Моят, нашият отец Максимилиян…
Няколко лични спомена
за отец Максимилиян Балабански
Обичаше да го наричат отец Макс. Така се подписваше и в писмата си…
Обичаше Исус и Мария. Обичаше Светата Литургия. Обичаше молитвата…
Харесваше му да говори на хората за Бога. Всяка негова проповед бе изпълнена с жар. От всяка дума бликаше любов – любов към Бога и ближния. Всеки път, когато бе на олтара, в него бе Христос, и Христос бе в него.
Да, тези кратки думи са за моя, за… нашия отец Максимилиян. Само преди малко повече от седмица, на 13 февруари, Бог го повика в Своето Царство. Той умря за земния живот, за да живее вечно в Царството Небесно. Но и за да живее вечно в сърцата ни… Всички ние, които по Божията воля сме имали това щастие – да срещнем по пътя си отец Максимилиян, имаме своите незабравими спомени с него. Тук си позволявам да разкажа само част от моите лични спомени. Надявам се да го сторят и други. Защото отец Максимилиян Балабански бе свят човек… Затова и спомените ми за него и с него не могат да бъдат заличени за нищо на света…
Спомням си когато се появи за пръв път в енорията в Калояново. Вече бе назначен за енорист в Житница. Периодът бе много особен. Страхът, останал от комунизма, все още се усещаше. Вярата на хората бе силна, но на моменти се пропукваше. А и тъкмо бяхме осиротели след катастрофата на отците-капуцини, в която загина и отец Цецилио. Един ден, преди Литургията, пред нашата църква „Св. Андрей“ паркира бял „Форд Ескорт”. От него се появи един висок, забързан, приветлив домин. Като всеки нов свещеник, и към този, ние, министрантите, подходихме с леко недоверие – какъв ли ще е, много ли ще се различава от предишния и т.н. Детски неволи. Но спечели сърцата ни още в първите мигове. И ги спечели завинаги…
Никога няма и не мога да забравя как в един период, поради липсата на свещеници, тичаше да служи в четирите енории – Житница, Калояново, Дуванлий и Миромир. В неделен ден например идваше от Житница забързан и задъхан. Там вече бе отслужил ранната утринна Литургия. Слизаше от форда и с бясно темпо влизаше в изповедалнята – всяка секунда бе ценна! Изповядваше колкото се може по-дълго, но все пак – ограничен от времето до началото на Литургията. След това заставаше на олтара – сияещ, че служи за пореден път. Нищо не можеше да го спре да проповядва – проповедите му бяха спонтанни, не написани, винаги интересни, ясни, с ярки примери, запомнящи се. Понякога продължаваха по-дълго – нищо, че след Литургията трябва да тича към поредната енория. Винаги ми е правело впечатление, че отец Макс произнася всяка една дума от Светата Литургия с голямо внимание, не механично, а с „всичкото си сърце и с всичкия си разум”. След причастяването винаги сядахме с него за минутка-две в пълно мълчание – цялата църква в тишина. Настояваше да мислим за чудото, което е станало с нас – това, че сме приели Исус в Светата Евхаристия…
След края на Литургията, въпреки че винаги бързаше, успяваше да размени по някоя дума и усмивка с хората отвън. След това се качваше на белия форд и изхвърчаваше към следващата енория.
Той бе неуморен. Бе толкова отдаден, че му се чудехме откъде намира сили за всичко това. Тогава, с детския си начин на мислене, не съм си давал сметка, че всичко се корени в любовта му към Исус и към Мария. Сега, години по-късно, осъзнавам, че той просто наистина е бил „женен за Църквата”… Така обичаше да обяснява положението на свещениците. Особено когато венчаваше, никога не пропускаше да каже: „Ние свещениците не се женим като вас – мъж и жена, ние сме женени за Църквата”…
Емил Даскалов
(следва)
Новини: Хроника












Коментари
Няма коментари
Оставете коментар