Catholic-news

Без Бог, без освещаващата благодат човек живее в ужасна празнота, в самота. Заглушаваме гласа на съвестта си с интензивна дейност, с вътрешен и външен ум. Така тече нашият живот. Рушителни страсти и емоции ни наркотизират, за да забравим за кратко, че притежаваме безсмъртна душа. Но гладът на безсмъртната ни душа не може да бъде утолен от нищо друго, само от контакта, от общуването с Бог. Дори тълпи от хора да имат около нас и безчет земни удоволствия, ще си остане фактът, че човекът без Бог е сиротен.
За едно трябва да моли Бог много силно всеки ден: да не ни завари смъртта в такава вътрешна самота и без Божията благодат, защото тогава без Бог ще останем завинаги, за цялата вечност. Това е същината на ада: мъка поради липсата на Бога, болка от неутолената жажда за любов по вина на човека, вечна самота, в която осъдената душа вместо да изпитва любов, е тормозена от вечна ненавист. И как да се учудваме на онези хора, които, освободили се в Тайнството Изповед от тази страшна съдба, изпитват в сърцата си безкрайна благодарност и със сълзи на съжаление и радост с цялото си сърце и душа пеят: „Никога вече няма да съм сам“.

Отче мой, благодаря Ти, че си Всемогъщ и все имаш за мен някакво решение – за моите грижи, каквито и да са те, защото Ти, мой Отче, си над всички и над всичко! Благодаря Ти, че свети над мен слънцето на Твоята благодат и всеки ден изгрява над мен, за да ме обгръщат лъчите на Твоята любов и мощ! Отче мой, кой ме обича така, както Ти ме обичаш? Кой бди над мен, както Ти бдиш? Кой ще ме води по пътя на истината и любовта, ако не си Ти? Никой на тази земя, никой – нито във времето, нито във вечността!

Отец Франциск Грудниок,
из „От ден за ден. Майски размишления“,
превод: отец Мариуш Полцин, OFM Cap.