1.5. Пастирски грижи на свещениците в Дахау за останалите концлагеристи

„И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (2Кор 15, 19

(На снимката: Вторият тавернакул в параклиса в барака 26)

Особено важна за свещениците била душепастирската им работа в лагера. Тя им носела и огромна радост. Отец С. Хес пише, че свещениците трябвало да поискат доброволно да влязат в лагера Дахау, за да придружават духовно затворниците. За тях било голямо щастие да могат пак да живеят свещеническото си призвание и чрез душепастирството да осмислят пребиваването си в лагера.
В Дахау било строго забранено, със заплаха за живота, да се развива религиозна дейност извън параклиса. При условията в концлагера много свещеници били всеки ден готови да посрещнат смъртта и искали да използват оставащото им време добре за другарите, без да се плашат от риска. Те носели на другите затворници Светото Причастие от параклиса, на свещениците, които не били германци и нямали право да влизат в барака 26 за Литургията, но също и на голям брой миряни. Свещениците посещавали нелегално умиращите в болницата, даже и тогава, когато това било най-строго забранено. Били бити за това, но не се отказвали да помагат на другарите и да им дават тайнствата. Много от нещата ставали незабележимо, дори самите свещеници не знаели много за това, с което се занимавали някои, в неведние за повечето неща била и управата на лагера.
В лагера били изслушвани хиляди изповеди. По главната улица, по време на разходките и на работните места тайно се правели изповеди. Някои свещеници били особено активни. По принцип всеки католик, който искал да се изповяда, например за да получи Св. Причастие на Великден, имал възможност да говори със свещеник за това. Отец Зоненшайн разказва, че лагерната улица трябвало да бъде преименувана в „улица на освобождението“, защото самият той изслушал на нея хиляди изповеди. Като духовни наставници свещениците окуражавали другите чрез разговори и им помагали да не се отчайват и в най-тежките ситуации в концлагера. Това спасило живота на много лагеристи. Духовниците се стремели също така да предадат вярата си на останалите като равновесие и опора. Така много от затворниците били доведени отново при Бог, което оставило отпечатък у тях за целия им живот напред.
Пак тайно, свещениците давали общо опрощение за всички умиращи, които нямали възможност да се изповядат, например когато марширували покрай болницата или когато научавали за екзекуции, при които били разстрелвани стотици военнопленници.
Ежедневно свещениците давали своя свещенически благослов. Вечер те благославяли заедно своите близки у дома, както и целия лагер – затворените в него и враговете.
Някои свещеници се ангажирали до такава степен с руски и чешки пленници, че започвали да учат техните езици, на които съставяли писма, за да ги разпространяват и така да достигнат като пастири до тези другари. Като пример в това отношение може да бъде посочен отец Енгелмар Унцайтиг.
В края на 1944 г. било разрешено вече и на свещеници от други националности, както и на миряни да посещават параклиса и да участват в Светата Литургия. Затова всеки ден били служени много Литургии. В неделя се отслужвали 15 Литургии, за една седмица – 50, специално се служело и на различни езици.

Свидетелства

„Помислехме ли за хилядите хора, които трябваше да издържат в този ад, тогава виждахме убедителна причина за задържането ни. Да, даже трябваше доброволно да поискаме да влезем в концентрационния лагер, за да помагаме на тези изоставени хора.“
- О. С. Хес

„Поначало в лагера беше най-строго забранено да се извършва каквато и да е свещеническа дейност или да се упражнява духовно влияние. През септември 1941 г. на всички свещеници беше забранено, при най-строги заплахи за отнемане на привилегиите и налагане на тежки наказания, да упражняват всякаква религиозна дейност извън блока, прекрачвайки рамките на позволеното от Химлер… Въпреки това тогава се направи твърде много под прикритие, с подкрепата на доверени миряни. Едва ли е умирал добронамерен католик, без да получи Светите тайнства, които му бяха давани тайно, при все че в най-примитивен вид.“
- О. Ото Пис

„… Преживяното страдание и понесенета мъка вероятно могат да се измерят с благословията, която се раздаваше тук и там и с опита, предлаган като плод на живота и на борбата в тази своеобразна, огромна, международна общност на свещеници.“
- О. Ото Пис

„Бяхме приключили с живота. Важното беше да се пожертва и последния остатък жизнена сила за Божието царство. Духовната дееспособност, неразпилявана за разни неща, бе насочвана с цялото усърдие, за да съдейства за последната жетва на души. А тази жетва бе голяма. Чакаха ни хиляди, за десетки хиляди нашата свещеническа близост в лагера се бе превърнала в духовна помощ и спасение. Неимоверно голяма област за душепастирство на най-тясно пространство. А свещениците – изпълнени с ентусиазъм и най-вече по тази причина оказали се зад бодливата тел. Изтръгнати от собствената си пасторална област против Бога и закона. Сега те бяха станали душепастири на Европа… Европейската енория се състоеше от 134 епархии и 24 нации…“
- О. Ленц

„Приятел-свещеник им носеше Светото Причастие на работното място. Тих поздрав, незабележимо, многозначително ръкостискане – и в затворената десница на другия вече беше малка, сгъната бяла хартия с осветената Хостия. След това получилият дара потърсваше, без да бие на очи, усамотено меестенце и тайно приемаше от собствената си ръка Тялото Господне.“
- О. Ленц

„Често свещениците раздаваха Светото Причастие и в тъмнината, на плаца за проверка, докато есесовците преброяваха другите блокове.“
- О. Голдшмит

„Какви изповеди чухме! Хора, помирили се със своя Господ Бог след десетки години. Беше направо трогателно как действаше Божията благодат. Ето, някой гребе в ямата с чакъл до мен, пред купчината пясък, и докато работи, изповядва греховете си. После идва друг и заема мястото му; това продължаваше часове наред. Или навън, на плантацията, някой скубе бурени, коленичил до мен, и ми казва неговото `mea culpa`. Времето на ранното християнство в катакомбите!“
- О. Фридрих Зайц

„Постепенно всеки блок от лагера стана храм, милостиво навестяван от Исус Христос, едновременно Бог и Човек. Колко пъти? Някои блокове стотици, други хиляди пъти – особено бараките с болни. Свещеникът, облечен в затворнически дрехи, носеше на своите другари-затворници Христос, пленника на Божията любов. Цялата завист и злоба на ада не можеха да тръгнат срещу това.“
- О. Ленц

„Разбира се, за мен беше радост да оказвам пряко или косвено религиозно влияние над някои руснаци и да ги заинтригувам за вечните неща и смисъла на живота. Беше късче пастирска грижа, късче от моята професия. Бих изразходил отново същите усилия, въпреки да знам, че това изтощава нервите ми…“
- О. Дюмиг (за усилията да учи руски)

Подбор и превод: catholic-news.bg

(Следва: „Параклисът в барака 26″)

ВСИЧКО ПО ТЕМАТА „ЦЪРКВА В ОКОВИ“

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар