Проповед за 28-а неделя: И разпрати слугите си да извикат поканените на сватбата

15 октомври 2017, 19:05

Проповед за 28-а Обикновена неделя

Два образа на Бога, два различни, дори противоположни образа. Но и не по-малко точни. Миналата неделя разказаната от Исус притча представи Бог като искащ, като изискващ да получи плодовете на лозето, Негова собственост. И това е съвсем точен Негов образ. Този земен свят не е наша собственост: ние живеем в Неговото имение. И не бива да отричаме едно понятие, често срещано в Библията и в християнската духовна литература: понятието за “страх Божи”. Не става дума за страхливост, а за почит, за признаване на факта, че Бог не ни е “аверче”: Той е в правото Си да ни иска сметка, тоест да бъде взискателен. От друга страна, днешната притча за царската сватба изобразява Бог като призоваващ, като предоставящ. Дори с риск да засегне личната ни свобода. Бог искащ и Бог даващ: две страни, две плоскости на нашето отношение с Бога. Впрочем нашето поведение в никакъв случай не е обективно обусловено, както би могло да изглежда при един по-повърхностен прочит. Поканените на сватбата имат свободата и задължението да извършат едно лично действие: да отидат на нея. А също и да се облекат в сватбена премяна. Призив и изискване: така можем да определим Божието дело спрямо нас.
В днешното евангелско четиво се говори за слуги, пратеници, вестители. Както и в притчата от миналата неделя, те не биват приети, някои са поругани, други даже убити. Тоест и в двете притчи се набляга на постоянните призиви от Божия страна и на постоянните откази от човешка. Съвсем точно описание на действителните отношения между Бог и хората от най-дълбока древност. Ала накрая винаги се получава пълен обрат – щастлив край: лозата принася плод, а днес виждаме, че въпреки всичко има сватба. Получава се преход от Израил по плът, от избрания народ към Израил според Духа, новия Израил.
Нека си припомним полемичните обстоятелства, при които са казани двете притчи. Исторически погледнато, именно евреите са призовани да бъдат част от Завета с Бога. Но притчата говори красноречиво за личното ни духовно съществувание, за случващото се между нас и Бога. “Небесното царство е подобно на…”: не бива веднага да мислим, че става дума само за царство на небето, за вечния живот. Царството е вече и най-вече в днешния ден, тук и сега. То представлява онази вселена, онова човечество, които трябва за осъществим тъкмо сега. То е и дар Божи. Нужно е светът да бъде преобразен. Затуй се говори за сватбено угощение. Сватбата е своеобразно увенчание на любовта. Но тя е и начало на живот в любовта. Когато мислим за Небесното царство, несъзнателно си представяме един неподвижен, скован, скучен свят. Тъй често разглеждаме християнския живот като бреме, като досадно задължение. Исус обаче, тъкмо напротив, използвайки образа на сватбената гощавка, напомня за непрестанната радост, празничност, задушевност. Бог предоставя средствата. Той поема разходите за храна. От нас зависи да се освободим, за да се отзовем на поканата.
Поканените обаче предпочитат своите грижи и неприятности. Не смеем да повярваме, че Бог предлага истинската радост и истинската свобода. Недоверчиви сме. Присламчваме се към онова, което имаме. Всъщност Бог не ни призовава да се избавим от задълженията си, а да променим начина, по който гледаме на нещата. Един вид сме призовани да придадем нова обагреност на живота си. Помислете само: за една и съща работа един е движен от любов, друг – от самолюбие. Първият вече се храни на Божията трапеза, докато за втория всичко е безвкусно и безсмислено. Понеже животът ни става празник, когато го живеем иначе.
Бог зове. Бог предлага. Още от самото начало няма и сянка от присъда. Касае се за сватба и дори, струва ми се, за сватбата на Христос, Сина Божи, с човечеството, Негова невеста и годеница. Но любопитното е, че поканените са и младоженци – щом става дума за женитбата на Бог с Израил, с Църквата и даже с цялото човечество. Всичко, за което жадуват хората: радост, любов, щастие, се осъществява тъкмо сега. Това е то “небето”. Небесното царство се изразява в самия призив към щастието, на който е достатъчно да се отзовем.
Но ето че изведнъж от призива към веселие се стига до присъдата: “мнозина са звани, а малцина избрани”. Призивът е насочен към всички. Ала едни приемат, други отхвърлят. В крайна сметка всичко зависи от свободния избор на призваните. Някои се страхуват да не изгубят нещо, отивайки на сватбата. Не могат да повярват, че Божият призив е нещо предобро за тях. Страх от Бога. Страх от онова, което предлага. Отказ да се отиде, където трябва.
Но накрая сватбената зала е пълна с хора. И Исус уточнява, че сред приелите поканата има “и добри, и лоши”. Най-важното не са нашите добродетели, качества, благодеяния. Най-важното е да съумеем да приемем Благовестието. Бог ни зове: ще съумеем ли да повярваме в радостта, що Бог ни предлага. Само тогава ще оставим настрана всичките си занимания и грижи и ще можем да направим преобразяващия скок и да изберем Радостта.

Отец Леон Пайò

Новини: Проповеди

Коментари

Няма коментари

Оставете коментар