Catholic-news

„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мт 16, 24). Въпреки че решаващото послание на християнството е „Господ наистина възкръсна” (Лк 16, 24), Христос много често е изобразяван в нашите църкви и жилища като Разпнатия и по-малко като Възкръсналия. Ако Исус е представян преди всичко като Разпнатия, то е защото земният ни път непрекъснато прилича на пътя на Христос нагоре към Голгота. Така в нашето страдание винаги можем да гледаме към Христос. Да носиш кръста е човешка реалност, която никой няма да заобиколи. За нас християните обаче кръстът, Голгота, не е последната спирка. Чрез кръста ние достигаме до светлината, до Възкресението: per crucem ad lucem. Затова най-големият църковен празник е Великден, а не Велики Петък.
Христос и християнството щеше да има много по-голям шанс да дойде при хората и по този начин да намери разпространение, ако трябваше да възвестяваме Христос само като Възкръсналия. Както Исус обяснява на учениците си, „Той трябва да отиде в Йерусалим и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне” (Мт 16, 21), а Петър го упреква: „Милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе” (Мт 16, 22). Не е ли поведението на Петър съвсем разбираемо?
Вярата ни се намира в критична точка, когато в живота ни се покаже кръстът. Не крещи ли нашата вътрешност и не се ли стреми молитвата ни към това: Отклони това зло, това не трябва да става. Или както в първото четиво чуваме отчаяния вик: „Защото, щом заговоря, – викам за насилие, викам за разорение, понеже словото Господне стана за мене безчестие и всекидневен присмех” (Йер 20, 8). Въпреки че по-скоро не „Словото Господне” ни носи „безчестие и всекидневен присмех”, а често собственото ни безсилие е онова, което ни носи страдание. Преди всичко в междучовешките отношения много хора страдат от постоянно унижение и през целия си живот вървят под товара на този кръст.
Тази е волята на Бога: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мт 16, 24).
Първата ни реакция на кръста и страданието, което ни сполита е бунт и молба за отвръщане, т.е. за да кажем със Св. Петър: „Милостив Бог към Тебе, Господи, това няма да стане с Тебе” (Мт 16, 22). Не би ли казал Исус и вътре в нас, както е отговорил на Петър: „Махни се от Мене, сатана! Ти си Ми съблазън, защото мислиш не за това, което е Божие, а за онова, което е човешко” (Мт 16, 23). Петър иска да си послужи дори с Божията помощ: „Милостив Бог към Тебе, Господи!” (Мт 16, 22) , а Христос пояснява: „това, което е Божие” (Мт 16, 23). Колко често в устата ни и в сърцето ни са думите на Петър: „Милостив Бог към Тебе, Господи!” (Мт 16, 22)? Винаги ли знаем какво иска Бог? Христос каза „да” на кръста и призовава и нас също да кажем „да” на възложения ни кръст. Няма нужда да си сковаваме кръстове и да си ги възлагаме. Ние сме повикани да носим търпеливо кръста, който ни е възложен в ежедневието, при посочените от Бог обстоятелства в живота. Тази е волята на Бога: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мт 16, 24).
Да погледнем на светците от нашето време, като Майка Тереза, които са осъществили следването на кръста във всекидневния живот. Ще съумеем ли дори да помолим Исус за това, за което го е молила Майка Тереза?
„Освободи ме, Исусе,
от копнежа да бъда обичан,
от копнежа да бъда възхваляван,
от копнежа да бъда уважаван,
от копнежа да бъда оценяван,
от копнежа да бъда предпочитан,
от копнежа да бъда одобряван,
от копнежа да бъда известен,
от страха да не бъда съжаляван,
от страха да не бъда порицаван,
от страха да не бъда злепоставян,
от страха да не бъда забравен,
от страха да не бъда грешен,
от страха да не бъда подиграван,
от страха да не бъда подозиран”.
Тук не е ли изразено това, от което страдат и рухват много хора? Все още има много кръстове в жилищата ни, а също и в обществените сгради или крайпътни кръстове, където далеч не всички хора днес поглеждат с благоволение към Разпнатия. Тъкмо на крайпътния кръст Исус е безсилен, какъвто е бил на Калвария: беззащитен срещу вятъра и времето, изложен и на добрите, и на лошите погледи. Ситуация, в която днес се намират много хора по света в преследваната Църква! Крайпътният кръст призовава да го погледнем, да спрем, да се замислим, дори да съчувстваме!

Христос взе заради нас кръста върху себе си: „… Моята кръв, която за вас и за мнозина ще се пролее за опрощение на греховете” (Св. Литургия). Това е знак и за нас. Да дадем смисъл на кръста си, тогава ще е по-лесно да го носим.

На една тежко болна жена дадох следното напътствие в нейния път на страдание: „Господ има планове за вас и желае да ви отправи една молба: В нашата енория от 60 години насам свещеник не е отслужвал първата си Света Литургия. Исус казва просто: „Молете Господаря на жътвата да прати работници на лозето си. От нас зависи да се молим за свещеници. Самият Исус не само се е молил, но е правил и жертви. Да правиш жертви, да жертваш страданието си е по-висша степен на молитва. Което не сполучваме с молитва, удава се с жертва. Жертвайте всичките си страдания за добри свещенически звания, дори и това, което досега сте изстрадали в болничното легло. Ако с вашите молитви и жертви измолите свещеническо звание, то можете да бъдете сигурна, че този свещеник ще направи много добрини. Благословията ще се върне върху вас и вашето семейство”. Страданието, мъката могат да се понасят по-леко, ако човек има някаква цел пред очите. Казаха ми, че после жената много се успокоила. Искам да помоля и вас, ако имате някакво голямо страдание, било то физическо или още по-тежко – душевно. Жертвайте и вие страданията си. Ще изпитате облекчение и благословия и ще можете да кажете „да” на кръста. Това е опит от решаващо значение в живота ни.
На всички, които трябва да търпят страдание искам да извикам: С една капка кръв Исус е спасил повече хора, отколкото с 1000 сълзи от радост. Сълзите на страданието са скъпоценни камъни за вечността и стъпала към небето. Упражнявайте се в жертването на вашия кръст в малките, незабележими неща, във всекидневния живот за някакво намерение.

Аскетизмът – за съжаление днес тази дума има лош привкус – идва от гръцкото „askeo” – упражнявам се. Обикновено децата се обучават на много знания и умения, можем обаче да се запитаме: научават ли те и човешките неща? Трябва да има някаква цел: да изпитваш радост от това да правиш жертви. Като да се откажеш от шоколад, цигари, бира, телевизия, без обаче да изпадаш в лошо настроение. Възпитанието именно на децата трябва да включва и това – да могат да се лишават. Когато привикнат да се отказват от някои неща, ще им бъде по-леко в по-късния им живот, където далеч не всичко става така, както сме си го представяли.

С лишаването се изразява това, че човекът е господар на шоколада, а не, че шоколадът е господар на човека. Човекът трябва да опита доколко далеч може да стигне в лишаването. Спортистите правят жертви, за да постигнат победа. За вярващия има по-важни неща от спортния успех: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото ще дойде Син Човечески в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде на всекиго според делата му” (Мт 16, 26.27)
Във второто четиво Павел настойчиво ни призовава: „И недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия” (Рим 12, 2). „Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението” (Рим 6, 5). Християнският живот с последствието от носенето на кръста е разбираем само с оглед на нашето възкресение: щом сме станали като Христос в нашето страдание и смърт, ще бъдем съединени с него и във възкресението му.

Отец д-р Бернхард Зирх, OSB
Превод: Католически новини