Catholic-news

„Въпреки че смъртта често представлява тема, която е почти забранена в нашето общество и че се прави опит от ума ни да бъде елиминирана дори само мисълта за смъртта, тя засяга всеки един от нас, засяга човека от всички времена и на всички места. Предвид тази тайна ние всички търсим макар и несъзнателно нещо, което да ни покани да се надяваме, някаъв знак, който да ни даде утешение, да ни отвори хоризонт, да ни предложи още някакво бъдеще.” С тези думи се обърна Папа Бенедикт ХVІ на празника Всички починали към близо 7000 поклонници и посетители, събрали се за 37-та Генерална аудиенция през 2011 г. и 289-та от понтификата в аула „Павел VІ”.

Както Папата припомни, в тези дни хората се отправят към гробищата, за да се молят за своите скъпи починали, същевременно и за да им покажат още веднъж любовта и близостта си и по този начин да напомнят за едно изречение от Веруюто: „В общението на светците има много тясна връзка между нас, които сме още на земята и братята и сестрите, които достигнаха вечността”.

От незапомнени времена човекът се е грижил за своите покойници и се е опитвал да им даде един вид втори живот посредством оказваното им внимание и обич. Често човекът откривал това, което те всъщност са били, именно при гробовете им: „Те са същевременно огледало на техния свят”. Пътят на смъртта „е в действителност път на надеждата”, каза Папата. Когато човек се разхожда из гробищата, той върви по път, белязан от надежда за вечността.

Защо обаче човекът се страхува от смъртта? Защо човечеството никога не се е отказало от представата, че след смъртта няма нищо? На тези въпроси има много отговори: „Ние се страхуваме от смъртта, защото имаме страх от нищото, от това влизане в нещо, което не познаваме, което ни е непознато.” Това води до отхвърляне, тъй като човек не може да приеме, че всичко красиво и голямо, което е било реализирано през живота, изведнъж ще изчезне и ще потъне в бездната на нищото.

Страх от смъртта се появява освен това и в края на живота, когато човекът разбира, че ще има съд за постъпките му и за живота му. Именно въпросът за съда се има предвид при грижата на хората от всички времена за техните починали. В известен смисъл жестовете на любовта и грижата за починалите са начин те да бъдат защитени, с убеждението, че това няма да остане без ефект предвид съда.

Днес светът изглежда е станал много по-рационален. Разпространила се е тенденцията да се мисли, че всичко трябва да бъде разглеждано с критериите на експерименталната наука. Така и на големия въпрос за смъртта се отговаря не толкова с вярата, колкото изхождайки от емпирични познания. Но не се осъзнава, че тъкмо така се попада във форма на спиритизма.

Напротив, празниците Всички светци и Всички покойни казват, че само този, който може да види в смъртта голяма надежда, може и да живее живот с надежда. „Ако редуцираме човека изключително само до хоризонталните му измерения”, каза Папата, „животът ще загуби своя дълбок смисъл.”

Човекът е обясним, само ако има любов, която преодолява всяка форма на изолация, „дори и тази от смъртта, в пълнота, която надхвърля пространството и времето”. Човекът намира своя дълбок смисъл, само ако има Бог, излязъл от своята отдалеченост и дошъл в живота на човека.

В заключение Папа Бенедикт ХVІ припомни сцената на Калвария и думите на Исус на кръста към разпънатия заедно с него от дясната му страна. Вярващият не бива да се страхува, защото, както Христос казва, в дома на Отца има много жилища. Бог наистина се показа и толкова обикна света, че отдаде своя единороден Син, за да може всеки, който вярва, да не бъде загубен, а да има вечен живот.

В най-висшия акт на любовта на кръста Исус слезе в бездната на смъртта и я победи, „той възкръсна и отвори и за нас вратите на вечността”. „Христос ни пази в нощта на смъртта, през която самият той премина. Той е Добрият пастир, на чието водачество човек може да се довери без страх, защото той добре познава пътя, дори и през тъмнината.”

(по kath.net)