Catholic-news

По обяд на 7 август 2011 г. Папа Бенедикт ХVІ излезе на балкона, който гледа към вътрешния двор на Апостолическия дворец в Кастел Гандолфо, за да измоли неделната молитва „Ангел Господен”, заедно със събралите се поклонници. Представяме превод на текста на папското размишление:

„Скъпи братя и сестри!
В Евангелието тази неделя виждаме Исус, уединил се на хълма и молейки се цялата нощ. Господ, далеч от народа и учениците, проявява Своята близост с Отца и необходимостта да се моли в уединение, отдалечавайки се от светската суматоха. Това отдалечаване обаче не трябва да се разбира като равнодушие към хората или че е оставил апостолите на произвола на съдбата. Напротив, както разказв Св. Матей, Господ кара учениците Си да влязат в кораба, за да „минат преди Него насреща” (Мт 14, 22), за да се срещне отново с тях. В същото време „корабът вече беше сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше насрещен” (ст. 24), и ето че „на четвъртата стража през нощта отиде Исус при тях, като ходеше по морето” (ст. 25); учениците се разтревожили, и вземайки Го за призрак, „от страх извикаха” (ст. 26), не Го познали, не разбрали, че това е Господ. Но Исус ги успокоява: „Дерзайте! Аз съм, не бойте се!” (ст. 27). В този епизод Отците на Църквата виждали богат смисъл. Морето е символ на днешния живот и нестабилността на видимия свят; бурята ни посочва изпитанията и трудностите от всякакъв вид, на които бива подложен човек. Корабът пък представлява Църквата, възведена от Христос и водена от Апостолите. Исус иска да научи учениците да понасят с мъжество превратностите на живота, уповавайки се на Бог, на Този, Който се яви на планината Хорив на Илия в „лъха от тихия вятър” (3 Цар 19, 12). Откъсът продължава с жеста на апостол Петър. Обхванат от порив на любов към Учителя, той тръгва към Него, вървейки по водата. „Но като видя силния вятър, уплаши се, и като взе да потъва, извика: „Господи, избави ме!” (Мт 14, 30). Св. Августин, обръщайки във въображението си към апостол Петър, дава такова тълкувание: Господ „се смили и те взе за ръка. Ти сам не можеше да се изправиш. Ти се хвана за ръката на Този, Който слезе до теб” (Enarr. in. Ps. 95, 7: PL 36, 1233). Петър ходи по водата не със свои сили, но по благодатта Божия, в която вярва, и когато съмнението в него взема връх, когато той вече не гледа към Исус, а се бои от вятъра, когато не вярва в думите на Учителя, това означава, че той се отдалечава от Него, и така самият той рискува да потъне в бурните води на живота. Великият мислител Романо Гуардини пише, че Господ „винаги е близо, в самите корени на нашето битие. И все пак, за да да достигнем до нашите отношения с Бог, ние се мятаме от крайност в крайност, ту се приближаваме до Него, ту се отдалечаваме. Близостта до Бога ни укрепва; отдалечавайки се, ние сами се подлагаме на изпитания” (Accettare se stessi, Brescia 1992, 71).
Скъпи приятели, опитът на пророк Илия, който чува преминаващия Господ, и мъката на вярата на апостол Петър ни дават да разберем, че още преди да Го потърсим или призовем, Сам Господ идва към нас, спуска се от небесата, за да ни вземе за ръка и да ни вдигне на Своята височина; Той очаква само изцяло да Му се доверим. Да призоваваме Дева Мария, образец на пълно доверие към Бога, та сред множеството тревоги, проблеми и трудности, които карат да бушува морето на нашия живот, в нашите сърца да прозвучи утешителното слово на Исус: „Дерзайте! Това съм аз, не бойте се!”, и да израства нашата вяра в Него”.