Catholic-news

Предвечната мъдрост дава на хората не само светлината си, за да познаят истината, тя им дава и чудесната способност да откриват тази истина на другите. Защото божествената истина е Словото във вечността и във времето. Тя е говорила винаги и чрез нейното Слово е сътворено всичко. Тя е говорила чрез устата на пророците и апостолите, тя ще продължава да говори до края на времената чрез устата на всички онези, на които се дарява.
Предвечната Мъдрост ни говори миналата неделя (вж. catholic-news.bg), през седмицата и днес чрез първите неокатекумени у нас, които със свидетелството на вярата си благовестят безкрайната Божия любов към хората и ни напомнят: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мт 16, 24).
Много са причините да обичаме Исус Христос, но най-силната от тях е в страданието, което той е понесъл за нас, за да ни докаже любовта си.
Христовите страдания са свързани най-напред с временните блага. Освен при раждането му и бягството в Египет бедността го съпътствала през целия му живот, а по време на неговите горчиви страдания му отнели дори дрехите.
Исус страдал също по отношение на своята чест и доброто си име, тъй като бил обсипван с хули и ругатни. Наричали го богохулник, подстрекател, обсебен.
Той страдал и в своята мъдрост, защото го смятали за невежа и измамник и се отнасяли с него като с глупак.
Страдал в своята мощ, тъй като гледали на него като на магьосник, който вършел фалшиви чудеса поради съюз с дявола.
Един от учениците му го продал и предал, първият сред тях се отрекъл от него, останалите го изоставили.
Нашият скъп Спасител страдал във всички членове на тялото си: главата му била увенчана с тръни, косата и брадата му – скубани, лицето му – бито и оплювано, ръцете му – завързани с въжета, раменете и гърбът му – превити под тежестта на кръста, дланите и нозете му – пробити с пирони, сърцето му – разпрано с копие, а цялото му тяло било разкъсано от ударите на бичовете.
Неговата свята душа била измъчена от греховете на всички хора.
След всичко това сме изправени пред най-голямата тайна на Исус, пред неговия кръст.
Колко далеч са мислите и пътищата на Предвечната Мъдрост от тези и на най-мъдрите хора! Спасителят иска да избави света, да прогони и окове дяволите, да отвори небето за хората и да окаже безкрайна чест на Вечния Отец. Огромна задача! Как ще я разреши Предвечната Мъдрост? Все пак тя е всемогъща, трябва само да поиска и всичко ще стане.
Но тази власт се подчинила изцяло на любовта. Тя пожелала да стане човек, за да докаже на човека любовта си; пожелала сама да слезе на земята, за да се въздигне човек до небето.
И какво да се очаква тогава? Сигурно Мъдростта да дойде в блясък и слава, съпроводена от милиони, милиони ангели или поне от милиони отбрани човеци; да победи враговете си с блясъка на своето величие и да спечели сърцата на хората с възвишеността и богатствата си?
Нищо подобно! Предвечната Мъдрост обърнала поглед към един предмет, който за евреите бил скандал, а за езичниците – глупост; към едно презряно парче дърво, наказание за най-злите престъпници, срам за най-големите нещастници; към кръста. Към него погледнала тя и него избрала пред всичко бляскаво и възвишено на небето и на земята; кръстът трябвало да бъде инструментът за нейните завоевания и украсата на величието и.
Колко странен е този избор! Колко възвишени и неразбираеми са Божиите планове!
И не бива да се мисли, че след смъртта си Исус се отделил от кръста и го захвърлил, за да празнува славен триумф. Изобщо не! Връзката между Исус и кръста е неразтрогваема, вечна. Със смъртта си той направил позора на кръста толкова славен, че той станал достоен за почитане от ангели и хора. При повторното му идване този кръст ще върви пред него на светъл облак и с този кръст той ще съди света.
Ето така Предвечната Мъдрост очаква великия ден на своя триумф при Страшния съд, а дотогава иска кръстът да бъде знакът и оръжието на всички нейни избраници.
Предвечната Мъдрост не приема нито едно дете, което не носи този знак; тя не приема никой ученик, който го няма на челото си; който не го носи в сърцето си или на раменете си.
„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мт 16, 24).
Първите последователи на Неокатекуменалния път свидетелстват пред нас с вярата си, че това не само е възможно и е по силите на обикновения човек, но също че то носи духовно обновление, пъди страха, надвива егоизма, разпалва вярата, укрепва надеждата и отваря широки хоризонти от радостите на Евангелието, когато то се живее.