които имаме пред себе си, често само след миг ни изглежда сякаш всичко изчезва; и сме открили причината за това в това разделение между знанието и вярата, която се проявява в принизяването на вярата до проекция на едно чувство, на една етика или чужда религиозност, противоположна на познанието. Принизяването се състои в това: вярата вече не се възприема и изживява като път на познанието на една настояща реалност, и това ни прави слаби и ни обърква както всички. Една вяра, която не е познание, не е признаване на едно реално Присъствие, не е нужна в живота, не е извор на надежда , не променя чувството , което изпитваме към самите нас, не одухотворява всяко обстоятелство. Ние бяхме открили основният аспект на затруднението в липсата на човешкото: “ Това, което липсва днес сред нас не е Присъствието (ние сме заобиколени от знаци, от свидетели!); липсва човешкото. Ако човечеството не е заложено на карта, ходът на познанието спира. Приятели, не липсва Присъствието, липсва пътят”, пътят, поставен от любопитството пред това Присъствие, с което искаме да се запознаем много по-задълбочено.
След една година има знаци, които сочат недвусмислено, че разделението между знанието и вярата все още не е преодоляно.
Първият от тях е, че не се разбира връзката между християнското събитие и човешкото: продължаваме да ги възприемаме като чужди едно на друго. Преди месеци, пред моето настояване какво трябва да се свърши, относно опита, един човек ми бе казал,че в началото движението го бе впечатлило като среща с нещо обективно извън него, и затова не разбира защо аз в онзи момент настоявах толкова много за свършване на работата. Тогава трябваше да му припомня откъде бяхме тръгнали: сблъсъка с едно присъствие, след което всичко изчезваше. Ако това затруднение остане означава, че не сме разбрали връзката между християнското събитие и задвижването на аз-ът, не се разбира, че знакът, който съм направил една среща е защото съм се захванал на работа, защото човешкото в мен се е пробудило. Работата е най-очевидния знак, че християнството е събитие, тоест, че в мен се случва нещо, което ме пробужда.
Вторият знак е, че християнското събитие не поражда нов манталитет. Случи ми се това лято да слушам няколко наши приятели в чужбина, които разказваха как пред определени факти, се вижда, че изначалния манталитет е по-решителен, по-силен от манталитета, пораждащ се при срещата: пред събитията от живота и на света, реакцията на много от нас е по-сходна с всеобщия манталитет, отколкото с този, който изразява харизмата на движението. Тъй като тази година имахме възможност на посетим много общности по света, видях това навсякъде.
Това е сякаш виждахме отразени върху нас ефектите на това, което Чарлз Пеги описва по много внушаващ начин :” За първи път, след Исус, ние видяхме пред очите ни, и наблюдаваме в момента зараждането на един нов свят , ако не и град; формирането на едно ново общество, ако не и град; модерното общество, модерният свят; един свят, едно общество се образуват или най-малкото се събират (зараждат) увеличават се, след Исус, без Исус. И по-ужасното в случая, приятелю мой, и не трябва да отричаме, е, че те са успели … […] И това ви поставя в една трагична, уникална ситуация. Вие сте първите. Вие сте първите от модерните”. След Исус, без Исус. Не става дума само за едно прогресивно отдалечаване от религиозната практика; най-ясният знак за отдалечаването на Христос от живота е унищожаване на собствените размери на човешкото, едно умалено възприемане на собствената човечност, на усещането за самите себе си, една ограничена употреба на разума, на обичта, на свободата, една цензура на размера на желанието. Джусани преди много години използвал метафората за ядрената експлозия в Чернобил, която е довела до промяната в душите на хората: “Организмът в структурно отношение е такъв, както преди, но в динамичен аспект вече не е същият. Там е като едно физиологично копие”.
Затова се запитах: в състояние ли е християнството да разчупи костеливия орех на нашия манталитет или ще успее само да добави нещо декоративно, моралистично, организационно към едно вече напълно завършено аз, неподатливо за всякакви вмешателства? Затова през тази година често се сещах за диалога между Исус и Никодемо от който идва и заглавието на нашите Размисли: “Имаше измежду фарисеите един мъж на име Никодемо, водач сред юдеите. Той отишъл при Исус през нощта и му каза: “ Раби, знаем, че си учител изпратен от Бог; и наистина никой друг не може да покаже знаците като теб, ако Бог не е с него”. Исус му отговорил: “Наистина, казвам ти истината, ако човек не се роди отново от високо, не може да види Царството Божие”. А може ли да влезе за втори път в майчината утроба и да се прероди?”Възможно ли е в нашето положение да се зароди ново създание, нещо наистина ново? Това според мен е най-голямото предизвикателство, което християнството има пред себе си сега: ако – по начина, по който убедително ни достигна движението – е в състояние да пробие черупката на начина, по който всеки един от нас стои в реалността или обречено да остане чуждо, като един придатък. Ако няма промяна в начина на възприемане, на оценяване на реалността, значи коренът на аз-ът не е поразен от никаква новост, значи християнското явление е останало чуждо на аз-ът. Дори за нас вярата може да бъде нещо залепнало, добавено, което съжителства с начина за виждане и възприемане на всички останали. Преди години дон Джусани казваше: можете да го прочетете в книгата на екипа на CLU, публикуван съвсем наскоро – “цялата тема за позицията на вярата може да се отведе точно до пропадането на това добавяне”, защото Христос, християнското събитие […] връхлита и прониква във всичко”. Без пробиването на тази позиция ние няма да можем да възприемем принадлежността на вярата към изискванията на живота.
Всеки от нас може да оцени работата за тази година, и да провери в какъв размер новостта е навлязла в корените на нашето аз. Какви новости е донесла. Не са наши мисли, не е въпрос на мнения, на тълкувания: ако Христос е влязъл като новост в корените на нашето аз и определя всичко по един нов начин, ние го носим с нас и в начина, по който изживяваме реалността. Аз съм видял много знаци затова през цялата година, в много от нашите общности ( в същото време, има още толкова много работа за вършене, както всички можем да признаем от нашия опит). Всички тези положителни знаци имат един общ знаменател: хора ангажирани в следването на обещанието, което сме си дали. Но в много хора се появява и въпроса: каква работа ни чака? Много пъти наистина, всеки изпълва думата работа със собствените си представи за това.
Затова искаме да продължим да изясняваме какво означава тази липса на човешкото. Тази година ми се наложи да изнеса няколко лекции върху Религиозният смисъл за новопостъпилите в Memores Domini и тъй като бях под натиска на работата, която извършваме заедно, ме порази начинът, по който препрочетох някои глави: не както бях правил в други случаи, тоест като част от пътя към вярата, а този път от вътрешността на вярата. Затова си позволявам да се върна на няколко глави от Il senso religioso, които ще ни помогнат да разберем защо дон Джусани ни води по пътя, по който сме тръгнали.
Но първо трябва да погледнем в лице възражението, за което споменах по-рано: на нас събитие и работа ни изглеждат винаги в контраст. Това е един пример за разстоянието, което понякога усещам между намерението да следваме дон Джусани и това да го следваме наистина. Вижте това, което казва той на всички, които противопоставят християнството и работата:” Исус Христос не е дошъл на този свят, за да замени човешката работа (дори само това твърдение би било достатъчно), човешката свобода или за да премахне човешкото доказателство – основно условия за свободата. Той е дошъл на този свят, за да припомни на човека началото на всички въпроси, на фундаменталната структура и реалната ситуация. И наистина, всички проблеми, които човекът е подтикнат от живота да разреши, се усложняват, вместо да се разплетат, ако преди това не са били спасени определени основни ценности. Исус Христос е дошъл за да привлече човека към истинската религиозност, без която би била клевета всяка претенция за решение. Проблемът за познаване на смисъла на нещата (истина), проблемът за използването на нещата (работа), проблема за едно завършено осъзнаване (любов), проблема на човешкото съжителство (общество и политика) – липсва им подходящото представяне и затова пораждат все повече объркване в историята на индивида и на човечеството, дотолкова доколкото не се основават на религиозността при опита за решаването им (“Който ме последва, ще живее вечно и стократно тук долу”). Не е задача на Исус да разрешава различните проблеми, а да ни посочи позицията/начина, по който човек може по-добре да се опита да ги разреши. На усилието на човека индивид се полага тази трудност, чието съществуване се състои точно в този опит”.
И още: “Настояването за религиозност е първи и абсолютен дълг на възпитателя, тоест на приятеля, на онзи, който обича и който иска да подпомогне човека по пътя към съдбата му. И човешкото не съществува по начало, ако не е у индивида, в личността. Това настояване се съдържа изцяло в насоката на Исус Христос. Не можем да мислим, че започваме да разбираме християнството, ако не започнем от неговия произход и преминем към отделната личност”.
И когато не е достатъчно ясно, дон Джусани отбелязва, че задачата на Църквата е същата:” Църквата, следователно, няма като директна задача да предостави на човека решението на проблемите, който той среща по своя път. Видяхме, че функцията, която тя заявява в историята е да научи на религиозно чувство човечеството и видяхме също така как това включва и повика към едно правилно отношение на човека пред реалността и на неговите въпроси, правилно отношение, което съставлява оптималното условие, за да се намерят по-подходящи отговори на тези въпроси. Току що подчертахме, че на гамата от човешки проблеми не би могло да бъде отнета свободата и креативността на човека, така че Църквата да трябва да им даде едно вече готово решение”.
Затова най-добрият подарък и признание, който можем да поднесем на дон Джусани на петата годишнина от неговата кончина е нашето продължение, не само като намерение, но и на практика. Можем да видим как пет години след неговата смърт той продължава да бъде отец повече от всякога, и ако ние сме наистина отворени за това, да ни вдъхнови.

Един жест с тези размери не би бил възможен без извършените жертви от всички при вниманието към предупрежденията, към тишината, към указанията; тази жертва е нашият начин за молитва към Христос да има милост към нашето нищо, да не позволи да пропаднем в нищото дори и през тези дни. Става дума за възможността да се създаде климат на подходяща тишина, за да може семето, което посаждаме днес, когато слушаме нещо, да не попадне на пътя и да не намери почва да за покълне. Защото без тишината всичко се разпръсква за броени мигове. Винаги ме е впечатлявало как тишината се заражда точно от това събитие: Неговата дума ме изпълва с тишина. Тишината не е само по съображения за ред, а е единствения подходящ отговор на събитието.

