ВЕЛИКОПОСТНО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ (2011)

8 март 2011, 12:00

„Като се погребахте с Него в кръщението, в Него заедно възкръснахте” (срв. Кол 2, 12)

Скъпи братя и сестри,

Постното време, което ни подготвя за честването на Великата Пасха, за Църквата е много ценно и важно литургично време, в навечерието на което съм радостен да се обърна към вас със специално слово, за да бъде това време изживяно от вас с дължимото усърдие. В очакване на окончателната среща със своя Жених във вечната Пасха църковната общност, която ревностно постоянства в молитвата и милосърдните дела, задълбочава своя път на очистване на духа, та по-пълно да черпи от Тайната на Изкуплението новия живот в Христос Господ (срв. Първо предисловие за Постното време).

1. Същият този живот вече ни бе дарен в деня на нашето Кръщение, когато за нас, „които станахме участници в смъртта и Възкресението на Христос”, започна „радостно и въодушевяващо приключение, състоящо се в това да бъдем Негови ученици” (Проповед за празника Кръщение Господне, 10 януари 2010). В своите послания Св. Павел нееднократно подчертава, че в кръщелната купел се ражда единствена по рода си причастност с Божия Син. Фактът, че в повечето случаи Кръщението се приема в бебешка възраст, ясно показва, че става дума за Божи дар: никой не може да заслужи вечния живот със собствени сили. Тази Божия милост, осуетяваща греха и даваща възможност да се преживеят „същите мисли, каквито е имал Исус Христос” (Фил 2, 5), бива съобщена на човека безкористно.

В своето Послание до филипяните Апостолът на езичниците хвърля светлина върху смисъла от преобразяването, което се осъществява в човека посредством участието му в смъртта и Възкресението на Христос, и посочва целта на това преобразяване – „да позная, и силата на Възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите” (Фил 3, 10-11). С други думи, Кръщението не е просто обред от миналото, а среща с Христос, която формира целия живот на кръстения, дарява му божествен живот и го призовава към искрено обръщане, започнало с подкрепата на Благодатта, за да може да бъде достигната зрелостта на Христос.

Кръщението е свързано по особен начин с Постното време, което е благоприятно време за преживяване на спасителната благодат. Отците от Втория Ватикански Събор призоваха всички пастири на Църквата „по-широко да използват кръщелните елементи, присъщи на Литургията през Постното време” (Конституция Sacrosanctum Concilium, 109).

Всъщност Църквата винаги съчетава Пасхалното навечерие с Кръщението: в това Тайнство се осъществява онази велика тайна, в която човек умира за греха, ставайки участник в новия живот във Възкръсналия Исус и получава същия Този Дух Божи, Който възкреси Исус от мъртвите (срв. Рим 8, 11). Всеки от нас трябва да пази жив в себе си този безкористен дар, и Постното време ни предлага път, подобен на катехумената, който за християните от древната Църква, както и за днешните катехумени, е незаменимо училище за вярата и християнския живот: те наистина преживяват Кръщението като решаващо събитие за целия техен живот.

2. За да стъпим сериозно на пътя, водещ към Пасхата, и за да се подготвим за честването на Възкресението Господне – най-радостния и тържествен празник през цялата литургична година, кое би могло да бъде по-подходящо от това да се посветим на известяване на Божието Слово? Затова Църквата, посредством неделните евангелски текстове през Постното време, ни води към особено дълбока среща с Господ, давайки ни възможността отново да преминем през етапите на християнското посвещение: за катехумените – в перспективата на получаването на Тайнството на възраждането, за кръстените – под формата на нови и решаващи стъпки в следването на Христос и по-пълно себеотдаване на Него.

Първата неделя от великопостния път ни показва нашето човешко състояние на тази земя. Победоносната битка срещу изкушенията, поставила началото на мисията на Исус, е призив да осъзнаем собствената си слабост, за да приемем Благодатта, която освобождава от греха и вдъхва нова сила в Христос, Който е Пътят, Истината и Животът (срв. ср. Ordo Initiationis Christianae Adultorum, п. 25). Това е решителен призив да помним, че християнската вяра, по примера на Исус и в единение с Него, предполага борба „против светоуправниците на тъмнината на тоя век” (Еф 6, 12), в която дяволът действа и никога не спира, дори и днес, да изкушава човека, който желае да се приближи до Господ: Христос излиза победител от тази борба, за да отвори и нашите сърца към надеждата, и да ни води към победа над съблазните на злото.

Евангелието за Преображението Господне открива пред погледа ни славата на Христос, която предзнаменува Неговото Възкресение и известява обожествяването на човека. Християнската общност ще осъзнае, че Исус ще изведе и нея „на всисока планина” (Мт 17, 1) така, както апостолите Петър, Яков и Иван, за да може тя отново да приеме в Христос дара на Божията Благодат – като синове в Сина: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте” (ст. 5). Тази покана ни отклонява от всекидневния шум, за да се попотим в Божието присъствие: Той желае да ни дава всекидневно Словото, което да прониква в дълбините на нашия дух, където да различаваме добро и зло (срв. Евр 4, 12) и укрепва желанието ни да следваме Господ.

Молбата на Исус към самарянката „Дай Ми да пия” (Ив 4, 7), която чуваме в Литургията на третата неделя, изразява състраданието на Бог към всеки човек и желае да събуди в сърцата ни жаждата за „вода, която тече в живот вечен” (ст. 14): това е дар от Светия Дух, който прави християните „истински поклонници”, способни да се молят на Отца „в дух и истина” (ст. 23). Само тази вода може да утоли жаждата ни за добро, истина и красота! Само тази вода, дарена ни от Сина, измива пустинята на безпокойната и неудовлетворена душа, „докато тя не намери покой в Бог”, съгласно прочутите думи на Св. Августин.

„Неделята на слепородения” представя Христос като светлина на света. Евангелието се обръща към всекиго от нас: „Ти вярваш ли в Божия Син?”, „Вярвам, Господи” (Ив 9, 35. 38) – с радост отговаря слепият по рождение, превръщайки се в глас на всеки вярващ. Чудото на излекуването е знак за това, че Христос, освен зрението желае да отвори и вътрешния ни взор, за да може нашата вяра да стане по-дълбока и за да можем да познаем в Него нашия единствен Спасител. Той просветява всички несгоди в живота и води човека към живот на „синове на светлината”.

Когато в петата неделя ни се известява възкресението на Лазар, ние се оказваме пред най-висшата тайна на нашето съществуване. „Аз съм възкресението и живота… Вярваш ли това? (Ив 12, 25-26). За християнската общност това е повод заедно с Марта искрено да възложим всичките си надежди на Исус от Назарет: „Да, Господи, аз вярвам, че ти си Христос, Син Божий, Който идва на света” (ст. 27). Общението с Исус в този живот ни подготвя за преодоляване границата на смъртта, за да живеем вечно в Него. Вярата във възкресението на мъртвите и надеждата за вечен живот ни откриват висшия смисъл на нашето съществуване: Бог сътвори човека за възкресение и за живот, и тази истина дава едно истинско и окончателно измерение на човешката история, на личния и социален живот, на културата, политиката, икономиката. Лишена обаче от светлината на вярата, цялата вселена би се оказала затворена, като в гробница, без бъдеще, без надежда.

Великопостният път намира своя завършек в Пасхалното Тридневие, по-специално – във Великото навечерие на Пасхата, в святата нощ: подновявайки кръщелните обещания, ние отново ще можем да изповядаме, че Христос е Господ на нашия живот – същия този живот, който Бог ни е известил, когато сме били възродени „от вода и Дух Свети”, като потвърждаваме нашата решимост да отговорим на действието на Благодатта, за да бъдем свети ученици.

3. Потапянето ни в смъртта и Възкресението на Христос чрез Тайнството Кръщение ни насърчава всеки ден да освобождаваме сърцата си от товара на материалните вещи, от егоистичната привързаност към „земята” – от всичко, което ни прави по-бедни и ни пречи да сме свободни и открити към Бог и ближния. В Христос Бог яви Себе Си като Любов (срв. 1 Ив 4, 7-10). Кръстът Христов, „словото за Кръста” е за нас спасяваща сила от Бог (срв. 1 Кор 1, 18), Който отдава Себе Си, за да вдигне човека и да му даде спасение: любов в нейната най-радикална форма (срв. Енциклика Deus caritas est, 12). Чрез традиционните практити на поста, милостинята и молитвата четиридесетдневният постен период ни учи да живеем по още по-радикален начин любовта към Христос. Постът, който може да се дължи на различни мотивации, за християнина придобива дълбоко религиозно значение – като правим по-бедна нашата трапеза, ние се научаваме да преодоляваме егоизма, за да живеем в логиката на даряването и любовта; като решаваме да минем без някои вещи, в това число не само тези, които са в излишък, ние се учим да отхвърлим взирането в собственото „аз”, за да видим Някой, Който е с нас и да познаем Бог в лицето на множеството наши братя и сестри. Для християнина постът не е нещо дълбоко лично, но го открива повече за Бог и за нуждите на хората и прави така, че любовта към Бог да става и любов към ближния (срв. Мк 12, 31).

По пътя си ние се сблъскваме и с изкушението да трупаме пари, с алчността, което посяга на първенството на Бог в нашия живот. Жаждата за придобиване води до насилие, злоупотреба с власт и към духовна смърт; затова Църквата, особено през Постното време, призовава към практикуване на милостинята, т.е. – способността да споделяш. Идолопоклонничеството пред материалните блага, напротив, не само ни отдалечава от ближния, но лишава човека от човечност, прави го нещастен, подмамва го, води го в заблуждение, без да дава обещаното, защото поставя материалното на мястото на Бог – единствения източник на живот. Как да бъде разбрана бащината доброта на Бог, ако човешкото сърце е заето със самото себе си и собствените замисли, с помощта на които то пребивава в илюзията, че може само да осигури собственото си бъдеще? Изкушението се състои в това да мислим като богаташа от притчата: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години…”. Знаем какво отговорил на това Господ: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата…” (Лк 12, 19-20). Практикуването на милостинята е напомняне за първенството на Бог и за необходимостта да сме внимателни към другите, за да можем отново да открием колко добър е нашият Отец и да приемем Неговата милост.

През цялото Постно време Църквата с особена щедрост ни храни с Божието Слово. Размишлявайки над него и вкусвайки от него, за да го живеем всекидневно, ние се научаваме на ценна и незаменима форма на молитва, доколкото внимателното слушане на Бога, Който продължава да говори на сърцата ни, подхранва пътя на вярата, който започнахме в деня на Кръщението. Молитвата ни позволява също така да придобием една нова представа за времето – без перспективата на вечността и трансцендентността то всъщност просто отмерва нашите стъпки в нищото. В молитвата обаче, напротив, намираме време за Бога, за това да признаем, че „Словото Му няма да премине” (срв. Мк 13, 31), за това да влезем в дълбоко общение с Него, което „никой няма да ни отнеме” (срв. Ив 16, 22) и което ни отваря за надеждата, която не разочарова, за вечния живот.

В общи линии великопостният път, по време на който сме призвани да съзерцаваме Тайната на Кръста, се състои в това да „се уподобим на Христос в смъртта Му” (Фил 3, 10), да осъществим дълбоко обръщане в живота си: да позволим да бъдем преобразени под действието на Светия Дух, както това се случи със Св. Павел по пътя за Дамаск; решително да ориентираме живота си в съответствие с Божията воля; да се освободим от егоизма, преодолявайки инстинкта за господство над другите и да се открием за Христовата любов. Периодът на Постното време е благоприятно време да признаем собствената си слабост, да приемем искрено да преразгледаме живота си, обновявайки го чрез Благодатта на Тайнството Покаяние, и решително да вървим към срещата с Христос.

Скъпи братя и сестри, с помощта на личната среща с нашия Изкупител и посредством поста, милостинята и молитвата, нека обръщането в навечерието на Пасхата да ни води към ново осъзнаване на нашето Кръщение. Нека този четиридесетдневен период ни позволи отново да преживеем приемането на Благодатта, която Бог ни е дарил в този момент, та тя да просвещава и направлява всички наши действия. Това, което се обозначава и се осъществява в това Тайнство, ние сме призвани да го живеем всекидневно, във все по-щедро и истинско следване на Христос. По този път ние поверяваме себе си на Дева Мария, която роди Словото Божие във вяра и в плът, та да се потопим, както Нея, в смъртта и Възкресението на Нейния Син Исус и да имаме живот вечен.

Ватикана, 4 ноември 2010 г.
BENEDICTUS PP XVI

Превод: Католически новини

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар