Йоан Павел II

Йоан Павел II
Римски епископ
Слуга на слугите Божии
264-ият наследник на апостол Петър
Роден във Вадовице (Полша) на 18-ти май 1920 г.
Ръкоположен за свещеник на 1-ви ноември 1946 г.
Посветен за епископ на 28-ми септември 1958 г.
Назначен за кардинал на 26-ти юни 1967 г.
Избран за папа на 16-ти октомври 1978 г.
Завърнал се в дома на Отца на 2-ри април 2005 г.

ПАПАТА-ПОЛЯК

Йоан Павел II, избран за папа на 16-ти октомври 1978 г., открива понтификата си с един отправен към човечеството призив: „Не се страхувайте! Отворете, отворете широко вратите за Христос! Не се страхувайте! Христос знае какво има вътре в човека. Единствен той знае!”.

От самия олтар на базиликата „Св.Петър“, загърбвайки церемониала, той слиза по стъпалата на църквата, за да прегърне няколко болни в инвалидна количка, които присъстват на литургията.
Три години по-късно, на същия този площад, Йоан Павел II ще изпита лично, след извършения от Али Агджа атентат, страданието, което ще бъде постоянно пред него при срещите му по целия свят, и което ще бъде част от ежедневието му през последните години на управлението му.
Йоан Павел II е папата, въвел с мисионерски порив Църквата в третото хилядолетие, тази Църква, която се бе вече отворила към новото време още при Йоан ХХIII, Втория Ватикански събор и Павел VI.
Целият му понтификат е белязан от такава динамика и такава страст, че накараха френския академик Андре Фросар да каже: „Този папа не идва от Полша, а от Галилея. Той е един от групата на Дванадесетте, пристигащ направо от Евангелието, нарамил рибарската мрежа и стиснал Новия завет под мишница”.
Неговата същност като пастир на цялото християнство може да бъде разбрана преди всичко чрез словата му.
Например чрез онези, отправени към младежите на стадиона в Торино през 1988 г.: „да обичаме истински, като християни, в днешно време означава често да вървим срещу течението, да бъдем открити хора, които наричат злото зло, а доброто – добро, и правят смело своя избор… Да обичаме като християни е това чудо: да се опрем на Бога в лицето на Христа и да се отдадем на другите с готовност, с разбиране и с желание да помогнем. В такава среда званията за брака, както и за посветения живот, ще бъдат звания на любов. Обичайки насериозно, ще придобиете разума и културата на любовта, точен поглед върху нуждите на ближния и конкретност в себеотдаването”.
Винаги, във всяка своя реч, Йоан Павел II ни говори за един Бог, който е любов, милосърдие и справедливост; в апостолическото си послание “Tertio Millennio Adveniente” пише, че невидимата ръка на Провидението е винаги в действие с майчина грижа. А Провидението той е могъл да го види на дело, защото в неговия живот то е имало многократни и често драматични проявления.

Карол Войтила се ражда през 1920 г. във Вадовице, градче близо до Краков в Полша. Загубата на майка му, когато е девет годишен, и на единствения му брат му няколко години по-късно, белязват драматично първата част от живота му.
Докато учи в гимназията във Вадовице, се заражда страстта на Карол към театъра и към дългите походи в планината, често в посока към манастира на кармелитите, разположен на хълм извън градчето.
През 1938 г. се премества с баща си в Краков, за да учи в университета.
Заради нацистката окупация през 1939 г., става свидетел на затварянето на катедралата, на депортирането на университетските професори и на преследванията на евреите.
През 1940 г. започва работа в една каменна кариера и използва почивките, за да учи и да се моли. Точно в този период прописва стихове.
Още веднъж трагедията го поразява отблизо: вижда смъртта на един свой колега, а през 1941 г., връщайки се вкъщи – намира мъртъв баща си.
С група приятели подновявава нелегално театралните изяви, тъй като немците са забранили всякакви представления, дори и частни, и започва да пише театрални произведения.
Приятелството му с един дълбоко набожен човек, Ян Тирановски, го приближава още повече към Бога, и през 1942 г. започва да учи в нелегална семинария в Краков. През 1945 г., след освобождението на Полша, извършено от руснаците, Карол се записва в богословския факултет. Една година по-късно е ръкоположен за свещеник и е изпратен в Рим, за да продължи образованието си по теология в университета “Angelicum”.
След дипломирането си се завръща в родината и е назначен за помощник енорийски свещеник в Ниегович. През този период публикува стихове под различни псвдоними, а от 1953 г. преподава философия в Католическия университет в Люблин. Годините са трудни за Полша.
Отношенията между комунистическата държава и Църквата се влошават дотолкова, че полският примас, кардинал Вишински, е арестуван. През 1958, годината, в която Йоан XXIII се възкачва на апостоличския престол, Карол Войтила става помощен епископ на Краков, а четири години по-късно – титулярен епископ. Назначението му е прието благосклонно от комунистическите власти, защото „не се занимава с политика”. Действително, той не заема директно позиция срещу комунистическото правителство, макар и да прави всичко възможно, подпомаган от много младежи от Люблин, да срути принципите на марксизма в името на защитата на човешкото достойнство.
През 1962 г. участва в Рим във Втория Ватикански събор, „изслушвайки” и подкрепяйки много от утвърдените реформи. Преди да напусне Полша подписва, заедно с други полски епископи, послание до свещениците, в което се заклеймява потъпкването на религиозните права в страната и преследването на Църквата. В Рим, по време на конклава, живее в сянката на големия защитник на Полша, кардинал Вишински, но гласът му се издига в подкрепа на засилването на ролята на миряните в Църквата.
Преди да се завърне в родината си, той отива на поклонение в Светите земи, където посещава свещените места, между които и Назарет, града на Мария, в който написва:
О, като знам, че камъните,
по които ходя в Назарет,
са същите, които нейните нозе
са докосвали, когато бил е още той
твоето място, единствено в света.
Да те срещна чрез един камък,
докоснат от твоята нога

Връща се отново в Рим, за да участва в избора на папа Павел VI, който през 1964 г. го е назначил за архиепископ на Краков, а три години по-късно – за кардинал: той е най-младият кардинал на Църквата.
През 1976 г., по молба на Павел VI, с когото е станал приятел, води във Ватикана духовните упражнения в подготовка на Възкресението. Текстът на размишленията му е отпечатан под заглавието „Знак на противоречие“.
През 1978 г. Павел VI умира и Карол Войтила участва в конклава, който избира за папа Албино Лучани под името Йоан Павел І. След по-малко от два месеца, след смъртта на папа Лучани, Карол Войтила става папа под името Йоан Павел ІІ. Когато осъзнава, че може да бъде избран, иска съвет от кардинал Вишински, който го убеждава да приеме номинацията: „Ще трябва да съпроводиш Църквата до третото хилядолетие”, му казва той.
Това и прави Йоан Павел ІІ през двадесет и седемте години на понтификата си, изживени интензивно, въпреки атентата срещу живота му и здравословните проблеми. Последните години от земния му път му са белязани от тежка болест, понесена с голямо достойнство и като знак на Божията любов, пред очите на целия свят; болест, която не му попречва да публикува на 23 февруари 2005 г., малко преди смъртта, последния си текст: „Памет и самоличност“ – неговото последно писмено послание, едно размишление върху историята и тайната на злото. След влошаването на болестта му, Йоан Павел ІІ отказва да бъде приет в болница и избира да угасне във Ватикана, където издъхва на 2-ри април 2005 г., в 21.37 часа, докато съботата отива към края си и вече настъпва денят Господен – пасхална осмица и неделя на Божественото милосърдие.
Повече от три милиона верни се стичат към Рим, за да отдадат почит на тялото на първосвещеника, а на 8-ми април всички висши държавни ръководители на планетата присъстват на тържественото му погребение. През цялата внушителна церемония хиляди вярващи (между които и многобройни младежи) го зоват и често викат на висок глас: „Светец, светец веднага!”. Много незабравими и вълнуващи моменти се запечатват завинаги в сърцата на верните, както когато вятърът разлиства страниците на отвореното върху ковчега Евангелие, докато го затваря с рязък удар – метафора за живота на папата, но преди всичко символ на онова спасително послание, което той пожелава да отнесе до всички народи по света.
Папа Йоан Павел ІІ е погребан във Ватиканската крипта, в същата ниша, която бе приютила тялото на Йоан ХХІІІ, преди да бъде пренесено после в базиликата. Гробът му, покрит с обикновена мраморна надгробна плоча, се превръща в едно от най-посещаваните места за идващите в Рим поклонници и туристи.
На 28-ми април папа Бенедикт ХVІ дава разрешение да не се изчаква времето от 5 години след смъртта, за да започне каузата по беатификация и канонизация на Йоан Павел ІІ, която е официално открита на 28-ми юни 2005 г. от кардинал Руини, генерален викарий за Римската епархия.
По този начин, за голяма радост на християните от целия свят, на 19-ти декември 2009 г. Йоан Павел ІІ е обявен за Почитаем.
През 2005 г. се случва чудото, което ще доведе до беатификацията. Във Франция, монахинята Мари Симон Пиер, медсестра в педиатричното отделение на болницата в Арл, страда от същата болест, от която и папа Йоан Павел ІІ: има Паркинсон, установен не само от лекуващия я лекар, но и от специалисти. Приложеното й лечение не я излекува, а само леко облекчава болките й. На 2-ри юни чувства, че не издържа повече, понеже болките й пречат да използва ръцете си и да се държи на краката си: затова моли началницата си да бъде освободена от работните си задължения. Тя й отвръща да се обърне за помощ към Йоан Павел ІІ.
В онази нощ монахините се молят за сестра Мари, която през това време си почива в леглото. Неочаквано в четири часа сутринта сестрата чувства, че нещо се случва в костите й, и тя прекарва остатъка от нощта спокойно и без болки. Когато на следващия ден, на празника на Пресвето Сърце Исусово, се представя пред лекуващия я лекар, той констатира изцелението й. За сестрата започват поредица от клинични анализи, които удостоверяват пълното й оздравяване, както и психиатрични прегледи, свидетелстващи, че болестта й не е била психосоматична.
Всичко е преценено много внимателно: чудото, животът, делата, писмените трудове на Йоан Павел ІІ. Не става въпрос за някаква скоростна беатификация, освен поради факта, че процесът е започнал пет години по-рано.
На церемония, председателствана извънредно от настоящия първосвещеник, папа Йоан Павел ІІ ще бъде обявен за блажен на 1-ви май 2011 г., в същата втора пасхална неделя, в която умира, и която същият той, по време на канонизацията на сестра Фаустина Ковалска, пожелава да нарече Неделята на Божественото Милосърдие.
След това бива погребан в капелата „Св.Себастиан”, в десния кораб на базиликата „Св.Петър”, между „Пиета” на Микеланджело и Светото причастие. На обикновената мраморна плоча е изписано на латински: “Beatus Ioannes Paulus II” („Блажен Йоан Павел ІІ”).

ЙОАН ПАВЕЛ ІІ

Дългите години от управлението на Йоан Павел ІІ са изпълнени със значими малки и големи събития, които обхващат цялата Църква и света, и дават живот на един новаторски понтификат спрямо предшестващите го. От наситените с човещина епизоди от личния му живот, белязан от атентат и болести, до извършеното от него като първосвещеник.
Признат е от всички като папата-рекордьор: над хиляда и сто са общите аудиенции, на които присъстват повече от седемнадесет милиона поклонници; осем са консисториите, шест са пленарните заседания на Кардиналската колегия, тринадесет са общите събрания на Синода на епископите, а седем – специалните.
Йоан Павел ІІ извършва над сто апостолически пътувания по света, обявява стотици блажени и светци, публикува 14 енциклики, Апостолически възвания и други писмени трудове. Той е първият папа, посетил синагога, протестантска църква и джамия, както и първият, осъществил контакт с медиите по целия свят и изпратил Апостолическо възвание до Океания. Цялата тази негова дейност и ежедневното му присъствие под прожекторите на масмедиите рискуват да изместят на втори план онова, което Йоан Павел ІІ е изградил за Църквата, както и начина, по който е осъществил докрай основната цел, предложена му от кардинал Вишински.
Делото му води до промени от голям мащаб в Църквата и по света. Първото му предизвикателство е отправено към комунистическите режими в Европа, като дава глас на преследваната от години Църква в източноевропейските страни, както когато в Асизи, в годината на избирането му за папа, казва буквално следното: „Църквата на мълчанието вече не съществува, защото сега Църквата на мълчанието говори чрез устата на своя нов папа“.
Издигайки глас в защита на човешката личност и на нейното достойнство, произтичащо от нашето битие на синове Божии, поради което всички сме братя и сестри в Христа, той допринася за разкриването на истинското лице на комунизма, чийто атеистичен материализъм обезличава и обижда човека, както и за падането на стената, разделила вековно християнската Европа.
Достойнството на човека – твърдо настоява Йоан Павел ІІ – не може да бъде потъпквано от никой друг човек, от никаква човешка власт и от никоя държава, и всеки грях, извършен срещу други човешки същества, е грях срещу Бога.
Различните преживявания в живота му още от младежките години насочват интереса му към темата за тайната на човека, който той вижда като призван от Създателя си „да бъде свет“, „да се обожестви“. Той изработва една същинска „теология на тялото“, базирайки се на следния библейски стих:
„В началото Бог създаде човека по свой образ и и подобие“.
Става въпрос за човека, казва ни Йоан Павел ІІ, в цялата негова неповторимост на същността и на действията му, на разума и волята му, на съвестта и на сърцето му.
Тази истина за човека трябва да бъде възприета от всички като критерий за поведение и за решителност по отношение на всички аспекти и всички проблеми, пораждащи се от съжителството между хората. Възоснова на тази визия, човекът е призован от Бога да бъде сътрудник в творението му.
Йоан Павел ІІ извършва мобилизация на цялата Църква; не само на всеки отделен човек, а и на цялата общност, която трябва да се ангажира с работа и сътрудничество при изграждането на форми на обществено съжителство, уважаващи все повече положението на човека.
Гласът на Йоан Павел ІІ не се издига само срещу материализма от марксистки вид, но и срещу онзи, произлизащ от крайностите на капитализма. Той напомня на всички хора за опасностите от консуматорството, от хедонизма (т.е. от абсолютното търсене на удоволствието на всяка цена) и от релативизма, типични за нашето съвремие, заради които човекът изоставя най-добрата част от себе си, за да се превърне просто в един консуматор на материални блага и за да живее единствено заради парите, удоволствията и успеха.
Срещу всичко това той винаги е отстоявал важността на любовта към ближния, на солидарността с онзи, който е близо и далеч от нас, заедно с необходимостта да не ставаме роби на материалните блага.
По същия начин Йоан Павел ІІ надига глас срещу неолиберализма, който може да доведе до тежки катастрофи в страните от третия и от четвъртия свят. Утвърждаването на принципа на пазарната логика, както и световната взаимозависимост между страните, икономиките и културите, могат да доведат до нови форми на отчуждаване и обедняване на много страни на земята.
Процесът на глобализация за папата не е нито позитивен, нито негативен, но изисква една внимателна оценка от страна на отговорните за него, за да може той да доведе до доброто на цялото човечество, а не до провалянето на възможността за достоен живот, за свобода и за различие в културите, „които никоя външна власт няма право да поробва, а още по-малко – да унищожава“.
Форми на екстремизъм и дори на тероризъм могат да се появят заради изострянето по цялото земно кълбо на проблеми с глада, бедността и потисничеството, напомня Йоан Павел ІІ.
А бедността той успява да я види с очите си по време на своите многобройни пътувания по света; пътувания, които го свързват с различни народи и култури.
Тези пътувания отнасят думите му далече до всички краища на земята, не само благодарение на телевизията, а също и на неговите директни отношения с представителите на печата, които го следват със значителен интерес , понеже по време на полетите той винаги разговаря с тях на всякакви теми, обикновено без посредници, благодарение на това, че владее различни езици, отговаряйки на въпроси от всякакъв вид.
И наистина, през време на понтификата му е разгледана всяка съвременна тема, касаеща човека: той издига гласа си в защита на живота, осъждайки всякакъв вид насилие срещу него, като аборта, евтаназията и смъртната присъда, напомняйки често за нарушаването на човешките права в различни части на света.
По същия начин той напомня твърдо за рисковете от генетичните експерименти. Срещу всичко онова, което най-много унижава човека, според идеите на Йоан Павел ІІ, трябва да се издигне гласът на Църквата, т.е. на „Божия народ“, който той се погрижи да подкрепи с делото си на възобновление на учението и на морала.
Ролята на Църквата, настоява той многократно, не е упражняването на власт, а моралното вдъхновяване; тя трябва да присъства в обществото, за да може да осъществи евангелизаторската си задача.
Изключително важна е в тази нова Църква, неразривно свързана с Евангелието и с Христос, но отворена и за новото време, молбата за прошка, отправена от Йоан Павел ІІ заради грешките, извършени от представителите на Църквата в течение на вековете, и реабилитирането на някои осъдени от тях важни исторически личности. Йоан Павел ІІ винаги е търсел единението с отделените християнски църкви. Не винаги усилията му се увенчават с успех, но те отправят Църквата по пътя на единството.
Във връзка със световния мир, Йоан Павел ІІ се труди усилено за неговото установяване между народите, отправяйки силно предупреждение в защита на жертвите на всички конфликти, които окървавяват земята: „…войната е винаги едно поражение за човечеството… не може да се прибягва към войната, дори и да се касае за общото благо, освен като към една последна възможност и при спазване на много строги условия…“.
Той търси мира и сътрудничеството и между различните религиозни вероизповедания. В Йерусалим прегръща главния равин; вкарва съдържаща молитва бележка в Стената на плача, както правят евреите; иска прошка за проявите на антисемитизъм от страна на християните от всички времена и от всички краища на света. Моли се и в джамия, и многократно подчертава, че е необходимо да се прави разлика между терористите и религиите, към които терористите принадлежат.
Той установи световен ден на молитва за мир с представителите на различните религии, които се събраха да се молят в гр.Асизи, всеки според вярата си. Всички праведни хора на земята, каза Йоан Павел ІІ, дори и онези, които не познават Христос и Църквата, и които под влиянието на благодатта търсят Бога с искрено сърце, са призовани да построят царството Божие, помагайки на нашия Господ…
В енцикликата „Redemptoris Missio“ напомня на християните, че мисионерската сила на Божия народ е отслабнала, че е необходимо да се възвестява Христовото послание на човека от третото хилядолетие, и че единствено в Христос се намира спасението на човечеството.
Една нова евангелизация се изисква днес от цялата Църква: Сега съзерцаваният и обичан от нас Христос ни приканва още веднъж да тръгнем на път… мисионерското поръчение ни отвежда в третото хилядолетие, като ни кани да имаме същия ентусиазъм, който е присъщ за християните от първия час: можем да разчитаме на силата на същия Дух, който се изля на Петдесятница, и ни подтиква днес да тръгнем отново, подкрепяни от надеждата, която не разочарова…, пише в енцикликата “Novo millennio ineunte”.
Внимателен пастир на една универсална Църква, Йоан Павел ІІ се проявява като водач на отделните хора, семействата и социалните работници в едно все по-трудно и еволюиращо общество. Думите му докосват сърцата на всички, вярващи и невярващи, и помагат на мнозина да преоткрият истинския смисъл на съществуването си.
На всички той говори не само за Бог, а и за човешката личност в нейното единство на дух и тяло, призована от Бог към светостта. Оттук следват многобройните канонизации на християни през неговия понтификат, примери за това как всеки вярващ може при всякакви условия на живот да бъде Христов свидетел. Оттук следват непрекъснатите етични призиви към семействата, към младежите (които се стичат масово, за да слушат думите му: наброяват два милиона в Тор Вергата, близо до Рим), към страдащите и към всички, за да напомни поученията на Евангелието и за да отправи винаги послание на любов, и най-вече на надежда.

ДУМИТЕ НА ЙОАН ПАВЕЛ ІІ

За Бога Творец
… На теб, човече, който гледаш с възхита делата на твоите ръце, плодовете на твоя разум, Христос казва: „Не забравяй Онзи, който е дал началото на всичко! Не забравяй Създателя! Напротив: колкото по-надълбоко опознаваш законите на природата, колкото повече откриваш нейните богатства и възможности, толкова повече трябва да се спомняш за Него.
Не забравяй за Твореца – ни казва Христос – и уважавай творението! Свърши работата си, като използваш правилно ресурсите, които Бог ти е дал! Трансформирай богатствата му с помощта на науката и техниката, но не злоупотребявай с тях…“.

10-ти май 1990 г.

За прошката
… „Прошка“ е дума, произнесена от устата на човек, комуто е било причинено зло. Нещо повече, тя е думата на човешкото сърце. В тази дума на сърцето всеки един от нас се стреми да преодолее бариерата на враждебността, която го отделя от другия, опитва се да изгради отново вътрешното пространство на сговор, на контакт, на връзка. Христос ни научи с думите на Евангелието, и най-вече със собствения си пример, че това пространство се отваря не само пред другия човек, а същевременно и пред самия Бог. Отец, който е Бог на прошката и на милосърдието, желае да действа точно в това пространство на човешката прошка, желае да прости на онези, които са на свой ред способни да простят, на онези, които се опитват да приложат на практика онези думи: „Прости ни… както и ние прощаваме“…
21-ви октомври 1981 г.

Към семейството
… Чрез семейството протича историята на човека, историята на спасението на човечеството. То се намира в центъра на великата борба между доброто и злото, между живота и смъртта, между любовта и онова, което й се противопоставя. На семейството е поверена задачата да се бори преди всичко за освобождаването на силите на доброто, чийто източник се намира в Христос, изкупителя на човека. За да изпълни тази мисия, семейството се нуждае, освен от подходящите социални, граждански и църковни инициативи, и от Божията подкрепа.
Важно е неговите членове да се научат да го призовават чрез усърдна молитва, отправена заедно, в общение на вяра и любов…

28-ми декември 1997 г.

Към родителите
… Ставайки родители съпрузите получават от Бог дара на една нова отговорност. Тяхната родителска любов е призована да се превърне за децата им във видимия знак на същата тази Божия любов, от която всяко бащинство на небето и на земята получава името си.
В своята най-дълбока същност, любовта е в основата си един дар, и съпружеската любов, докато води съпрузите към взаимното „опознаване”, което ги превръща в „една само плът”, не се изчерпва вътре в двойката, тъй като ги прави способни на максимално възможното себеотдаване, чрез което стават сътрудници на Бога в даряването на живота на новото човешко същество.
По този начин съпрузите, докато се себедаряват едни на други, даряват извън границите на самите себе си съществуване на детето – живо отражение на любовта им, непрестанен знак на съпружеското единство, и жив и неделим синтез на тяхното бащинство и майчинство.
Все пак не трябва да се забравя, че дори и когато възпроизводството не е възможно, поради това семейният живот не губи стойността си. Физическата стерилност може да бъде повод за съпрузите да се посветят на други важни служби на живота на човешкото същество, като например осиновяването, различните форми възпитателни дейности, помощта, оказана на други семейства, на бедни или недъгави деца…

28-ми декември 1997 г.

За сексуалността
… Сексуалността, чрез която мъжът и жената се отдават един на друг посредством присъщите само на съпрузите действия, въобше не е нещо чисто биологично, а касае интимното ядро на човешката личност като такава. Тя се осъществява по наистина човешки начин единствено ако е неразделна част от любовта, чрез която мъжът и жената се ангажират изцяло един към друг до смъртта.
Пълното физическо отдаване би било измамно, ако не е знак и плод на пълното лично себеотдаване, при което цялата личност, дори и във временното й измерение, присъства: ако човек запази нещо за себе си или възможността да решава по различен начин за бъдещето, още по тази причина той не е напълно отдаден…

28-ми декември 1997 г.

За стойността на живота
… Човешкият живот не може да бъде разглеждан като предмет, с който разполагаме произволно, а като най-свещената и недосегаема действителност, намираща се на световната сцена. Не може да има мир, когато намалява опазването на това основно благо. Не може да се призовава за мир, а да се презира животът. Нашето време познава светли примери на щедрост и себеотдаване в служба на живота, но също и тъжния сценарий със стотици милиони хора, предадени от жестокостта или от безразличието на една болезнена и брутална съдба. Става въпрос за една трагична спирала на смъртта, включваща убийства, самоубийства, аборти, евтаназии, както и осакатявания, физически и психически изтезания, форми на несправедлива принуда, произволно хвърляне на хора в затвора, изцяло ненужното прибягване към смъртната присъда, депортирането, робството, проституцията, продажбата на жени и деца. Към този списък трябва да се добавят безотговорните практики на генетично инженерство, като клонирането и използването на човешки ембриони за изследвания, които желаят да оправдаят чрез несправедливо позоваване на свободата, на културния прогрес, на поощряването на човешкото развитие…
1-ви януари 2001 г.

За аборта
… Не само за отделните индивиди, но и за държавите и за международната общност важи моралният принцип, според който човешкият живот трябва да бъде уважаван и пазен по абсолютен начин още от момента на зачеването. От първия момент на неговото съществуване, на човешкото същество трябва да се признаят човешките му права, между които и ненакърнимото право на живот на всяко невинно същество.
Съборът не се поколеба да окачестви аборта като „отвратително престъпление”. В основата на тази строга присъда стоят не само словата на Откровението, а и на човешкия разум. Самата наука днес дава потвърждението си относно човешкия характер на зародиша, уверявайки ни, че той, от момента на зачатието, представлява едно неповторимо и биологически самостоятелно същество, надарено с вътрешен проект, който се осъществява без прекъсване до зрялото му развитие. Точно затова важи и за ембриона, не по-малко отколкото за вече родените индивиди, Божията заповед: Не убивай!…

7-ми август 1994 г.

За евтаназията
… В един такъв контекст става все по-силно изкушението на евтаназията, т.е. да станем господари на смъртта, като я причиним предварително, и по този начин поставим лек край на собствения си или на чуждия живот. Всъщност онова, което би могло да изглежда логично и човешко, погледнато в дълбочина се оказва абсурдно и нечовешко. Намираме се пред един от най-тревожните симптоми на „културата на смъртта”, която напредва особено в благосъстоятелното общество, характеризиращо се с „ефективностен” начин на мислене, представящ като прекалено тежък и непоносим нарастващия брой на възрастните и болни хора. Много често те биват изолирани от семейството и от обществото, организирани единствено възоснова на критериите за производствена ефективност, според които един безвъзвратно изгубил трудоспособността си живот вече не притежава никаква стойност.
25-ти март 1995 г.

За генетичното манипулиране
… Не е работа на Църквата да определя научните и технически критерии за медицинските изследвания. Но е неин дълг да напомня, в името на мисията си и на вековното си предание, за границите, в които всяко предприето проучване остава добро за човека, понеже свободата трябва винаги да бъде насочена към доброто. Църквата намира в Христос, съвършения човек, върховния модел за всички хора…
… Единствено Откровението води до пълното познаване на човека, когото философската мъдрост и научните дисциплини могат да схванат по прогресивен и чудесен начин, но винаги несигурен и непълен. Всяко човешко същество трябва да бъде зачитано и „уважавано още от момента на зачеването му като Личност”, съставена от тяло и душа, и притежаваща действителна стойност…
Човешката личност не се определя нито възоснова на нейните настоящи или бъдещи действия, нито на развитието, което може да се открие в генома й, а имайки предвид съществените качества на битието й и способностите, свързани със самата й природа. Едва заченато, новото същество вече не може да бъде сведено до неговото генетично наследство, което съставлява биологическата му основа и е носител на надеждата за живот на човека. Както казва Тертулиан, „вече е човек този, който предстои да стане човек”…

20-ти ноември 1993 г.

Християнското възпитание на децата
… Християнското семейство, като „Домашна църква”, представлява една родна и основна школа за обучението във вярата: бащата и майката получават от тайнството Брак благодатта и службата за християнското възпитание на децата, пред които засвидетелстват и на които предават заедно човешки и религиозни ценности. Като научават първите думи, децата се научават и да хвалят Бога, когото чувстват близък като любящ и грижовен Баща; като научават първите жестове на любов, децата се научават и да се отварят към другите, улавяйки в себедаряването смисъла на човешкия живот. Самият всекидневен живот на едно истинско християнско семейство представлява първото „църковно преживяване”, предназначено да бъде утвърдено и развито в постепенното активно и отговорно въвеждане на децата в най-обширната църковна общност и в гражданското общество. Колкото повече християнските съпрузи и родители израстнат в осъзнаването, че тяхната „домашна Църква” участва в живота и мисията на универсалната Църква, толкова повече децата ще могат да бъдат възпитани „в усещането за Църква” и ще изпитат цялата красота на това да посветят енергията си в служба на Царството Божие…
30-ти декември 1988 г.

За телевизията
… Телевизията може да обогати семейния живот: може да сплоти по-силно членовете на семейството и да насърчи тяхната солидарност с другите семейства и с цялото човешко общество; тя може да увеличи не само тяхната обща култура, а и религиозната, позволявайки им да слушат словото Божие, да засилят религиозната си идентичност и да подхранват моралния си и духовен живот. …Тя може и да навреди на семейния живот: като разпространява фалшиви и упадъчни ценности и модели на поведение, като пуска в ефир порнография и образи на брутално насилие; като натрапва морален релативизъм и религиозен скептицизъм; като разпространява изкривени данни или манипулирана информация за съвременни факти и проблеми; като излъчва комерсиални реклами, позовавайки се на най-ниските инстинкти; като възхвалява неверни възгледи за живота, които възпрепятстват осъществяването на взаимното уважение, на справедливостта и на мира…
24-ти януари 1994 г.

За Интернет
… Църквата подхожда към това средство с реализъм и доверие. Както другите инструменти за общуване, то е средство, а не цел по само себе си… …Основната характеристика на Интернет се състои в предоставянето на почти безкраен поток от информациия, голяма част от която – само в един миг.
В една култура, която се храни с краткотрайното, съществува лесният риск да се повярва, че фактите са по-важни от ценностите. Интернет предлага многобройни познания, но не учи на ценности, и когато последните биват пренебрегнати, нашата човечност се оказва принизена и човекът губи лесно от поглед свръхестественото си достойнство…

12-ти май 2002 г.

За жената
… ”Цивилизацията на любовта” се състои, в крайна сметка, в едно радикално утвърждаване на ценностите на живота и на любовта. Жените имат особени качества и привилегии и в двата случая. По отношение на живота те, макар и да не са сами в отговорността за утвърждаването на неговата действителна стойност, се радват на една уникална функция, благодарение на интимната връзка, която ги свързва с тайната на предаването на живота. По отношение на любовта пък, умеят да придават на всеки житейски аспект, включително и на решителните моменти на най-висока отговорност, онова основно качество на женския гений, състоящо се в обективност на преценката, смекчена от способността да бъдат разбрани в дълбочина изискванията, присъщи на всяко междучовешко отношение…
Често с тъга ставаме свидетели на експлоатацията на жените в масмедиите, вместо на тяхното възвеличаване…

24-ти януари 1996 г.

Към възрастните
… Не се оставяйте да ви изненада изкушението за вътрешна самота. Независимо от сложността на вашите проблеми (…), от силите, които постепенно отслабват, и въпреки недостатъците на социалните организации, закъснелите решения на официалното законодателство и неразбирането от страна на едно егоистично общество, вие не сте и не трябва да се чувствате изолирани от живота на Църквата, пасивни елементи в един свят, изпълнен с прекалено много движение, а сте активни хора в един човешки и духовно плодотворен период от съществуването на индивида. Все още имате мисия за изпълнение, принос за даване…
23-ти март 1984 г.

Към младежите
… Не оставяйте място във вашия живот за егоизма и за леността. Сега повече от всякога е крайно необходимо вие да бъдете „утринните стражи“, патрулите, които възвестяват светлините на зората и новата евангелска пролет, чиито пъпки вече се показват.
Човечеството изпитва спешна нужда от свидетелството на свободни и смели младежи, които имат куража да вървят срещу течението и да възвестяват със сила и ентусиазъм вярата си в Бога – Господ и Спасител…
… В тези времена, заплашени от насилието, омразата и войната, свидетелствайте, че Той е единственият, който може да дари истински мир на човешкото сърце, на семействата и на народите по земята. Положете усилия, за да търсите и насърчавате мира, справедливостта и дружбата. И не забравяйте Евангелските слова: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии…

8-ми март 2003 г.

За молитвата
… Истинската среща с Бога, твърдят някои, се осъществява в отварянето ни към ближния: затова молитвата не била едно откъсване от разпиляността на света, за да се уединим в диалог с Бога; тя по-скоро се изразявала в безусловното ни раздаване от любов към другите. Затова истинските молитви били само и единствено милосърдните дела.
Всъщност човешкото същество, което като създание е непълно и нуждаещо се, се обръща спонтанно към Онзи, който е източник на всеки дар, за да го възхвалява, да го умолява и да търси в него удовлетворението на мъчителната носталгия, която гори в сърцето му. Добре е разбрал това св.Августин, когато отбелязва: „Създал си ни за Тебе, о, Господи, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери покой в Тебе“…

9-ти септември 1992 г.

За отделените християнски църкви
… Католическата църква, подкрепяна от поученията на Втория Ватикански събор, се ангажира с цялата си решителност, най-вече през последните десетилетия, по пътя в търсене на единството между Христовите ученици. Моите непосредствени предшественици, започвайки от блаженопочившия Йоан ХХІІІ, умножиха усилията си в полза на екуменическото помирение, особено с Православните църкви, съзирайки в това едно точно изискване, произтичащо от Евангелието, и един отговор на неспирните подтици на Светия Дух. Под милосърдния поглед на своя Господ, Църквата си спомня миналото си, признава грешките на чедата си и оплаква липсата им на любов към братята им в Христа, и затова иска прошка и прощава, като се опитва да възстанови пълното единство между християните…
7-ми май 2000 г.

Силата на солидарността
… Болните, възрастните, недъгавите и страдащите ни учат, че слабостта е една съзидателна част от човешкия живот и че страданието може да бъде прието без да се изгуби достойнството. Ако тези хора не бяха между вас, бихте се изкушили да мислите, че физическото здраве, силата и властта са единствените важни стойности, които трябва да бъдат постигнати в живота.
Но Христовата мъдрост и Христовата власт са видими в слабостта на онези, които участват в страданията му.
Нека да поставим болните и недъгавите в центъра на нашия живот. Да ги пазим и да признаем с благодарност за дълга, който имаме към тях. Когато си мислим, че им даваме нещо, накрая ще забележим, че ние сме техни длъжници…

28-ми май 1982 г.

За имиграцията
… Насилието принуждава понякота цели народи да изоставят родната си земя, за да избегнат неспирни жестокости; по-често мизерията и липсата на перспектива за развитие подтикват отделни индивиди и семейства да поемат по пътя на изгнанието, за да търсят средства за препитание в далечни страни, в които не е лесно да намерят подходящото гостопримство …
… Когато угасне перспективата за една хармонична и мирна интеграция, тогава затварянето в себе си и напрежението към окръжаващата ни среда, разпръсването и прахосването на нашата енергия се превръщат в реален риск, водещи до негативен и понякога драматичен изход…
…За християнина примането на чужденеца и солидарността с него не представляват само човешки дълг на гостоприемство, а са едно ясно изискване, произтичащо от верността към Христовото учение…

9-ти ноември 1997 г.

За антисемитизма
… През първата година на моя понтификат отново посетих Аушвиц, и пред надписаната на иврит възпоменателна плоча се опитах да изразя силната емоция, предизвикана в мен от „спомена за народа, чиито синове и дъщери бяха обречени на пълно изтребление“. Както казах при онзи повод: „Този народ води началото си от Авраам, който е бащата на нашата вяра“, както се изразява Павел от Тарс…
… Не е достатъчно да помним, тъй като за съжаление в настоящето се извършват нови и многобройни прояви на антисемитизъм, на ксенофобия и на расова омраза, които са семето на онези неописуеми престъпления. Човечеството не може да позволи това да се случи отново…
Трябва да бъдем дълбоко благодарни на всички онези, които работят, за да осигурят едно по-широко и по-пълно признание на „връзката“ и на „общото духовно наследство“, които съществуват между Евреите и Християните…

7-ми април 1994 г.

Посвещаването на Мария
О, Мария, зора на новия свят, Майко на живите,
поверяваме ти каузата на живота:
погледни, о, Майко,
безкрайния низ от деца, на които попречват да се родят,
от бедни, на които правят труден живота,
от мъже и жени, жертви на нечовешко насилие,
от възрастни и болни, убити от безразличието
или от едно престорено състрадание.
Направи така, че онези, които вярват в твоя Син,
да могат да възвестяват искрено и с любов
на хората от нашето време Евангелието на живота.
Изпроси им благодатта да го приемат като един вечно нов дар,
радостта да го празнуват с благодарност през целия си земен път
и смелостта да го свидетелстват с трудолюбиво упорство,
за да изградят заедно с всички хора с добра воля,
цивилизацията на истината и на любовта,
за чест и слава на Бога, създател и любител на живота.

25-ти март 1995 г.

(Материалът е предоставен на „Католически новини“ с любезното съдействие на Н.Вп. Епископ Георги Йовчев)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар