Движение на Фоколарите (4): Божието Слово. Свидетелството на един фоколарин: „Капки жива вода“
3. Божието Слово
Евангелието. Приключението на единството, започнало с Киара Лубик, познавало само един текст: Библията, Евангелието, Божието Слово. Те били убедени, че само страниците на Писанието могат да водят към Бог. Тогава възниква традицията на „Думи за живот“, която се разпространява по цял свят. Живеели едно изречение от Евангелието и – това е всъщност новото за онова време – си разказвали преживяванията, които са имали с него, за да се подкрепят взаимно и да продължават заедно напред.
Киара пише: „Все още сме във война. Всеки път, когато се включеше въздушната тревога, можехме да вземем с нас в скривалището само една мъничка книга, Евангелието. Отваряхме го и онези думи, които често бяхме слушали, се просветляваха една след друга; те разпалваха сърцата ни и събуждаха желанието веднага да ги превърнем в дела. Всички думи ни очароваха и ние ги живеехме една след друга. Например прочитах: `Обичай ближния си като себе си` (Мт 19, 19). Ближният. Къде беше ближният? Беше тук, до нас, бяха хората, засегнати от войната, ранените, гладните, жадните, бездомните, окъсаните. И веднага им се посвещавахме по различни начини.
Евангелието уверява: `Искайте и ще ви се даде` (Мт 7, 7). Молехме се в името на бедните и насред войната бяхме засипвани с всичко, от което се нуждаехме. Един ден един беден ме помоли за няколко чифта обувки 42 номер – това преживяване сме разказвали често. Знаех, че Исус можеше да бъде намерен в бедните и в църквата „Св.Киара“ се обърнах към Бог и го помолих: `Дай ми няколко чифта обувки 42 номер за теб в този беден мъж. `На излизане от църквата една жена ми подаде пакет. Отворих го: чифт обувки номер 42.
Четем в Евангелието: `Давайте и ще ви се даде`(Лк 6, 38). Ние даваме и даваме и всеки път ни се дава. Един ден имахме само една ябълка. Дадохме я на един беден човек. Час по-късно получихме торба ябълки, които раздадохме, а вечерта получихме цял куфар с ябълки. Винаги беше така!
Опит след опит, които ни поразяваха и очароваха. Голямата ни радост заразяваше всички. Исус удържа обещанията си. Той действа днес. Евангелието е вярно. Това окрилява живота ни. Разказваме го на всеки, който се учудва, че сме весели в толкова тъжно време. Хората, които го чуват, остават с впечатлението, че имат пред себе си не група момичета, а живия Бог.“
***
Капки жива вода
Антонио Алифи, известен също като Риад, разказва епизоди от своя живот: свидетелство за тази вода, за която Исус говори в Думи за живот за септември.
„Когато бях около 10-годишен, едно събитие решително промени моя живот и този на семейството ми: баща ми трябваше да се подоложи на много тежка операция на черния дроб. Спомням си онази лятна утрин, когато с мама го придружавахме на разходка по крайморската алея на Сиракуза, Италия. Скоро, когато изглеждаше, че вече се е възстановил, кризата дойде като неочаквана буря. И една нощ той заспа завинаги. Гледах това вкочанено тяло, лицето, което преди никога не е било толкова бледо и не можех да плача. Бях като вкаменен. Дори едно „защо?“ не ми дойде на мен, десетгодишния, на ума, не можех даже да се моля. През следващите години ми стана ясно, че всичките ми съученици имат бащи, които да ги защитават, само аз нямах. Това че бях сирак, много ми тежеше.
Пет години по-късно се запознах чрез един приятел с хора, които бяха обявили Евангелието за основа на живота си. В жилището им – фоколара – един ден срещнах Марко, първия млад мъж, който бе последвал Киара, който ми разказа за приключението на единството. Думите му, пълни с живот за Евангелието, което се живее всеки ден, ме впечатлиха, утолиха жаждата ми. Вече не се чувствах сирак, въпреки че бях такъв, сега и аз имах баща, който се грижеше за мен, дори през следващите години ми стана ясно, че имам стотици бащи, стотици майки, стотици братя (Мт 19, 29). Веднага разбрах, че трябва да живея Евангелието и започнах с това да слушам с любов малко нервния учител в училище, да давам записките си на съучениците си, които имаха нужда от тях.
Чрез това чудесно откритие за любовта на Бог към всеки поотделно, в мен след няколко години нарасна желанието да Му се подаря и затова започнах за себе си с живот във фоколара. Живях 26 години във фоколара във Виена, откъдето правех кратки пътувания до Чехословакия и Унгария, за да се срещам там с нашите приятели. Беше през годините, когато ни разделяше стена, но Евангелието ни съединяваше, защото те бяха жадни за него повече, отколкото за свободата.
Никога не липсваха риключения при тези пътувания. Когато веднъж трябваше да отворя багажника за гранична проверка, се сетих, че вътре бяхме оставили и един куфар, пълен с филми, книги и диапозитиви за живота на общностите, което беше абсолютно забранено за пренасяне. Полицията обаче провери много повърхностно багажника и ни пусна да продължим, а аз дори не бях забелязал колко уплашен вид имам. Всичко отмина при голямата радост на приятелите ми в Будапеща от това снаряжение, от което те се нуждаеха, за да проповядват Евангелието по света. В този и в много други случаи можех да усетя осезателно Божията любов, която ме придружаваше на всяка стъпка и уреждаше всичко.
В началото на септември точно в Будапеща се проведе Дженфестът. Много се радвах. Спомням си за тайните срещи с различни младежи в домовете на едно или друго семейство: официално беше забранено да се срещат повече от петима души. С някои семейства, младежи и свещеници прекарвахме почивните дни в някоя отдалечена вила или на езерото Балатон и говорехме за духовността на единството и за опита от живота с Евангелието.
Много от тях, младежи и девойки, семейства и свещеници, заработиха за този нов живот. Със своята сила и светлина Исус винаги си намира вход, дори и през заключени врати, както преди, така и днес.“
Вж. Всички публикации по темата
Източник: focolare.org
Новини: Католически свят












Коментари
Няма коментари
Оставете коментар