Събота, сутринта

• ПЪРВО РАЗМИШЛЕНИЕ – отец ХУЛИАН КАРРОН

Само божественото може да “спаси” човека

Имаме една ясна цел: да преодолеем разделението между знанието и вярата, за да можем да опрем целият ни живот на нещо истинско, реално, което да ни позволи да изживяваме всичко по един нов начин. За всичко, което казахме, за да се достигне тази цел трябва да се преодолее липсата на човешкото.

1. Провокиране на реалното

Какво задвижва човека? “ Ако аз отворя широко очи за първи път в този миг, излизайки от утробата на майка ми, ще бъда завладян от учудване и от слисване от нещата както от едно “присъствие”. Дон Джусани обяснява: “Преди всичко е ясно, че слисването, както казахме, представлява един опит за провокиране. Отваряйки си очите за реалността, имам пред себе си нещо, което представлява една провокация за отваряне. Начинът, по който реалното се представя пред мен е настояване за нещо друго [затова реалността предизвиква у мен това отваряне, учи ме, но не с поучаване, не с команда, не с морален призив, а като ме провокира: това е приноса, който реалността оказва, за да може моето аз да се отвори, като постепенно се отвори напълно]. Погледът към реалността не получава резултат у мен като върху фотографска лента: не оставя “отпечатък” на своя образ у мен. Впечатлява ме и ме подтиква. Реалността ме кара, както казвах, да търся нещо друго, освен това, което се явява пред мен. Реалността сграбчва нашето съзнание така, че то представя и долавя нещо друго”. Да си представим, че аз идвам да изнеса лекция на момчетата като нося с мен едно електронно устройство, което те никога не са виждали и когато се опитам да го включа в контакта за да мога да го използвам, си давам сметка, че съм забравил кабела в учителската стая. Какво ще се случи ако изляза от залата за да отида да взема кабела? Не е трудно да се досетиш, особено за тези, които са били преподаватели: всички ще станат и ще се приближат до устройството за да видят за какво става дума. Ако някой не стане за да покаже, че той не прави като останалите, ще има нужда от повече енергия за да устои на любопитството да задоволи порива от наличието на устройството. Мария Дзамбрано казва: “Човек не се обръща към реалността, за да я опознае по-добре или по-зле, ако след това не я усети като едно обещание, като родина, от която по принцип очакваш всичко, в която вярваш, че можеш да откриеш всичко”.
Затова “пред морето, земята и небето и всички неща, които се движат по него, аз не съм безразличен, одухотворен съм, вълнувам се, задвижвам се от това, което виждам, и това задвижване е заради търсенето на нещо друго, различно”. Одухотворен, задвижен, развълнуван:” Силно съм смутен от тази връзка с реалността, и подтикнат отвъд непосредственото”.
Ако реалността има тази способност да сграбчи аз-ът и да го раздвижи така, представете си каква сила и влияние ще има изключителното Присъствие, което има такъв заряд, отговарящ на този в сърцето, че да провокира едно привързване, което да няма равно. Затова при християнското има същата динамика както с реалността, но още по-силна, защото точно тук тя се реализира на максимална степен. “тяхното сърце [това на Джовани и Андреа] този ден се бе сблъскало с едно присъствие, което съответствало неочаквано и очевидно на желанието за истина, за красота, за правота, което представлявало тяхната простичка човечност. От тогава, въпреки, че са го предавали многократно и са го разбирали грешно, те не биха го оставили, и са ставали “негови”. Това е съшият опит, за който дон Джусани разказва на площад Сан Пиетро през 1998 г.:” Само Христос взима цялото сърце на моята човечност. Това е слисването на Дионис Aeropagita (V век): “ Кой би могъл ни говори за любовта на човека точно към Христос, която прелива от мир?”. Повтарям си тези думи от повече от пет години!… Простотата на сърцето бе това, което ме караше да почувствам и да разпозная като изключителен Христос, с тази неминуемост и сигурност, както става с неоспоримата очевидност, неразрушима от фактори и моменти на реалността, които като влезнат в хоризонта на нашата личност, проникват чак до сърцето”.
Защо срещата сграбчва така аз-ът? “Срещата с един обективен факт, поначало независим от личността (…) приспособява остротата на погледа към изключителната реалност, която го провокира. Казва се милост на вярата “. И защо тази изключителна реалност сграбчва така властно аз-ът като издига способностите на познанието? За “съзнанието на съответствието между значението на Факта, с който се сблъскваме и значението на собственото ни съществуване ( съществените изисквания на аз-ът)”. Затова християнският опит възхвалява максимално разума и свободата, задвижва цялото аз повече от каквото и да било, точно защото – какво казва Идит Стайн – “докато го разбера, ме сграбчва в моята същност и аз се държа за него”

2. Знакът

Каква динамика поражда в аз-ът съществото, което така властно е сграбчено в отношението с реалността? “ Нещо, което може да се види и да се пипне, и в това докосване и виждане ме подтиква към нещо друго, тогава как се нарича? Знак (…). И това е методът, с който природата ни потиква от себе си към друго: методът на знака”. Не една реч, не команда: една реалност, която ме задвижва, вълнува ме, провокира ме и ме подтиква. И това е голямата поправка, която ни прави дон Джусани: нямат значение нашите мисли и нашите намерения, а онази лоялност към реалното. Можем да започнем да разпознаваме откъде започва да липсва човешкото: кога се поддаваме на изкушението да спрем този ход. И дон Джусани дава няколко примера за да ни помогне да разберем какво иска да каже: “ Все едно пред един пътен знак, на кръстопът да се престорите, че прекъсвате смисъла на явлението пред съществуването на стълба и на стрелката на знака, като отричате съществуването на друго, за което те се отнасят, не би било рационално. Погледът към този феномен не би бил адекватен на енергията с която човекът се поставя и се сблъсква с този стълб и тази стрелка. Не би било адекватно човешки да се у1аства в този феномен като изчерпваме опита само за привидния аспект”. Същото казва за сблъсъка, който предизвикват получените в дар цветя: “ Не би бил човешки погледа към феномена за присъствието на това букетче виолетки ако не приемем (т.е. не удовлетворим) поканата, която се съдържа в този феномен. А поканата се състои в провокацията да попитаме: “Как така?” Това се случва с цялата реалност: “Аналогично не би било човешко да се изправим пред реалността на света, възпирайки човешката способност да се впускаме в търсене на нещо друго, тъй както доколкото сме хора ни подтиква присъствието на нещата. Това би била (внимание!), както казахме, позитивната нагласа: тоталното блокиране на човешкото”. Това е липсата на човешкото, тоталното блокиране на човешкото!
Как Христос ни подава ръка, не за да ни замести, но за да ни помогне? “ За християнина, обзет от съзнанието на присъствието на Христос, за новия човек всяко нещо е ново създание 9всяко нещо е знак). Евангелието отразява с много дискретни намеци погледът, с който Христос е гледал към природата: как е показвал на своите ученици цветята в полето, птиците в небето, смокиновите дървета и лозята на неговата земя, гледката към града, който обича. В Него съзнанието за връзката между предмета пред погледа му и съдбата, Отеца, е невероятно прозрачна. В Него всяко нещо произлиза от създаващия жест на Отеца, и затова е чудо. Така, когато човек изживява вярата в присъствието на Христос в Църквата, толкова повече ще се удивява на Божиите знаци, дори и в най-скритите места, дори и в зараждането на най-потайните мисли. Тогава няма да е необходим някакъв особен шок за да разпознае великия произход, който съставлява живота , ще е достатъчен само един обикновен миг. Окото, гледайки в една точка, е устроено да обхване всичко останало, и само така тази точка довива наистина реални размери. Аналогично, под “да обхванеш всичко останало” се подразбира религиозното измерение на съзнанието (затова е дошъл Христос: за да събуди християнското чувство). Често ние си живеем живота без това комплексно виждане, сякаш имаме някакъв дефект, който парализира нашия поглед. Докато извора на естетиката, на ethos на истинското е целостта”.
Какъв би бил живота, приятели, ако всеки миг, всичко скришно, бъде изпълнено с този интензитет! Затова имаме нужда Някой да ни освободи от този дефект, който осакатява нашия поглед: Христос дойде точно за да ни освободи от дефекта, като ни отвори за целостта! Как ли? Като ни свързва с Него, като така помага цялата наша обич да избликне, цялата ни свобода и разум. “Християнската вяра се заражда като лично обвързване при тази среща. Романо Гуардини казва, че “една особена аналогия на подобна ситуация предупреждава онзи, за когото една личност добива особено значение: това може да се случи по такъв силен начин, че целият свят, съдбата, дългът се осъществяват както през любимия човек: той се съдържа във всичко, всичко напомня за него, той дава смисъл на всичко (…). Когато се изживява една голяма любов всичко се събира в изпитването на аз-ти, всичко, което се случва, става събитие в тази област”. Събитие: всяко нещо е събитие защото ме свързва с всичко чрез вълнението на любимия човек и тогава всичко започва да ми говори, да ме учудва, както казва Ейбрахам Хешел: “Ние не забелязваме мистерията докато не достигнем до кулминацията на размишлението или при наблюдението на странни или необикновени събития, а по-скоро осъзнаваме изненадващия факт, че фактите съществуват”. Факти, които отначало изглеждаха даденост и които сега започват да ни изненадват: и живота става съвсем различен, при същите фактори.
И затова Той дойде: за да ни помогне. Но ние можем да устоим, както упреква Христос в Евангелието: “ Казваше още на тълпата:” Когато видите един облак да се изкачва на запад, кажете веднага: Идва дъжд, и така ще се случи. А когато задуха югоизточния вятър, кажете: ще бъде горещо, и така ще стане. “

Лицемери! Знаете да преценявате външния вид на земята е на небето, как така не можете да преценявате това време?”» Как е възможно те да не разпознават събитията и знаците, които Той поставя пред тях? Не защото са глупави. Обвинението в лицемерие е подходящо, защото хората имат достатъчно интелигентност да разпознаят знаците на времето (облака и сироко /югоизточния вятър/), поради това трябва да бъдат в състояние да разпознаят знаците на Божието дело. По този въпрос нямаме алиби! Ако не го правим, не е, защото сме неспособни, а защото нямаме готовност да го направим.

3. «Може ли един човек да се роди отново, когато е стар?»

Пред тази наша липса на готовност често идва въпроса: след всичко, което ни се случи и продължава да ни се случва, възможно ли е? Може ли един човек да се роди отново, когато е стар? Това беше въпроса на Никодем, който разпознава от знаците, че Исус идва от бога. Но от коментара към думите на Никодем се разбира, че Исус е разбрал много добре в какво е трудността: ако човек не се остави да се роди от това, което признава, не може да види Царството на Бога. Същото условие намираме в Евангелието на Матей: „Наистина ви казвам: ако не се обърнете към вярата и не станете като деца, няма да влезете в царството на небесата”

Проблемът, който се поставя, е ясен: възможно ли е възраждането на аз-а, съвършеното развитие на човешкото в динамиката на отношенията с действителността и със самите себе си (което в противен случай е блокирано, унищожено, осакатено)? Ако християнството не вземе участие така дълбоко в живота на субекта, означава, че не е събитие в живота на човека; ако е събитие, определя едно различие в източника на аз-а, което се изразява преди всичко в начина на виждане, на взаимодействие с реалността. В това се проявява цялата обоснованост, цялата полза, цялата принадлежност на вярата в живота. На практика, ако вярата на предизвика промяна, която да е в състояние да докосне корена на аз-а, не е необходима.

Отговорът на Исус на въпроса на Никодем е недвусмислен: човек не може да се роди сам, това е невъзможно: може да бъде помогнат да се роди, може да бъде генериран за втори път само отгоре, от Духа. Проявление на тази мисъл е, че всички глаголи в гръцкия текст са в пасивна форма: да бъдеш генериран е дело на Друг, представлява благословение.
Продължава епизода от Евангелието: „Никодем отговори: „Как може да стане това?” Исус му отговори: „Ти си учител в Израел и не знаеш тези неща? Наистина, наистина ти казвам, ние говорим за това, което знаем и свидетелстваме за това, което сме видели; но вие не приемате нашето свидетелство. Ако ви говорих за тези земни неща и не вярвате, как ще повярвате, ако ви говоря за небесни неща? При това, никой никога не се е качил на небето, освен Човешкия син, който е слязъл от небето. И както Мойсей е издигнал змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкия син, за да може всеки, който вярва в него, да живее вечно””. Тук се показва в действие цялата диалектика между разума и свободата пред лицето на Исус. Моралността се проявява в земните неща, в знаците, в чудесата, във фактите, които се случват, тоест в поведението, което се приема по отношение на една дума или едно действие на Исус, така както това, което се приема по отношение на знаците на небето, показващи, че на следващия ден ще вали.
„Небесните неща”, посредством динамиката на Въплъщението, са се превърнали в „земни неща”, които можем да докоснем с ръка, както казва Свети Йоан: „Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което съзерцавахме и което нашите ръце докоснаха, тоест Словото на живота (защото животът се яви и ние го видяхме и свидетелстваме и ви възвестяваме вечния живот, който беше в Отца и се яви на нас), това което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас, за да имате и вие общение с нас. Нашето общение е с Отца и с неговия син Исус Христос”. В действителност, само един човек познава небесните неща, и е този, който е слязъл от небето, Исус. Следователно, разпознаването на небесните неща се осъществява чрез поведението, което се приема по повод на тези земни неща, които са знаците и думите на Исус. Но за това човек трябва да има готовност: ако не се ражда от вода и от Духа, не е възможно да се възроди. В това намираме ясен намек за Светото Кръщение, когато е започнало това възраждане за всеки един от нас.
Делото на Светия Дух не се ограничава само в действието на Кръщението и другите тайнства, но продължава да се проявява в живота. Как? Каза го по завършен начин Йоан Павел Втори, срещайки се със свещениците на движението през 1985 г. „[Свещената благодат] намира […] експресивната си форма, активния си метод, конкретната си историческа тежест посредством различни божествени дарове, характеризиращи темперамента и личната история”. Поради тази причина, това действие на Светия Дух продължава да достига до нас посредством божествения дар, чрез това, което Светият Дух извършва пред нас, предизвиквайки ни постоянно. В отговора на това, което Той прави, ние можем да видим нашата готовност или липсата на готовност за следване, желанието си да се оставим да се родим и да се оставим да бъдем възпитани.

4. Човешкото в действие
Взаимодействието на човека с реалността – твърди дон Джусани – ни разкрива „потребностния характер на екзистенциалния опит” . Потребностите, които ме изграждат, се проявяват всички въз основа на реалността: истина, справедливост, любов, щастие. Можем да обобщим тези потребности в големия въпрос: quid animo satis? . «Човек не си е създал сам вкуса към безкрайното и любовта към безсмъртното. Тези възвишени инстинкти не се пораждат от каприз на неговата воля: имат тяхната непоколебима основа в неговата природа; съществуват независимо от неговите усилия. Човекът може да ги затрудни и изкриви, но не и да ги унищожи».
И отново можем да кажем: ако точно реалността може да подбуди тези потребности, които ни изграждат, нито една реалност не е в състояние да ги събуди и изведе на повърхността така силно, както Християнското събитие. Дон Джусани пише, че „човек намира себе си в една жива среща, или в едно присъствие [на човек или група], на които се натъква и които предизвикват привличане […], и които водят до това, че сърцето ни, с всичко изграждащо го, с неговите потребности, го има, съществува”. Нищо друго не води до проява на изграждащите потребности на нашето аз, както срещата.
Християнството е събитие, което води до възраждане на аз-а по този начин, тоест води до проявление на всички наши потребности, и това може да се види по начина, по който се отнасяме към реалното; всеки може да направи проверка по начина, по който е реагирал или не в отговор на факти, изпълващи вестниците в тези времена, и които накараха Папата да плаче в неделя в Малта. Всички ние, пред данните, които продължаваха да излизат във вестниците, усетихме неотложността да реагираме на зова за справедливост по отношение на историята с педофилията. Тази история, подобно на историята на Елуана, представлява обществен факт, от който никой не може да избяга, и който ни принуди да реагираме, да дадем отговор на колеги, в къщи, или на самите себе си. Животът, волно или неволно, води винаги до проявление на всички наши потребности, но в този случай значението на облога има още по-драматичен характер, защото съдържа предизвикателство за вярата. Всеки може да види как го е посрещнал. Това е едно обстоятелство, което Тайнството не ни е спестило, един епизод, който – преживян така – има възпитателна стойност. Не малко хора бяха смутени, дори объркани. Един човек ми писа: „По този въпрос не успявам да се концентрирам” и друг: „По повод на скандалната провокация на тази история, усетихме по някакъв начин изкушението да се адаптираме към скандализирането на всички, дори и разбирайки естествено веднага какъв инструментален характер има част от нея”. Животът ни предизвиква! За мен на първо място беше предизвикателство да се посрещне тази история, която ме принуди да работя; и аз съм все по-доволен, че не ми е спестено нищо и че трябва да посрещна същите обстоятелства, както и другите хора, защото за мен е повод за проверка на вярата и за развитие, взимайки под внимание всичко, което се случва. Резултатът от това е статията, публикувана в Република: започнах, признавайки, че „никога друг път, както при силно болезнената история с педофилията, всички ние сме изпитвали подобен ужас. Ужас, в резултат на нашата неспособност да отговорим на потребността за справедливост, идваща дълбоко от сърцата ни. Искането за отговорност, признаването на направеното зло, упрека за допуснатите грешки в поведението по време на тази история – всичко ни изглежда напълно недостатъчно срещу това море от зло. Изглежда, че нищо не достатъчно […]. Всичко това е било необходимо, за да се покаже пред очите ни природата на нашата потребност за справедливост. Без граници. Без край. Толкова, колкото е дълбока раната. Без да може да бъде удовлетворена, поради своята безкрайност [това е нашата потребност за справедливост, която е еднаква на тази на другите, и затова можем да споделим с другите същия зов]. […] От тази гледна точка, авторите на насилията се намират по парадоксален начин пред едно предизвикателство, подобно на това на жертвите: нищо не е достатъчно, за да се поправи направеното зло. Това не означава да ги освободим от отговорност, нито от присъдата, която Съдът може да им наложи”. Няма да е достатъчно да се излежи цялото наказание, както казваше затворника от Падуа, Мирано, който участва във Via Crucis: „Да се плати не означава само да се излежи ден след ден една присъда – дълга както живота, който е пред теб; означава също да се съжителства с тежестта върху съзнанието, която изминалите дни не успяват да облекчат, защото се подновява всеки ден и те преследва през нощта [ето потребността от справедливост]. Що се отнася до мен, ми изглежда, че аз никога не съм сам, имам усещането да живея с човека, за който допринесох да бъде убит по време на опит за грабеж. Всички усетихме липсата на пропорция, цялата неспособност пред необходимостта от справедливост, която гореше в нас; но колко души са се базирали върху своята безпределност, във връзка със знака, изграден от самия феномен на потребността? Тук се вижда различното приложение на разума: избора между вярност към първоначалната динамика на разума пред реалността, или предателството по отношение на реалността, убийството на човешкото, липсата на хуманност.
Дон Джусани ни предупреждава: „Един поглед към постоянното взаимодействие на човешкото съзнание с реалността, блокиращ динамиката на знамението, преустановяващ отражението, което се предава и което представлява сърцевината на човешкия опит, би извършил [гледайте какво казва] убийство на човешкото, би спрял несправедливо порива на живеещия динамизъм”. Блокира, задържа, спира: това са глаголи, показващи винаги тази липса на човешкото. Проблемът, в този случай, е да разбера къде се блокирам, къде се задържам, за да поема отново по пътя.
Защо се спираме? Защо задържаме неотложността, потребността? Поради две причини: или поради предубеденост, тоест намалявайки потребността от справедливост до една своя мярка (защото по този начин, освен, че се продължава да се обвинява единствения, който я посреща в действителност, Папата, се избягва да се посрещне собствената неспособност да се приложи наистина справедливостта); или поради безсилие (възприемайки една самота, която не е нищо друго, освен неспособността да посрещнем реалността).

5. Съвременността на Христос
И така, какво позволява да се посрещне цялата потребност, без да се поддадем на тежестта?
Отговорът на този въпрос ни показа Папата с неговото писмо и поведение. Какво позволи на Папата да застане пред цялата потребност за справедливост, която чувстваше, посрещайки я смело и твърдо? „Точно неговото признаване на истинската природа на нашата нужда, на нашата драма, е единствения начин за спасение – за сериозно отношение и за разглеждане на цялата потребност за справедливост. „Потребността за справедливост е въпрос, който се идентифицира с човека, със субекта. Без перспективата за нещо отвъд, без един отговор извън екзистенциалните форми, които могат да експериментират, справедливостта е невъзможна… Ако се елиминира хипотезата за нещо „отвъд”, тази потребност би била задушена по неестествен начин” (Дон Джусани). И как Папата я спаси?. Обръщайки се към единствения, който е в състояние да я спаси. Някой, който прави възможно отвъдното в тукашното: Христос, Мистерията, превърната в плът. „Той самият е жертва на несправедливост и на грях. Както вас, той още носи раните на своето несправедливо страдание. Той разбира дълбочината на вашата мъка и упорството на ефекта й във вашия живот и в отношенията ви с другите хора, включително в отношенията ви с Църквата”.
Много добре го обяснява дон Джусани: „Само божественото може да „спаси” човек, тоест истинските и съществените размери на човешката личност и съдба могат да бъдат „съхранени”, или признати, представени, защитавани, само от Този, който представлява окончателната същност”. Ние можем да разпознаем, без да се плашим, всички наши искания, само ако Христос остане като реално преживяване в настоящето. Ако аз-ът се прероди в една среща, имаме нужда от съвременността на Христос в настоящето, за да открием, за да застанем пред цялата същност на аз-а. Методът е винаги един и същ: има Нещо, което идва преди това, не само в началото, но във всяка стъпка от пътя. Обратно, ако случаят с Христос е изкристализирал в доктрина, доведен е само до етика или спиритуализъм, не е вече в състояние да буди всичко човешко, и следователно – да издържи пред истинските човешки потребности. Ако не беше тази негова страст към Христос, Папата не би бил в състояние да гледа в лицето тази ситуация, без да се предаде на страха от последствията, които биха могли да възникнат; той можа да я посрещне, защото е сигурен, защото е напълно уверен в уникалното присъствие на Христос, който прави възможно всичко това. Ние ще можем да застанем пред потребността за справедливост, пред всички потребности на нашето аз, без да се поддадем да ги ограничим до изображенията, идващи от медиите, ако както него сме напълно уверени, ако сме подкрепени от присъствието на Христос. Преживяването на Христос тук и сега – е решаващо, за да получим цялото дихание на човешкото. И това е възможно, защото участва Тайнството. Само божественото може да спаси човешкото. Тогава можем да възприемем и тук принадлежността на вярата към изискванията на живота. „Да се призове Христос, следователно, не означава да се търси уловка, за да се избяга пред потребността за справедливост, но е единствения път за реализирането й”. Достатъчно е да се види – беше отбелязано в „Следи” – това, което написаха затворниците от Падуа или как хората, които страдаха поради несправедливостта (вдовицата Колета или Джема Калабрези) можаха да застанат пред тази потребност за справедливост.
Перифразирайки Сан Паоло, можем да кажем, че след падането, дарът на благословението не е само възвръщане на справедливостта, но едно изобилие: „Законът после стигна до пълно осъзнаване на падането, но там, където е имало много грехове, даде в изобилие благословение, защото както грехът царуваше със смъртта, така нека да царува и благословението заедно със справедливостта във вечния живот, чрез Исус Христос, нашия Господ”. Попита ме един човек: „От десет дни въртя в ръцете си тази статия [от „Република”], и искам да разбера откъде се поражда тази оценка”. Отговорът е прост: Тази оценка се поражда от последствията на божествения дар. Ние следваме някой, който е пред нас, който ни научи да се обърнем към фактите, за да разширим нашето мислене. Аз виждам, че в мен с всеки изминал миг, се развива благодарност към дон Джусани, която е все по-силна и осъзната. Бог прояви милосърдие към нас, позволявайки ни да го срещнем, защото той ни свидетелства и предложи един път, за който всеки може да реши дали да прекоси или не.
Възможно е да се възродим отново, когато сме стари, ако човек е готов да се генерира от силата на Духа, който достига до нас по специфичен начин чрез благодатта на божествения дар, без да го намали до собствената мярка или до собствения образ. Това е съвременността на Христос за нас, единствената, която е в състояние да ни позволи да застанем пред реалността като хора; става дума за един път, който в европейската ни култура се е прекъснал преди векове, защото много мислеха да се оправят сами, поддържайки тезата, че за да се достигне до истината, посредничеството на християнската традиция е нещо външно, налагащо на здравия смисъл едно безполезно отклонение (в момента, няма да имам възможност да развия този въпрос).
Бих искал да подчертая два решителни неизбежни извода.

а) Изискване за справедливост и основателност на вярата
Аз разбирам основателността на вярата само взимайки сериозно цялата потребност за справедливост – на тази неограничена потребност за справедливост само Христос може да отговори; в същото време, ако тя е ограничена, нямам нужда от Христос, защото мисля, че ще мога да я достигна сам (но после не сме в състояние да посрещнем живота, когато се появят трудностите…). Ето защо, само този, който гледа в лицето цялата потребност за справедливост би могъл да възприеме принадлежността на вярата към потребностите на живота; който, обаче, снижава тази потребност, поради страх или предразсъдък, неизбежно ще възприеме вярата като нещо лепнато отвън, без да си даде сметка за екзистенциалната необходимост.

б) Културно достойнство на вярата
Без такъв подход, няма да успеем да имаме различен и оригинален облик в обществото, но ще бъдем както всички, със същите критерии на всички: началното естество на мисленето е по-решаващо от естеството на мисленето, което се поражда от направената среща, и това ни прави безполезни и повърхностни, обречени да изчезнем във времето. Наскоро, кардинал Анджело Скола припомни, коментирайки го, едно убеждение на Джусани: „И тогава разбрах ясно, че една традиция, или в широк смисъл на думата, едно човешко преживяване, не могат да предизвикат историята, не могат да съществуват в потока на времето, освен в мярката, в която успяват да се изразят и да комуникират, съгласно начините, имащи културно достойнство”. Но това културно достойнство е невъзможно, ако не се тръгне от опита на един субект, персонален или на общността, добре идентифициран в неговите идейни черти, но включен в историята, който се предлага в проста форма и без комплекси на човека, поради вътрешни причини [несвързани с властта]. Подобен субект не се страхува от сравнения във всички сфери”.
Поради това, трябва да превъзмогнем този дуализъм, както казва един от вас: „Снощи аз и съпругата ми бяхме поканени на вечеря при приятели, които сега започват да работят в моята сфера. Говорихме за работата. Аз, от моя страна, им дадох цял куп от добри съвети. Връщайки се в къщи, по пътя в колата, съпругата ми потвърди че моите „технически съвети” (така ги нарече) бяха добри, но отбеляза, че през цялата вечер се задържахме на повърхността, без да достигнем до корена на живота. Истинският проблем беше, отбеляза съпругата ми, че трудната трудова ситуация, от която се оплакваха нашите приятели, беше възможност за проверка на тяхната вяра, но това никой от събралите се около масата беше забелязал. Въпросът е, че когато съпругата ми произнесе думите „проверка на вярата” за мен беше като юмрук в стомаха, изпитах чувство за отчужденост. Разбрах веднага, че съпругата ми имаше изключително право, но това усещане за отчужденост, дори и продължило само миг, ми показа ясно, че преобладаващия в мен е дуализма, за който често ти ни говори в тези години и който за мен беше останал постоянно едно неясно понятие. Един скрит дуализъм, скрит евентуално под одеждите на набожността, поради което човек се моли в началото и в края на деня и даже през деня, но в крайна сметка вярата остава нещо доброволно, при което остава в сила онова, което успявам да направя, а Бог остава само като фон. Знам, че това е нашата работа от месеци, и все пак отново искам да поискам помощ от теб по този въпрос, не само за да разбера неговите характеристики, но също и поради факта, че виждам сигурността и радостта на съпругата ми и на други приятели и желая и за мен същата увереност и радост, които чувствам, че идват от едно единство, от една привързаност към Христос, която аз нямам”.
Новият субект не е дуалистичен, защото промяната се отнася до самия начин да се наблюдава, възприема, преценява, чувства, манипулира, третира реалността (лична, обществена, културна, политическа), следователно – корена на аз-а. Вярата, приятели, не се присъединява към начина да се разбира и да се подхожда към реалността, който е характерен за всички (определен от контекста, от предубедеността, от модата); не се прибавя като допълнително вътрешно или етично качество към една концепция за нещата, която вече е изградена, не. Вярата се превръща именно в принципа на един нов начин – тоест автентичен – за осъзнаване на самата действителност. Това е предизвикателството пред нас: генерирането на един субект, който не се страхува от сравнението във всеки един смисъл, защото именно това желаем. „Аз искам да постигна увереността и радостта, които притежава съпругата ми”: християнството се предава чрез завистта, винаги е било така.

Заключение: един Ти, който доминира
Ние можем, следователно, да бъдем различни и оригинални, ако е един Ти, който доминира; това е възможно само ако се съгласим да преместим нашия емоционален център. Да изместим нашия емоционален център означава „да се премести емоционалния център от себе си към един Ти – във един Ти [който оперира в реалното – изненадва ни и ни призовава – много далеч от спиритуалното]! – и това освобождава и те изпълва с радост [както казваше нашия приятел, описващ съпругата си], както детето е изпълнено с радост, когато при него е майка му: неговият емоционален център е друг човек, и в такъв случай се чувства добре, в равновесие. Ако неговата майка си отиде, емоционалният център пада върху него, чувството за себе си се изменя: плаче, отчайва се, или става агресивно, проявява насилие в играта [или гняв]. Това е посланието, точно това: последният аспект на въпроса е реалното присъствие, защото Христос е възкръснал”.
Към това ни призовава дон Джусани, докато ни свидетелства Кой повелява над него: „За да разберем какво е предателството, момчета, трябва да мислим за нашата разсеяност, защото е предателство да преминават така дните, седмиците, месеците … вижте снощи, кога мислихме за него? Кога мислихме за него със сериозност, със цялото ни сърце през последния месец, през последните три месеца, от октомври досега? Никога. Не сме мислили за него, както Йоан и Андрей са мислили, докато са го наблюдавали как говори. Ако сме си поставяли въпроси за Него, те са били любопитство, анализ, желание за анализ, за изследване, за изясняване, за обяснение. Но трябва да мислим както един истински влюбен човек мисли за този, в който е влюбен (и това е рядко, защото всичко е изчислено въз основа на обратната реакция!), по чист начин, абсолютно, изцяло дистанциран, като неопетнено желание на доброто … така че, ако другият не го разпознава, той подхранва желанието за доброто на другия още повече!” Така се разбира защо човек с такъв ръст може да напише „че първия обект на човеколюбието на човека се казва Исус Христос?
Това е, което виждам да се случва все по-често между нас. Това е движението: хора, подвластни на Ти на Христос; нашата конгрегация е пълна със свидетелства на хора, над които господства това Ти, може би те не се явяват, но са много, както виждам често, когато посещавам общността. Един ми пише: „Започвам да ти разказвам това, което в този период се случва. Това, което ме впечатлява най-силно, е доброто, което Христос проявява към мен, чувствата, които има към мен, още преди моите чувства. Не съм в състояние да премахна моите желания. Аз искам всичко и приемам всичко съгласно формите, които той решава, няма условие днес, което да ме определи, определя ме добрия поглед, който Той има към мен, включително пред болестта на съпругата ми или на моите деца”. Или една жена: „Изглежда ми, че съм се възродила: изпитвам радост, с едно умиление към себе си, което никога не съм имала. Животът сега има интензитет, който от много време не познавах. Обхваната от купища неща просто не забелязвах вече, с вълнение, Неговото присъствие. Наистина човек може да се възроди, когато е стар”.
Под въздействието на това вълнение човек може да обича Христос при всякакво обстоятелство; защото без Христос обстоятелството е нетърпимо. Поради тази причина, усещаме с все по-голяма неотложност жаждата за това Ти, за което говори Псалма: „О, Господи,ти си моя Бог, призори те търся,/за теб е зажадняла моята душа, /към теб се стреми страстно моята плът,/ като изоставена земя, /суха, без вода”. Защо е тази жажда? За какво е това желание? Защото твоята благодат е по-важна от живота, о Христос. Това е, което трябва да желаем винаги от Духа, благодарение на който Христос е постоянно присъстващ и който ни кара да го разпознаем, да го желаем като нещо, за което си заслужава да се живее, да се става всяка сутрин, да се отива на работа, да се раждат нашите деца.
Veni Sancte Spiritus, veni per Mariam, и пробуди в нас това желание за Христос, за да можем да го опознаем все по-добре, не като дума, но като преживяване, без което не можем да съществуваме – до такава степен животът става различен като интензитет, като присъствие за нас, за реалността и за хората, които са ни най-скъпи или най-чужди, когато живеем под въздействието на това вълнение, под заряда на вълнението, което Ти, Дух, ни предаваш в милосърдието на Тайнството. Ти си тази любов, която е разпръсната в нашите сърца, по начин да живеем така: друг свят в този свят.
Псалмът продължава: „Така ще те благословя, докато аз живея,/ в твоето име ще вдигна ръцете си”. Благодарността, която завладява човека за новостите, които внася Христос. Поради това „в моето ложе за теб си спомням, / и мисля за теб в нощните бдения, /за теб, който си бил моята помощ, / ликувам от радост в сянката на твоите криле. // Към теб се обвързва моята душа / и силата на твоята дясна ръка ме поддържа”. Към Теб отивам с благодарност: „притисни ме” все повече към Теб, о Христос! Да бъда прилепен към Теб е това, което дава сила да съществувам с цялото си Аз в реалността. Ти си моята сила, не аз: да бъда прилепен към Теб е силата.

СЪБОТА, СЛЕДОБЕД

ВТОРО РАЗМИШЛЕНИЕ – отец Юлиян Карон

„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”
(Mt 5,3)

Опитваме се да опишем липсата на човешкото, за да можем да премахнем разстоянието между знанието и вярата. Досега използвахме фактора на разума, на съзнанието. Сега трябва да разгледаме друг съществен фактор за дефиницията на човека: свободата.

1. Чрез свободата: цялостния човек
„Човекът, като свободно същество, не може да достигне до своята цялост, до своята съдба по друг начин, освен чрез свободата […]. Ако аз бях тръгнал към моята съдба без свобода, не бих могъл да бъда щастлив, не би било мое щастие, не би била моя съдба”. Каква уникална възхвала на аз-а! При изкушението, винаги в засада, да търсим „толкова съвършени системи, че повече никой да няма нужда да бъде добър” , както казва Т.С.Елиот – Джусани възхвалява по невероятен начин участието на аз-а. Причината е същата, която е представил Платон преди много векове по време на своя Диалог: „Каква полза ще има [човешкото същество], ако е притежател на добри неща? „На този въпрос, казах аз – ми е по-лесно да ти отговоря: ще бъде щастлив”. „В действителност – каза – точно притежанието на добри неща прави щастливи тези, които са щастливи; няма нужда от следващия въпрос: Който иска да бъде щастлив, с каква цел иска да е щастлив? Защото отговорът вече е се е изчерпал”. „Казваш истината”, отговорих. „Мислиш ли, че това желание и тази любов са нещо общо за всички хора, и че всички искат да ги притежават? какво ще кажеш?”. „Точно така – отговорих – това е нещо типично за всички”. Обичайно за всички хора е да искат да притежават добрите неща, желанието да са техни. Но за да достигнем до тази цел, ние трябва да обичаме, да се присъединяваме, тоест да използваме нашата свобода; това понякога – знаем добре – бихме искали да си спестим, това е изкушението, което винаги е в засада. Луиза Мураро пише: „Ние винаги желаем да дадем отговорността за нашия живот на някой друг, търсим някой, на който да кажем лесно: „Занимавай се ти с моя живот, ако обичаш”. И бъдете сигурни – винаги ще има някой „милосърден”, който е готов да поеме тази отговорност…
Ако някой иска да потърси друг, който да му спести свободата – наречен духовен ръководител или началник или приятел, все едно – трябва да е наясно, че така няма да достигне до щастието, че нищо няма да стане никога негово, защото не е възможно да постигна реализацията по друг начин, освен чрез моята свобода, в противен случай тя няма да е моя. И ако не разбирам това – както за съжаление много пъти виждам, че не го разбираме – ще се опитвам винаги да се освободя от драмата на моята свобода, прехвърляйки я на друг човек. От тази тежест иска да ни освободи – в прочутата Легенда на Фёдор Достоевски – Великият Инквизитор, упрекващ Христос за дара на свободата. Впечатляващо е да го прочетем: „Вместо да завладееш човешката свобода, ти я умножи и угнети завинаги с тежестта на мъките духовното царство на човека. Ти би искал свободната любов на човека, би искал той да Те следва свободно, очарован и завладян от Теб. На мястото на античния закон, фиксиран стриктно, за в бъдеще е само човекът, който трябва да решава със свободно сърце какво е добро и какво е зло, и като единствен водач да има пред очите си Твоя образ: възможно ли е, че Ти не си помислил, че накрая той би поставил под съмнение и отхвърлил и Твоя образ и Твоята истина, ако е подложен на толкова страшно тегло, както свободата на избор?” Това е теглото, което Великият Инквизитор, всеки Велик Инквизитор, иска да ни спести. Програмата му е да облекчи човека от това непоносимо бреме, заменяйки свободата с властта. Човечеството ще бъде превърнато по този начин в щастливо стадо, и щастието ще бъде платено на цената на свободата. Но такова щастие никога няма да бъде мое!
Понякога се освобождаваме от това бреме и затормозяващата ни отговорност, хвърляйки всички вини наоколо (на обстоятелствата, на другите, на конгрегацията, на Братството, на който се намери), но е излишно, защото – порази ме тази мисъл на дон Джусани – „никой човешки резултат не може да бъде приписван по изчерпващ начин на чисто външни обстоятелства, защото човешката свобода, дори и станала много крехка [поради първоначалния грях], остава неизличим отличителен знак на създанието на Бога” Наистина е вълнуващо това твърдение за човека, който не е редуциран до никакъв предшестващ фактор от биологичен, психологичен, социологичен тип, от каквото и да е естество. Свободата на човека, дори и станала много крехка, остава неизличим знак на създанието на Бога: това е нашето достойнство на хора! „Чрез моята свобода, съдбата, намерението, целта, последния обект, могат да се превърнат в отговор на самия мен [вярно е, че ако не рискувам проверката на това, което съм срещнал чрез моята свобода, не мога да видя дали това е отговор за мен; без директен опит, това което ми се предлага, няма да стане никога мое, а ще остане външно по отношение на мен: не, че аз ще го поставя на обсъждане, не, че не вярвам, но просто не е мое]. Няма да е човешко постигането на една цялостност на човека, няма да има завършване на човешкото същество, ако му липсва свободата”. Отново имаме всички отличителни знаци, позволяващи ни да разбираме, кога е налице човешкото и когато то липсва.
„И така, ако достигането до съдбата, до пълната цялостност, трябва да е свободно, свободата трябва „да има роля” и в откриването й. Дори и откриването на съдбата, на пределния смисъл, не би било мое, ако е автоматично”. Това наблюдение на дон Джусани не трябва да се интерпретира като нещо подразбиращо се от само себе си, защото ние обикновено мислим, че свободата има значение само при отговора, който вече познаваме, а не при откритието. „Съдбата е нещо, за което човек е отговорен; начина за достигане до неговата съдба е негова отговорност, плод на свободата. Следователно, свободата не се проявява само при следването на Бог като жизнена последователност, но с откриването на Бога”. С други думи: мислим, че свободата се включва само след като разумът го е открил, не в процеса на откритието, не в познанието, а само в последователността по отношение на Този, който съм познал. Обратно – колко е решаващо това! – няма познание, ако не се включат едновременно разум и свобода. И така както искаме да достигнем до съдбата без свобода, бихме искали и познание, което няма нужда от включване на свободата.
В това сме наистина модерни. Модерният стил преследва толкова сигурно познание, че смята да достигне до нея само оставяйки отвън свободата. Поради тази причина, в познанието има прекъсване между разума и свободата: „модерните” не успяват да поставят заедно разума и свободата. И ние също много пъти мислим, че ако влезе в действие свободата, познанието не може да бъде сигурно. Мислим, че за да бъде надеждно, познанието трябва да бъде освободено от влиянието на свободата. Заблуждаваме се, че можем да опознаем нещата, без да се включваме емоционално, оставайки дистанцирани, влизайки в ролята на арбитри по отношение на всичко. „Ако поведението към реалността обуславя познанието и дори, по относителен начин, ефективното присъствие, това е защото човешката свобода се манифестира тук, както навсякъде […], с възможността да се каже „да” или „не” по отношение на нея”. Вярно е, това което Свети Григор от Ниса казваше „ако се премахне свободата, в същия миг, човек губи дара на интелигентността”. Това е, което научихме от дон Джусани: „Има много учени, които, задълбочавайки техния опит на учени, откриха Бог; и много учени, които вярваха, че могат да заобиколят или да елиминират Бог посредством техния научен опит. Има много писатели, които посредством дълбоко възприятие на съществуването на човека, откриха Бог; и много писатели, които посредством вниманието към човешкия опит заобиколиха или елиминираха Бог. Има много философи, които достигнаха до Бог посредством техните съзерцания; и много философи, които чрез съзерцанието изключиха Бог. Следователно, признаването на Бог не е проблем на науката, на естетическата чувствителност или на философията. Това е проблем, свързан със свободата. Това беше признато от един от най-известните нови марксисти, Алтусер, в твърдението му, че между съществуването на Бог и на марксизма, проблемът не е в разума, а в свободния избор”. Без включване на свободата няма познание, защото – както твърди Николай Бердяев – „познанието не е чисто интелектуален процес; в него участват всички енергии на човека, свободният избор, привличането и отхвърлянето с оглед на истината”.
Какво величие ни показва още веднъж Джусани в това да не цензурира никой сътворяващ аспект или фактор на аз-а – разум и свобода – да потвърждава едното или другото без последователното им изключване, да търси връзката между тях, защото премахвайки едното или другото, няма да има повече познание!
Но това, което казахме, повдига един въпрос, който трябва да разгледаме: ако става дума не само за разум, но за свободен избор, всеки избор на свободата ли ще бъде истински по един и същ начин? Чиста произволност ли е? Всеки свободен избор еднакво ли е благоразумен? Трябва да забравим ли всичко това, което казахме досега относно разума?
Тук се поставя въпроса за това какво е отношението между свободата и разума в познанието. За да обясня по-добре, ще направя един банален пример, който използвах с моите студенти от лицея в Испания. Представете си двама души, наблюдаващи едно момче, което подарява на годеницата си предмет, струващ едно евро (има магазини с щандове, на които всичко се продава за едно евро). Единият казва на другият: „Гледай каква скръндза: едно евро! За толкова ли я обича? Едно евро!” Другият зрител отговаря: „Не разбираш нищо, защото чрез този предмет, дори и да струва едно евро, тук се случва нещо повече: казва й колко я обича. Цената не е определяща”. Но другият настоява: „Престани, видяхме и двамата в магазина – цената беше едно евро! Това е, което има значение, всичко останало са твои измишльотини”. Кой свободен избор отчита най-добре всички фактори, манифестиращи се в този жест? Разбира го по-добре този, който казва: „Едно евро” (което е вярно), или този, който, макар и да знае каква е материалната стойност на подаръка, открива, че там се случва нещо повече? Виждате ли как свободата играе роля в откритието, и че има свободен избор? Но ако ние попитаме директно двамата годеници коя от интерпретациите изразява по-добре това, което става между тях, те биха ли приели като еквивалентни двете тълкувания на зрителите? Или едното от тях изразява по-добре това, което се случва между тях? Това е проблем на свободния избор, естествено: но един свободен избор е разумен и друг не е разумен, един е външен на естеството на събитието и друг го обяснява по изчерпателен начин. Ако не желая да премахна ограниченията за разума си и да разбера целия смисъл на фактите, моят свободен избор е срещу очевидността на събитията, и аз не успявам да го опозная напълно (вярно е, че не всички интерпретации обясняват нещата по истински начин). Поради това, импулсът на свободата, не е само след това, но е още в началото.
Същото казва дон Джусани по отношение на примера с полусянката: „Ако вие, в полусянката, обърнете гръб на светлината, ще възкликнете: „Няма нищо, всичко е тъмно, без смисъл”. Ако обърнете гръб на тъмното, ще кажете „Светът е преддверие на светлината, начало на светлината”. Тази разлика в позицията е изключително въпрос на избор. Вярно е също, че проблемът не е в това. От двете положения – това, на човека, който обръща гръб на светлината и казва: „Всичко е сянка”, или това, на човека, който обръща гръб на сянката и казва: „В началото на светлината сме”, едното е правилно, а другото – не. Едно от двете елиминира един фактор, дори и по едва загатнат начин: щом има полусянка, значи има светлина”. Има свободен избор, който е съгласно природата и той доказва разума; и един свободен избор, който е срещу природата и той затъмнява разума. Свободният избор е основополагащ.
Тази динамика, проявяваща се пред цялата реалност, с по-голяма сила се проявява пред християнското събитие, което поради значителността на неговата изключителност, се явява още по-голямо предизвикателство за свободата. И не всяко свободно решение е основателно по един и същ начин. „Исус изцеляваше един ням човек от демон. След като излезе демона, немият заприказва и тълпата беше удивена. Но някои казаха: „Това, че той прогонва демоните, става в името на Верзевул, техният ръководител”. Други, за го подложат на изпитание, му поискаха небесен знак. Той, разбирайки мислите им, каза: „Всяко царство, което е разделено, се разрушава и къщите падат една върху друга. И така, ако Сатаната е разделен на две, как неговото царство може да съществува? Вие казвате, че аз прогонвам демоните в името на Верзевул. Ако аз ги прогонвам от негово име, вашите последователи в името на кой ги прогонват? Защото те самите ще бъдат ваши съдници. Обратно – ако аз прогонвам демоните чрез пръста на Бога, следователно при вас е дошло Божието царство”. Всичко е едно и също, пред подаръка, както и пред знаменията, които Бог поражда сред нас! Всички знаем, че това не е нещо от миналото, но се случва и днес, сега, пред същите знамения, които Тайнството извиква сред нас: съществуват тези, даващи обяснение Игрек и други, даващи обяснение Зет. Но каквото и да е обяснението, Исус прогонваше демоните; каквато и да е интерпретацията, основният проблем е, че не би съществувало обсъждане, ако не бяха чудесата на Исус. Поради тази причина, не е нужно каквото и да било тълкувание, а тълкуванието което изяснява този факт по изчерпателен начин. В действителност, в Евангелието на Йоан, Исус ги упреква открито: „Ако не бях сторил сред тях делата, които никой друг не е сторил, грях не биха имали; но сега видяха и намразиха и Мене и Отца Ми. Това става, за да се изпълни писаното в техния Закон слово: Намразиха ме без причина”. тоест, те направиха свободен избор срещу разума, защото видяха знамения и не Го познаха. Разбирате, в такъв случай, до каква степен драмата на свободата се поставя на карта сега?
В този момент, дон Джусани прави едно гениално твърдение, което в началото почти не може да се проумее: „В действителност, човекът в своята свобода, потвърждава това, което вече решил от едно тайнствено начало” , тоест, той е решил играта още преди да я започне; след това, могат да се проявят всички знамения, които искаме, но аз бях решен да не се поддавам. Когато за първи път прочетох тази фраза, помислих: това е прекалено! До момента, в който срещнах това явление един ден, изнасяйки лекция. Започвах да чета Евангелията и написах на дъската „Евангелия”; обърнах се и един ученик ми каза: „Да не би да мислите, че Евангелията могат да ни дадат познание за Исус: написани са от християни, представете си какво истинско обективно познание могат да ни дадат!” Тогава го попитах: „Според теб, в такъв случай, най-подходящата позиция, истинският подход към реалността е подозрението?”. „Разбира се, че е подозрението. Толкова е явно… да не би да мислите, че съм глупав”. „Тогава, според думите ти, когато тази сутрин, майка ти е поставила чаша кафе пред теб за закуска, ти си казал: „Няма да я пия, докато не я подложа на химичен анализ, за да съм сигурен, че вътре няма отрова”. Спомням си още реакцията на момчето, което с ядосан вид, повдигна ръце и каза: „Но от шестнадесет години живея с майка ми!”. „А! Следователно не е винаги целесъобразно да се тръгне от подозрението. Тогава коя е разликата между начина, по който реагира пред думата „Евангелия” е пред чашата кафе от майка ти тази сутрин?”. Но това, което ме впечатли най-силно, е втората част от епизода. Защото след петнадесет дни – когато той не си спомняше вече за случилото се – четях в клас една страница от Евангелието, за да представя на всички преживяването на последователите от един ден, прекаран заедно с Исус: Исус отива в Синагогата и започва да преподава; всички са удивени, защото им преподава по начин с авторитет, а не като писарите; после излекува човек, обладан от нечиста сила; отива в къщата на Петър и излекува свекървата на Симеон; вечерта, в града успява да излекува много хора, страдащи от различни болести; на следващия ден, рано сутрин, става и отива да се моли. И аз завърших, приканвайки моите ученици да си представят какво са изпитвали хората, следващи Исус в продължение на дни, седмици и месеци, живеейки с него такива дни. Зададох въпрос: „Ако на вас ви се беше случило да сте там, какво бихте изпитали?” Първият, който отговаря е същото момче. Знаете ли какво ми каза? „Бих внимавал да не вляза в заблуда”. Тогава възразих: „Даваш ли си сметка, че преди две седмици ти каза същото нещо?” Не си беше дал сметка, остана удивен, наистина като в ужас.Това момче имаше подозрения към всичко, пред всеки факт се появяваше ново съмнение, с което се обръщаше към реалността. Вече беше решил от едно свое скрито начало. Ето защо, дон Джусани има право, когато твърди: „Свободата не се проявява толкова силно във високото говорене за избора; свободата се проявява в първия блед сумрак на въздействието на осъзнаването на света [тоест, при въздействието с реалността].
Поради това, още първия път, в който я чух, ме впечатли много тази история на Елза Моранте: „Имаше един нацист, когото поради ужасните му престъпления, един ден призори, водеха за екзекуция. Оставаха му още петдесетина стъпки до мястото на екзекуцията, в самия затворнически двор. При пресичането той случайно погледна пробитата стена на двора, където беше цъфнало едно от посетите от вятъра цветя, раждащи се както се случи и развиващи се – както изглежда – от въздуха и откъртената мазилка. Беше едно мизерно цветенце, с четири виолетови венчета и две бледи листенца, но в тази раждаща се първа светлина, нацистът видя цялата красота и щастие на вселената в тяхната прелест и си помисли: „Ако можех да се върна назад и да спра времето, бих прекарал целия си живот в преклонение пред това цветенце”. В този момент, раздвоявайки се, чу в себе си собствения глас, но радостен, ясен и в същото време далечен, дошъл кой знае откъде, викащ му: „наистина ти казвам: за тази последна мисъл преди смъртта, ще бъдеш освободен от ада”. За да ти разкажа всичко това, ми беше необходим интервал от време, но там продължителността беше половин секунда. Между нациста, който вървеше в средата на стражите и цветето, показващо се на стената все още началното разстояние беше почти същото, една стъпка. „Не! – извика сам на себе си нациста, обръщайки се назад яростно – Не, няма да попадна, не, в капана на тези измами!”, и тъй като и двете му ръце бяха вързани, откъсна това цветенце със зъбите, хвърли го на земята, стъпка го под краката и се изплю отгоре”.
Тази история се случва в първата дрезгавина на деня, в един миг: „И ето алтернативата, в която човекът почти равнодушно проиграва себе си: или тръгваш към реалността напълно отворен, с широко отворени очи на дете, честно, наричайки нещата с истинските им имена – в такъв случай ще обхванеш цялото й присъствие [на реалността, както ти е дадена] приемайки също смисъла; или заставаш пред реалността защитавайки се, почти с поставен лакът пред лицето, за да избегнеш неприятни или неочаквани удари, призовавайки действителността пред съда на твоето мнение – тогава в реалния свят търсиш и допускаш само това, което е съзвучно с теб, потенциално си изпълнен с възражения по отношение на него, станал си прекалено хитър, за да можеш да приемеш очевидността [не неясното, а очевидността] и неочакваните и изненадващите съвети [това, което виждаме на практика наистина е патетично: хората настояват, че липсват факти, защото не са готови да ги признаят, а не защото фактите наистина не съществуват]. Това е вътрешният избор, който ние правим всеки ден по отношение на дъжда и слънцето, своите баща и майка, подноса за закуската, трамваите и хората, намиращи се в тях, колегите от работата, учебните книги, преподаването, приятеля, приятелката [всеки може да добави останалото]. Решението, което описах, се отнася до реалното, до всичко. В това решение, разумът, всичко човешко [цялостният човешки индивид!] се вижда ясно: намира се там, където всичко е открито [ако няма откритост, липсва човешкото] и нещата се наричат с истинските им имена. Този, който няма какво да защити пред реалността, е духовно беден.
Наистина е впечатляващо да се прочетат отново главите от „Религиозният смисъл” от гледна точка на нашето отношение към фактите, присъствията и свидетелите, които Бог ни предлага. Ако това е решаващо за нашето възраждане – тъй като не можем сами, а посредством това, което Другият прави в настоящето, в „земните неща”, ако нямаме готовност – никога не може да се осъществи нашето възраждане; не защото не е възможно, а защото не сме готови, защото липсва човешкото (поради факта, че всичко човешко е в нещата, които са открити).
Дон Джусани продължава: „Ако ти си „морален”, ако се намираш в оригиналното положение, в което Бог те е създал, тоест в положението, което е открито за реалността, разбираш, или поне се опитваш – тоест задаваш въпроси. Обратно, ако ти не си в оригиналното положение, тоест, ако си [вижте отново: липсата на човешкото] фалшив, неестествен, блокиран от предразсъдъци, в такъв случай си „неморален”, и не можеш да разбереш [последствието не е, че ще отидеш в ада, или, че си непоследователен, не: последствието е, че не можеш да разбереш!]. Това е върховната драматичност в живота на човека”. В това наше поведение се залага всичко, защото поради факта, че не сме в състояние да се събудим, да се генерираме и трябва да приемем, че сме генерирани от Друг, всичко зависи от способността ни да се отворим широко към всичко това. В противен случай, прилагаме като всички позитивистката мярка, и не успяваме да видим добре.

2. Възпитание на свобода
Оттук се разбира колко е решаващо възпитанието към свободата. В това отношение дон Джусани настоява много: „Големият проблем на тази голяма авантюра на „знамението”, е че светът […] е възпитание към свобода. Ако реалността призовава човек към нещо друго, възпитанието на свобода е равнозначно на възпитание за формиране на отговорност. Отговорността произтича от „отговарям” Възпитанието към отговорност е възпитание да се отговори на това, което ни призовава”. А как ме призовава? Казахме тази сутрин: чрез метода на „знамението”, нещо в реалността, чрез което ме призовава да отговоря.
Това възпитание на свобода включва два фактора.
а) Възпитание на вниманието
„Преди всичко, възпитанието на отговорност предполага възпитание на вниманието. Защото [вижте какъв реализъм отличава дон Джусани] не е задължително вниманието да получи пространството на една ангажирана свобода [отново: липса на човешкото] , не е автоматично лесно да се внимава [защото вниманието е напрежение, усилие, източник на тежък труд: затова не трябва да го тълкуваме като разбиращо се от самото себе си]. Предубедеността, откъдето и да се поражда [и тук дон Джусани ни дава една поразителна помощ: всеки може да се познае в различните категории] пречи на вниманието, а именно: преобладаване на заинтересованост, от което се поражда разсейване; утвърждаване на вече формирана идея, следователно пренебрегване на новото послание; концентриране на възприемчивостта върху това, което се харесва, водещо до намалено възприятие на нюанси или особености в едно предложение; липса на прецизен анализиращ поглед, която може да се превърне в престъпление, когато става дума за важен проблем”. Това са различни възможности, при които се проявява липсата на хуманността, защото цялата човечност се изявява тогава, когато е открита за тоталността. Поради това, той подчертава значението на това ожесточено акцентиране върху тоталността. Всеки може да провери това въз основа на знаменията, които Господ ни праща. Как можем да твърдим все още, че цялата изключителност, предлагаща се пред очите ни, може да има друго обяснение, външно на присъствието на Христос? Как е възможно да казваме още, че неговото име е нещо измислено! Само липсата на внимание или готовността за приемане, могат да доведат до това.
а) Възпитание на приемането
В тази връзка, дон Джусани посочва втори фактор, тоест „възпитание на способността за приемане […]. Да се възпитава вниманието и приемането […] представлява един педагогически подход за отваряне на вратите, които са затворени преждевременно […].[Затова] осигурява съкровения начин, чрез който човек трябва да се отнася към реалността: отворено, свободно, без това самомнение, извикващо действителността пред собственото съдийско решение – следователно, без преценка на реалността въз основа на предразсъдъка. Във всеки случай, възпитанието на свобода на вниманието, тоест отварянето към тоталността на факторите, имащи роля, представлява възпитание на приемането, тоест на съзнателното обхващане на всичко, което е пред очите ни – това е фундаменталния въпрос за човешкия път”. Защото без възпитание на внимание и приемане на нещо, идващо извън нас, ние не можем да достигнем успеха.
Поради тази причина, този който следва това, което Господ предизвиква сред нас, разцъфтява; а който не желае да се генерира от това, което се случва, започва да гние. Следователно, трябва да се тренираме на това правилно поведение по отношение на действителността, на това първоначално положение, което ни е дарено от Тайнството. И това възпитание не е – както ни казваше винаги дон Джусани – нещо спонтанно: трябва да се трудим, необходима е работа.
И така, истинския въпрос, който се поставя, е: как се възпитава свободата? Отговаряйки на провокацията на реалността: ако реалността провокира, възпитанието на свобода трябва да се превърне във възпитание за отговор на провокацията. Това е много просто: „Това е възпитанието да преживяваш „глад и жажда”, което ни кара да внимаваме за стимулите, които изобилстват в срещата с всеобщността на реалността […]. Блажени са тези, които изпитват глад и жажда [благодат е да имаш този глад и тази жажда: така животът е едно благословение, защото можеш да приемеш всичко реално]. Обратно – прокълнати са тези, които не изпитват глад и жажда, тези, които вече знаят, които не очакват нищо повече. Прокълнати са удовлетворените, за които реалността е евентуално чист претекст за техните брожения и които не очакват нищо истински ново от нея [това е проклятието]”. Ако още веднъж кажем, че не разбираме какво е липса на човешко, най-впечатляващото описание е следното: „Всички „но, ако; обаче; може би…”, с които се прави опит да се засегне позитивното в процеса на отношението аз – реалност, представляват преграден огън, димна завеса за защита на отстъплението на човека от неговата ангажираност със самата действителност”. Това не е упрек, но е необходимо за установяване на всички елементи за разбиране на същността на делото на дон Джусани, ако искаме истински да сме негови деца, вместо да отстъпим като хора.

3. Условието на свободата
„Къде е истинската трудност да се прочете препоръчваното тайнствено име, осенено с целия призив на реалното? Къде истинската трудност в идентифицирането на съществуването на Бога, съществуването на тайнството, на смисъла, който е отвъд човека?” Истинската трудност е тази, която дон Джусани нарича преживяване на риска; която е идентифицирал винаги в онова преживяване, когато е бил дете, по време на един алпинистки преход с въже; трябвало е да прескочи по-малко от един метър, но отдолу е имало пропаст, той е бил уплашен и се е вкопчил в паниката си в едно парче скала, победен от страха си. „Разбрах добре това понятие, подсещайки се изведнъж след много години за този епизод от юношеството. Продължавах да се моля да бъда взет за алпинисткото изкачване, при което ми се отговаряше: „Прекалено малък си”. В един момент ми казаха: „Ако през юни завършиш успешно годината, ще отидеш на първото си изкачване”. И така стана. Отпред беше водача, после аз, след мен двама мъже. Бяхме преминали половината от пътя; в определен момент видях, че водачът направи малък скок. Аз бях на три или четири метра разстояние, вкопчил се нервно във въжето и чух водача, който ми казваше: „Дай! Скачай!”. Видях, че се намирам в края на една скална издатина и на около метър има друга издатина, с дълбока пропаст отдолу. Изведнъж се обърнах, хванах се силно за една изпъкналост на скалата и тримата мъже не успяваха да ме поместят. Спомням си гласовете, които ми повтаряха: „Не се страхувай, ние сме с теб!” и аз казвах на себе си: „Глупав си, ще те пренесат те”, но не успявах да се отместя от моята импровизирана опора. Тази изключителна паника ме накара да разбера след много години какво значи рисково преживяване. Не беше липсата на основания, която ме блокираше; но те бяха като написани във въздуха, не ме засягаха. Същото е, когато хората казват: „Имаш право, но не съм убеден”. Това е един хиатус, една бездна, една празнота между интуицията на истината, на съществуването, дадена от разума и волята: едно разделение между разума, възприятието за света и волята, която е емоционалност, тоест енергия на присъединяване към битието (християнството би посочило в това обстоятелство една рана, причинена от „първоначалния грях”). Поради това, човек вижда причините, но не се задейства. Не се задейства, тоест няма енергията на последователността: на последователността [внимание!] не в етичен смисъл на последващо поведение [да не стигнем до самоизмама], а в теоретичен смисъл на интелектуално присъединяване към истината, прозираща от съображенията”. Там започнах да разбирам в какво се състои в действителност трудността: „Кога бих бил в състояние да отделя ръцете си от тази скална издатина? Само с огромна сила на волята. Но аз не притежавах тази сила на волята: и не беше в нея разрешението […]. Ето [следователно] истинската дефиниция на рисковото преживяване: страх да се утвърди битието, странен страх, защото е чужд на природата, в противоречие с нашата природа”. Разединението между разума и волята, последствие от първоначалния грях, създава тази липса на енергия. Ханс Урс фон Балтазар го нарича така: Манко на Гнаде. „Решението на отделния човек против Бог, и не на който и да е, а на основоположника на семейството на човечеството, хвърли цялото това семейство не точно в лични грехове, а по-скоро в дефицит на благодат [Манко на Гнаде] (заедно с последствията за структурата на неговата природа)” . Липсата на благодат, липсата на енергия за присъединяване е все едно да взема в ръка една бутилка и тя да падне, защото не притежавам енергия, за да я поддържам.
Ако енергията не може да се възстанови посредством волевото усилие, кой е способа? „В природата съществува метод, който е в състояние да ни даде тази енергия за свобода, чрез който можем да превъзмогнем, да преодолеем страха от риска. За да преодолее бездната на „но” и на „ако” и на „обаче”, методът, използван от природата е метода на обединението. Едно дете тича по коридора, разтваря широко с ръчичките си винаги отворената врата на една тъмна стая; изплашено, отстъпва назад. Майката се приближава, хваща го за ръка, с ръка в ръката на своята майка, детето отива в която и да е тъмна стая на този свят. Това е общностната дименсия, която превръща всеки човек в достатъчно способен да преодолее рисковата ситуация”.
Не всяка компания е от полза, както показва самия пример на дон Джусани. Необходимо е присъствие, което е в състояние да победи, поради своята привлекателност, това разделение между разума и емоцията, и което ми прави компания дори и в мрака, едно присъствие, което е винаги до мен. В действителност, когато ситуацията стане наистина сурова – както за Апостолите по време на периода на Страстта: всички го изоставиха и дори Неговото присъствие не можеше да избегне това – тогава е необходима по-голяма сила. „Нарича се възкръсналия Христос и неговия Дух, който господства над света, влиза в света преди всичко чрез призованите – в деня на Петдесетница – и после се разпространява навсякъде: при Възнесението достига до небесните сили, която са все негови; те не забелязват, че са разклатени, но една ръка ги обхваща, поради което се чувстват подкрепени и успокоени в подходящия момент: това се казва благословение на Христос. Благословението. Само то в един момент извършва това, което групата и великият човек не са били в състояние да извършат”. Необходима е силата на Духа, както обяснява Сан Павел: „Никой не може да каже „Исус е Господ”, ако не в действието на Светия Дух”. И отново – както видяхме тази сутрин – само благодатта на Духа е в състояние да победи най-накрая това скъсване между разума и емоцията, за да може да се възроди отново. Поради това, първото нещо, което трябва да се направи, е да се призове благодатта: Veni Sancte Spiritus, veni per Mariam.
Как действа Духа? В едно привилегировано място – казва се „божествен дар” – където можем да бъдем възпитани да победим това разделение, ако се съгласим да следваме и приемем благодатта, с която Светият Дух дари дон Джусани. Наистина: „Общностната дименсия представлява не замяна на свободата, […], но условието за нейното утвърждаване”. С тази общност, генерирана постоянно в силата на Духа, ще сме в състояние да рискуваме в авантюрата на живота, бидейки на нивото на човешкия ръст. Трябва да призовем тази благодат, трябва да тръгнем като бедняци да ядем този хляб, който се казва Евхаристия; ние не сме фантазьори, знаем много добре, че трябва да се наредим на опашката като просяци и куцайки да отидем да вземем тази храна, без която не можем (ненужно е, преструвайки се, да се заблуждаваме в противното). По същия начин трябва да отидем да просим и да получим благодатта на прошката, в тайнството на покаянието, за да можем да тръгнем отново всеки път, когато падаме.
Истинският въпрос е коя група ще бъде в състояние да ни придружава във всички ситуации. И от тази гледна точка – не мога да се сдържа повече – впечатляващ е прочита, който прави дон Джусани на мита за Одисей: „Представете си този мъж, с всичките му моряци, на неговия кораб, блуждаещ от Итака към Либия, от Либия към Сицилия, от Сицилия към Сардиния, от Сардиния към Балеарските острови: цялото наше море е прекосено и завладяно, всичко е преминато надлъж и нашир от него. Човекът е мярка на всички неща. Но когато достига до колоните на Херкулес се озовава пред обичайното убеждение, където цялата мъдрост, или сигурната мярка на реалното не може да бъде приложена. Отвъд колоните на Херкулес няма нищо сигурно, там се намира празнотата и лудостта. Така, както този, който отива отвъд е един чудак, който не може да има повече никаква сигурност, по същия начин извън позитивистично интерпретираните експериментални граници има само фантазия, или – невъзможност за сигурност. Но той – Одисей, точно благодарение на същия „ръст”, с който е прекосил нашето море, достигайки до колоните на Херкулес, усещаше не само, че това не е края, но обратно – че истинската природа излиза на воля от този момент. И тогава той пренебрегна мъдростта и тръгна. Не сгреши, отивайки отвъд: продължаването на пътя беше част от неговото човешко естество, взимайки това решение той се почувства наистина мъж. Това е борбата между човешкото, тоест религиозния смисъл, и нечовешкото – тоест позитивистката позиция на целия модерен манталитет. Тя би казала: „Моето момче, единственото сигурно нещо е това, което ти констатираш и измерваш научно, експериментално; отвъд има ненужна фантазия, лудост, въображаемо утвърждаване”. Но отвъд това наше море, което можем да притежаваме, управляваме и измерваме, какво има? Океанът на значението. И точно в преодоляването на тези колони на Херкулес един човек започва да се чувства наистина човек: когато преодолее този краен лимит, поставен от фалшивата мъдрост, от угнетителната сигурност и отива напред в енигмата на значението. Реалността от срещата с човешкото сърце предизвиква динамиката, която беше породена от колоните на Херкулес в душата на Одисей и на неговите другари, тези напрегнати ликове в желанието за нещо друго. За тези жадуващи лица и за тези сърца, пълни с копнеж, колоните на Херкулес не бяха предел, а една покана, знак, нещо, което призовава отвъд себе си”. Кой може да рискува отвъд Колоните, кой може да влезе наистина в тъмата, кой може да ни придружи в момента на трудността? Само този, който живее живота на висотата на това човешко достойнство: „Това е висотата на човека в еврейско-християнското озарение. Животът, човекът е борба, тоест напрежение, отношение – „в тъмата” – с отвъдното; една борба, без да се вижда лика на другия”.
Не всеки е другар в пътя, на това ниво на събитията, защото „връзката с отвъдното прави възможна и авантюрата тук, в противен случай доминира скуката, първопричина за уклончивото и илюзорното самомнение и за елиминиращото отчаяние”.
В такъв случай, истинският въпрос, приятели – е дали искаме да бъдем хора, които са се „наредили”, или искаме да участваме в тази авантюра, дали искаме да преминем през нашето Средиземноморие или да бъдем предизвикани от Колоните на Херкулес. Само ако е живо това напрежение, свързано с отвъдното, може да се издържи на всичко, което е тук. Алтернативата не е по-удобния начин на живот, но повече скука, отчаяние и потиснатост. Можем да бъдем наистина приятели, ако позволим да бъдем предизвикани от колоните на Херкулес, от намиращото се Отвъд. Но много хора казват, че е лудост да се отиде отвъд…
Ние можем да се подложим на риска да отидем отвъд Колоните на Херкулес, без да сме луди, защото Отвъдното е станало наш другар, както свидетелства Свети Павел: „Не е вярно, че съм спечелил наградата или съм стигнал вече до съвършенството; само полагам усилия да го завоювам, защото и аз съм бил завладян от Исус Христос. Братя, не мисля, че съм стигнал, но знам само това: забравям за миналото и обърнат към бъдещето, тичам към целта, за да достигна до наградата, която Бог ще ни даде там горе, в Исус Христос”. Ако нашето Братство не е от хора – куцащи, колкото искаме, защото не е въпрос на последователност, с напрегнати лица в желанието за видят Другия и със сърца, изпълнени с копнеж за Христос, тогава не само ще изменим на божествения дар, но с времето няма да ни интересува повече. Да помолим Богородица и дон Джусани да ни помогнат да бъдем хора на висотата на човешкия ръст.

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар