Целибатът

ЦЕЛИБАТЪТ
(Из „Седемте тайнства в нашето съвремие
автор: Петер Егер)

Обосноваване на целибата
Свещениците и дяконите (с изключение на дяконите сред женените мъже) са обвързани с дълга на целибата. Целибатът се състои в задължение за безбрачие. При това става въпрос не за Божия, а за църковна заповед.
Тук Църквата следва така наречените „евангелски съвети”, които говорят за отказ от брака заради небесното царство (сравни Мт 19,12; 19, 27-30; 1 Кор 7, 33-35). Църквата обаче сочи и примера на Исус, Който сам е живял без брак и избора на апостолите, които са изоставили всичко, за да Го последват (сравни Мт 19,29). За целибата важат също думите на Исус, че работата за Божието царство изисква отделянето от всички земни връзки и блага (сравни Мт 10, 37-39; Лк 14,26).
Но и при Павел има едно място, на което се изтъква предимството на целибата за Божието Царство: „Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената.” (1Кор 7, 32-33) Целибатът се е формирал постепенно в Църквата върху тези духовни и практически основи. Първоначално той е бил практикуван от монасите, но с течение на времето е въведен като задължителен начин на живот за цялото духовенство.
В днешно време мнозина задават въпроса за смисъла на целибата. Много хора не могат изобщо да разберат значението на тази форма на живот. Затова ще изясним накратко смисъла и значението му. Две важни причини могат да бъдат назовани във връзка с целибата:

Целибатът е знак за пълното отдаване на Бог
Целибатът е знак за това, че свещеникът се е посветил изцяло на Бог и че Му е предложил всичката си любов. По този начин свещеникът изразява пълната си принадлежност на Бога (сравни ІІ Ватикански събор, Декрет за обучението на свещениците, гл.10)

Целибатът като предпоставка за свещеническото служение
Целибатът е също и предпоставка за неограниченото свещеническо служене в общността. Той позволява на свещеника да влага цялата си любов, всичките си сили и цялото си време за изграждането на Божието Царство (сравни Декрет за обучението на свещениците, гл.10).

Сравнение с протестантите и православните
Ако сме разбрали каква е същността на свещенството в католицизма, тогава ще разберем и ще признаем също и целибата. Ако осъзнаем, че свещеникът е посветен изцяло на Бог, поради което се е поставил на пълно разположение за служението в Божието царство, ще разберем и основанието за целибата. Оттам ще стане ясно и защо изобщо не е възможно сравнението с пасторите от протестантските Църкви и с низшето духовенство в православната Църква, които, както е известно имат право да се женят.
Протестантската Църква не познава тайнството свещенство, а само служебния пост в общността. Следователно пасторът е пълномощник на общността и се назначава от нея. Православната Църква прави разлика между по-висшето и по-низшето духовенство. По-висшето духовенство въплъщава пълния вид на свещенство – това са свещениците-монаси, които нямат право да встъпват в брак. Освен тях съществува и по-низшето духовенство, в което свещениците имат право да се женят, но почти не извършват душепастирска дейност, а са заети само с култовата служба. (сравни Ратцингер, „Солта на земята”, стр.212) Следователно, както при протестантските пастори, така и при по-низшите православни свещеници не може да се говори за свещенство във вида, в който го познава Католическата Църква. А оттук и тяхната връзка с Бог не е така специална, за да ги води към задължението за целибат.

Недостигът на свещеници и целибатът
Много съвременници настояват за отмяна на целибата, за да се отстрани така острият недостиг на свещеници. Напълно възможно е първоначално премахването му да доведе до въодушевление сред кандидатите за свещеници. Но след първата вълна вероятно отново ще има спад на желаещите. Решаващият момент при свещеническите звания всъщност не е запазването или отмяната на целибата, а пламенната любов към Бог и към Христос! Тогава се появява и въпросът: какви промени ще настъпят за свещениците, ако им се разреши да встъпват в брак. Няма ли задълженията към семейството да доведат до чувствително намаляване готовността на свещеника да бъде на пълно разположение? Няма ли да утежни семейният живот и неговия духовен живот, в който има дълги молитви и размишления? Няма ли някои мъже да се стремят към ръкоположение, за да получат за себе си и за семейството си сигурна църковна служба? И т.н. и т.н. Католическата Църква и в миналото непрекъснато се е придържала към целибата въпреки липсата на свещеници. По-дълбоката причина за това е фактът, че единствено целибатът прави възможно свещенството. Само там, където се живее целибата, свещеникът може да има пълна любов към Бога и да бъде изцяло на разположение на Божието Царство. Ето защо целибатът е решаващ за качеството на свещенството! Той е решаващ праг, който младият мъж, желаещ да стане свещеник, трябва да прекрачи. Целибатът изисква онази жертва, за която трябва да бъде готов младият мъж, който иска докрай да обича Бога и да служи на Неговото царство! По такъв начин целибатът е решаващ изпитателен камък за действителната любов към Бога на един кандидат за свещенство.
Само мъже, които са готови на пълна саможертва стават после истински свещеници. С истинското си свещенство те въодушевяват и други млади мъже да ги последват.

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар