Catholic-news

На своята 60-годишнина от ръкоположението си за свещеник Папа Бенедикт ХVІ отслужи в базиликата „Св. Петър” празнична Литургия за празника на Светите Апостоли Петър и Павел и връчи на 41 нови архиепископи светия палиум.

„Не ви наричам вече слуги, а приятели” – изхождайки от този цитат из Евангелието на Йоан, Папа Бенедикт ХVІ си спомни за деня, в който кардинал Фаулхабер е изрекъл тези думи в края на литургията за ръкополагането на новите свещеници.

В онзи момент Бенедикт ХVІ е знаел, че не се касае само за официални думи: „В този час самият Господ го каза съвсем лично на мен.”

„Той ме нарича приятел. Той ме приема в кръга на онези, на които тогава е говорил в горницата. В кръга на онези, които познава по специален начин и които го опознават по специален начин. Той ми дава почти страшното пълномощие да правя това, което само той, Синът Божи, може да казва и прави: Аз ти прощавам греховете”.

Папата подчерта, че със свещенството Христос е искал със своето „аз” свещеникът не само да може да изрича една дума, която е не само дума, но и извършва дълбока промяна в съществуването. В това се състои страданието му: „Знам, че зад тази дума е неговото страдание заради нас и за нас. Това, че прошката има своята цена: В своето страдание той е слязъл на тъмното и мръсно дъно на греховете ни. Слязъл е в нощта на нашата вина и само по този начин тя може да бъде променена. И с пълномощието за прощаване той ми позволява да погледна в човешката бездна и в размера на неговото страдание за нас, хората, което ме кара да усещам величието на неговата любов.”

Бенедикт ХVІ се запита: „Какво в действителност е приятелството?” То е общност на мислене и воля. Човекът не е анонимно същество в безкрая на Вселената: „Господ ме познава лично. А аз? Познавам ли го?”

Приятелството, което Господ дарява на човека, може да означава също, че той се опитва да го познава по-добре в молитвата, в Писанието, в общението на светците, в хората, които Господ изпраща.

„Приятелството не е само познание, то е преди всичко общност на волята. То означава, че моята воля израства до „Да” на неговата. Защото неговата воля не е за мен някаква външна, чужда воля, на която повече или по-малко желая да се покланям или не. Не, в приятелството моята воля се сраства с неговата, неговата воля става моя воля и точно така аз ставам наистина себе си.”

Освен общността на мисленето и волята Христос назовава и третия елемент на това приятелство, който се крие във факта, че Исус е жертвал живота си за нас.

Бенедикт ХVІ се помоли настоятелно: „Господи, помогни ми да те познавам все по-добре. Помогни ми все повече да бъда едно с твоята воля. Помогни ми да живея живота си не заради самия мен, а да го живея с теб за другите. Помогни ми все повече да ставам твой приятел.”

Думите на Исус за приятелството са в контекста на речта му за лозата, като Исус свързва този образ със задачата към учениците. Първата им задача е да излязат от себе си и да тръгнат към другите. Господ предупреждава да се преодоляват границите на обкръжението, в което живеем и да се носи Евангелието на другите, за да се отвори светът за царството Божие. Втората им задача е да принасят плод.

Плодът на лозата е гроздето, от което се приготвя вино: „Да останем първо при този образ. За да узрее добро грозде, то се нуждае от слънце, но и от дъжд, от деня и от нощта. За да отлежи отбраното вино, то се нуждае от пресоване, търпението на ферментацията, внимателната грижа, която служи на процесите на зреене. За хубавото вино е важна не само сладостта, но и богатството на нюансите, разнообразният аромат, образуващ се в процеса на зреене и ферментация.

За Папата този образ е картина на живота на човека и по особен начин на свещеника. Виното е образ на любовта, истинският плод, който остава и който Бог иска от човека. Бенедикт ХVІ припомни, че в Стария завет виното е преди всичко образ на праведността, проявяваща се в живота, живян по законите на Бога. Истинското съдържание на закона, „е любовта към Бог и към ближния”. Но тази любов не е просто нещо сладко: „Тя носи в себе си товара на търпението, смирението, съзряването във формирането и нагласянето на нашата воля към волята на Бог, волята на Исус Христос, на приятеля.” Само когато човек е истински и любовта е истинска и е зрял плод: „Вярността към Христос и неговата Църква винаги трябва да бъде изстрадана. Така расте истинската радост. Същността на любовта, на истинския плод се покрива дълбоко с думата за тръгване, отиване: Тя означава упование, себеотдаване; тя носи в себе си знака на кръста.”

Накрая Папа Бенедикт ХVІ поздрави патриарха на Константинопол, Вартоломей І и членовете на делегацията на Вселенската патриаршия, а също и кардиналите, архиепископите и епископите, присъстващите посланици и граждански власти, свещениците, членовете на ордени и миряните.

Папата припомни, че новите архиепископи ще получат палиума. Това е преди всичко знак за сладкото иго на Христос, полагано на раменете, като игото на Христос е идентично с приятелството му: „това е игото на неговата воля, която е воля на истината и любовта”. Същевременно това е игото да се водят другите към приятелство с Христос. На трето място палиумът напомня, че от любов към хората пастирът сам е станал агне, че взема хората на плещите си, за да ги занесе у дома.

„Шестедесет години свещеническа служба – скъпи приятели, може би съм прекалено подробен. Но този час ме кара да гледам към това, което е оформило десетилетията. Кара ме да кажа на вас, свещениците и епископите, както и на верните в Църквата, думи на надежда и насърчение; узрели в опита думи за това, че Господ е добър. Преди всичко обаче това е час за благодарност: Благодаря на Господ за приятелството, което ми подари и което иска да дари на всички ни. Благодаря на хората, които ме изградиха и подкрепяха.”

(по kath.net)