Catholic-news

Литургичните четива за 24-а Обикновена неделя са посветени изцяло на темата за прошката. Предишната неделя размишлявахме върху това, което по думите на Господ Исус Христос, посочени в глава 18 от Евангелието от Матей, представляват „златното правило” за живота на църковната общност, а именно – поправянето на съгрешилите и съвместната църковна молитва. Днес продължаваме този евангелски откъс, в който се говори за заповедта за всеопрощението.
Все пак, преди да пристъпим към този откъс е необходимо да дефинираме какво точно се разбира под думата „прошка”. Прошката не следва да бъде отъждествявана с амнистията, с освобождаването от наказание. Тя не следва дори да бъде отъждествявана със забравянето, което често се оказва само една стратегия, използвана в психологически аспект с цел преодоляване на мъчителното страдание. На практика сами по себе си тези два елемента, макар и да притежават положителни аспекти, все още не са достатъчни: необходимо е да прощаваме не само по човешки, но най-вече – по християнски.
Но какво означава „да прощаваме” по християнски, т.е. като истински Христови ученици? Ще разберем това, вглеждайки се в Господ, Който ни открива, че прошката – това е преди всичко премахване на враждата и неприязънта. Необходимо е да осъзнаем и да сме убедени, че този, който наричаме наш „враг” и предизвиква нашата неприязън, продължава да бъде наш брат. Християнската прошка има не само морален, но преди всичко – богословски аспекти. Прошката, раждаща се от диханието на Светия Дух и щедро изливаща се над нас от Господ Исус Христос, умрял на Кръста и възкръснал, произтича от Бога. Тя е едновременно и знак за новото творение, чието начало положи нашият Господ Исус Христос със Своята смърт и Възкресение. Следователно прошката потвърждава приемането на всеопрощаващия Свети Дух, а едновременно с това – ефективното участие в Христовата тайна в Светото Кръщение. Ето защо може да се каже, че този, който прощава на своя ближен, се превръща в истински свидетел на Евангелието на благодатта, на тайната на Божието Милосърдие сред хората, както и оръдие за помирение между братята.

След това уточнение нека пристъпим към откъса от 18-а глава от Евангелието от Матей (21-35), където се съдържа заповедта за всеопрощението и притчата за немилосърдния кредитор: „Петър се приближи до Исус и рече: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Исус му отговори: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем. Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато почна той да разчиства сметката, доведоха при Него един, който му дължеше десет хиляди таланта; а понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, което имаше, и да заплати. Тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: „Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя.“ А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.
Слугата пък, като излезе, намери един от другарите си, който му дължеше сто динария и като го хвана, давеше го и му казваше: „Изплати ми, което ми дължиш. Тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и казваше: „Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя.“ Но тоя не пожела, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.
Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, което се бе случило. Тогава господарят му го повика и казва: „Рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?“ И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докато да му изплати целия дълг.
Така и Моят Отец небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.“
Преди да пристъпим към размишлението над тези Господни думи, нека чуем поучението за злобата и гнева от глави 27-28 в Книгата Премъдрост на Исуса, Син Сирахов: „Злоба и гняв – и двете са гнусотии, и грешният мъж ще бъде от тях обладаван. Отмъстителният ще получи отмъщение от Господ, Който не ще забрави греховете му. Прости на ближния си обидата, и тогава, след като се помолиш, ще ти се простят греховете. Човек към човека гняв има, а от Господ прошка проси; към подобния на себе си човек той няма милосърдие, а се моли за своите грехове. Сам, бидейки плът, питае злоба: кой ще очисти греховете му? Помни края и престани да враждуваш: помни тлението и смъртта и пази заповедите. Помни страха Божий и не бъди злобен към ближния. Помни завета на Всевишния и презирай невежеството на ближния”.
Нека отбележим, че в Стария Завет се препоръчвало да простиш на брата си един и същи грях само три пъти. И така, виждаме, че предположението на Св. Петър, т.е. неговата готовност да прощава до седем пъти, в онези времена изглеждало направо великодушно. Въпреки това Исус открива на Петър, че прошката трябва да бъде не само пълна, но и неограничена. Това може да изглежда и прекомерно изискване. Но достатъчно е да помислим над това, че християнската прошка трябва да бъде отражение на Божията прошка, която е неограничена. Това е обяснено и с притчата за немилосърдния кредитор, в която Исус ни открива, че прошката на Отца е причина и измерител за взаимната прошка между братята. Ако ние получаваме Божието опрощение даром, незаслужено, това означава, че и ние сме длъжни прощаваме даром, защото е казано: „даром получихте, даром давайте”. Може да се каже, че цялото Христово благовестие е съсредоточено върху незаслужената Божия прошка към грешниците, т.е. към всички нас. Общувайки с грешници и митари, Исус наистина откри на човечеството милосърдното Божие лице.
И така, трябва още повече за задълбочим значението на прошката. Преди всичко следва да отбележим, че прошката не може да бъде незабавна – тя изисква време, постепенно съзряване и най-вече – голяма бдителност, за да се избегнат грешки. А най-честите грешки са най-вече да дадем една хладна, безсърдечна прошка. В края на притчата Исус ни дава ценно поучение, обръщайки внимание върху това, че трябва да прощаваме от цялото си сърце. И наистина, прошката често пъти е само външна, показна, без вътрешно убеждение. Ясно е, че в такъв случай не може да се говори за истинско прощаване, защото то е лишено от основното изискване – искреността. Ако ние не прощаваме от цялото си сърце, тогава в нас се развива опасна зараза, т.е. чувство за обида и злост, които с времето се превръщат в ненавист и жажда за отмъщение. Така че непреодоляното чувство за обида отравя и погубва душата, а следователно и човека.
Друга честа грешка се състои в неизразеното опрощение. Наистина, прошката трябва да бъде изразявана словом и с дела, т.е. да е нагледна. Нека си припомним притчата за блудния син, когато бащата, виждайки отдалеч връщащия се син, пръв побягва към него да го посрещне, прегръща го и го целува. Такова поведение може да разтърси някой, защото как да обясниш, че този, на когото е била нанесена обидата, първи бърза да посрещне оскърбилия го? Наистина ли прошката може да предхожда покаянието? На тези въпроси няма логичен отговор: тук ние сме изправени пред тайната на безкористната Божия любов. Исус ни разкрива, че Небесният Отец е именно такъв. Който има уши да слуша, нека чуе и разбере.
Друга честа грешка се състои в прошката, сведена до забравяне. Всяко наше действие се включва като част от определена история. Така че прошката не може да се сведе само до просто забравяне на минала обида, като че ли тя никога не е съществувала. Всяко оскърбление, всяка обида се нуждае от осъзнаване и признаване; те трябва да се преживеят и усвоят така, че да се превърнат в оръдие на нашето човешко и духовно израстване. Само така ще можем да се открием бъдеще за надеждата, способна да възстанови и оживи прекъснатите връзки.
И накрая, друга честа грешка се състои в прошката, лишена от благодат. Всички знаем от опит, че не е достатъчно да простиш с цялото си сърце, да изразиш готовност за прошка на думи и дела и да превърнеш прошката в оръдие на своето израстване: необходима е преди всичко Божествената благодат. Защото само тя прави възможно онова, което за човек е невъзможен: само тя никога не отстъпва, дори и при отказ от предполагаема прошка. Тази благодат е и самият Дух Свети, изливащ се, в сърцата ни, както казва Апостол Павел: „Надеждата не посрамя, защото Божията любов се изля в сърцата ни чрез дадения ни Свети Дух”. Наистина, Светият Дух прави невъзможното, изпълвайки нашата човешка немощ.
Нека чуем четения днес откъс от Посланието на Св. Павел Апостол до римляни (14, 7-9), в който Апостолът разпръсква светлината от величието на Божията любов към нас: „Никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си. Но живеем ли, за Господ живеем, умираме ли, за Господ умираме; следователно живеем ли, или умираме, Господни сме. Защото Христос за това и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви и над живи.”
И така, Божието Слово днес ни призовава към по-добро осъзнаване на дълбокото значение на опрощението, което трябва да е неограничено, убедено и великодушни. Божието Слово ни призовава и към преминаване от количественото разбиране към качествено разбиран за прошката, даваща ни силата да преодолеем непреклонната строгост и суровост на закона. Божието Слово ни призовава да превъзмогнем всякаква логика на отмъщение, ответно зло и гняв, та прошката да премахне ненавистта и да възтържествува над тях.

Превод: Католически новини