О, Боже ти на мене се спря. Как да разберем, че сме призовани?

Как мога да узная това, за което Бог ме е призовал? Как мога да разбера за моето призвание да служа на Църквата?
Разглеждайки темата за духовното звание, свещеник от FSO (Familia Spiritualis Opus) казва: „С този въпрос се борят не малко млади хора. Най-честият, най-важен и сигурен знак за разпознаване на духовното звание е просто това, че в сърцето и мислите на човек присъства мисълта за звание. Мисълта да станеш свещеник или сестра се появява нерядко още в детството. От една страна тази мисъл омайва, от друга е свързана често със страх. „Мен ли има предвид? Мен ли зове Господ?“ Почти всеки, който открива в себе си тази мисъл първоначално се съпротивлява по един или друг начин. Тази мисъл е като човечето-играчка, което винаги се изправя само. Отхвърляш я или искаш да я пропъдиш, но тя се връща отново. Призоваваният научава за мисълта за звание или по-добре за опита на Бог да получи пълното му отдаване в часовете на тишина и молитва. Затова някои бягат от духовната атмосфера, тъй като усещаната като неприятна мисъл отново се задава или би могла да се зададе. Тогава те са като Йона, който бяга от Божия зов. Мисълта за духовно звание се появява, когато се четат биографии на светци, на срещи с онези, които живеят духовното звание. Тази мисъл се появява, когато човек усеща: „Всъщност аз трябвам!“ Бог знае моментите, в които да даде на своя избраник да разбере чрез Светия Дух, че е бил избран. Който постоянно се натъква в сърцето си на мисълта да се посвети изцяло на Бог, трябва да се отнесе много сериозно към нея. Това е повече от мисъл, то е вътрешно безпокойство. Това безпокойство идва от Светия Дух. Бихме могли да наречем Светия Дух „божествен размирник“, който вътрешно подръпва, примамва, ухажва, потупва, подканя и докосва Божите избраници, така че те да направят избор. Светият Дух не прекрачва тази свобода. Може дори да се каже, че човекът може да се наложи спрямо Бог, въпреки че той може само да изглежда по-силен от Бог. Човешката „победа“ е в това да приеме Божията воля. Който се остави да бъде победен от мъдрата и любяща Божия воля, не е губещ, той участва в победата на Исус Христос над собствената си воля. Когато в нас побеждава Христос, тогава ние сме наистина свободни. С тази вътрешна свобода, която идва от приемането на Божията воля, човекът получава и вътрешния мир. Ето как Светият Дух се показва като миротворец, като такъв, който ни благославя с дара на непоклатимия вътрешен мир.“
Няма патентована рецепта за разпознаване на призванието, няма уникални, привличащи погледа знаци, нито падащо от небето откровение, казват салезиани.
За да се разпознае Божия зов, са необходими време и спокойствие. Спокойствие, може би, за да се забележат и класифицират по-скоро невидимите и често противоречиви знаци, които Бог ни дава в ежедневието.
Често тези знаци имат нещо общо с личните чувства и усещания в ежедневния живот. Понякога знак е, че не съм доволен от житейската си ситуация, за което обаче няма ясна причина като собствени неуспехи, преумора или критично събитие.
Призванието за служение в Църквата означава преди всичко да служиш на другия човек. Така с въпроса за личното призвание възниква и въпросът дали обичам да помагам на другите хора, дали предоставям тази помощ с радост и дали съм готов да я оказвам безкористно и без пряко възнаграждение. Радостта от това да служиш на другите е често важен знак за разпознаване на призванието.
Духовно звание без религиозна мотивиация е немислимо. Поради това радостта от вярата, привличането от духовните ценности и действия като молитва или размишление и приемането на църковната общност са предпоставка за всяко духовно и църковно призвание.
Това включва също да разбираш участието в Светата Евхаристия като център на християнския живот и да се чувстваш привличан от участието в Евхаристията.
Църковното звание е призоваване за общност и в общност. Ако обичам да споделям вярата си с други хора, например в разговори за вярата, това може да е признак за призвание. С времето част от едно призвание е и нарастващата вътрешна сигурност и свързаната с нея радост: „Бог има предвид мен! Той ме призовава! Радвам се за това!“
Но при това не бива да се забравя, че част от тази сигурност са винаги съмненията и опасенията.
Да разпознаеш собственото си призвание, да го разбереш и да го последваш е процес, който трае цял живот и в крайна сметка е едно събитие, което винаги ще остане тайна. Защото призванието е отношение на любов между Бог и даден човек, поради което то често не може да бъде рационално обосновано. Решението да последваш Божия зов трябва да бъде доброволно решение, тъй като Бог не иска да принуждава никой човек към нещо.
Но опитът и преживяванията на тези, които са последвали призоваването им от Бог показват, че определено има видове помощ, които улесняват пътя на призванието.
На първо място това са времето за тишина и молитва. Тъй като без разговора с Призоваващия, т.е. Бог и Исус Христос търсенето на собственото звание е почти невъзможно. Четенето на истории за звание в Светото Писание може да помогне да се открият знаци и напътствия за личното призвание.
Понеже моето призвание е нещо, което ме засяга цялостно като човек, е много важно да размишляваме за самите нас, за личните дарби, силни страни, предпочитания, но също така и за слабостите. Често е от голяма помощ тези мисли да бъдат записвани. Но при размисъла върху собствената личност не бива да се доверяваме само на собствените си мисли, а да говорим също и с други хора, които са ни близки и са отворени към духовното призвание, например с родителите, приятелите, кръстниците, учителите или духовните наставници.
Търсенето на личното призвание може да бъде улеснено с чисто практически подход и действия. От една страна тук имаме събирането на информации за формите на призвание, от които някой се интересува специално.
От друга страна е важно да се види как се усеща и живее призванието в ежедневието. Навсякъде се намират отворени врати, за да се поживее например няколко дни в някоя духовна общност. Така може да се изпробва и усети призванието. От особена помощ са редовните разговори с духовния наставник.
Всичко на всичко това е процес, който изисква много търпение, спокойствие и накрая смелост за окончателно решение.

(По материали от daswerk-fso.org и berufung.donbosco.de)

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар