ПОСЛАНИЕ НА ПАПА БЕНЕДИКТ ХVІ ЗА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИСИИТЕ
21 октомври 2012 г.
Световен ден на мисиите
„Призвани да сторим да блесне Словото на Истината”
(Апостолическо послание Porta Fidei, p. 6)
Скъпи братя и сестри,
Честването на Световния ден на мисиите тази година придобива едно много специално значение. 50-та годишнина от откриването на Втория Ватикански събор, откриването на Годината на вярата и на Синода на епископите, посветен на новата евангелизация съдействат за препотвърждаване на решимостта на Църквата с по-голяма смелост и плам да се ангажира с missio ad gentes, за да достигне Евангелието до всички краища на земята.
Вторият Ватикански събор, в който взеха участие католическите епископи от всички краища на света, бе един ярък знак за универналността на Църквата, защото този събор бе първият, събрал такъв брой съборни отци от Азия, Африка, Латинска Америка и Океания. Пръснати сред нехристиянските народи, пастирите на местните общности, в това число епископи-мисионери и епископи от коренното население, дадоха възможност по време на Събора да изпъкне образът на Църквата, присъстваща на всички континенти – образ, пречупен през призмата на сложен комплект от реалности, на когото по-късно ще му бъде присвоено наименование „Третия свят”. Именно те, подкрепени от опита на ръководителите на местните Църкви – млади Църкви, намиращи се в процес на установяване, и движени от ревността в сътрудничеството по разпространяване на Царството Божие, дадоха неоценим принос в новото осъзнаване на необходимостта и неотложната евангелизаторска мисия ad gentes, а следователно – в утвърждаването на постулата за мисионерския характер на Църквата в центъра на еклезиологичната перспектива.
Мисионерският характер на еклезиологичната перспектива
Подобно виждане за еклезиологичната перспектива запазва своята значимост и днес; от една страна, то бе обогатено с многото и плодотворни богословски размишления, от друга страна, именно сега то става особено актуално, тъй като броят на тези, които не познават Христос, не само не намаля, но и нарасна: „броят на тези, които очакват Христос, все още е много голям” – ни казва Бл. Йоан-Павел ІІ в своята енциклика Redemptoris Missio, и, напомняйки за непреходната ценност на мисионерското служение, добавя: „Ние не можем да останем спокойни, мислейки за милионите наши братя и сестри, които подобно на нас са изкупени с Христовата кръв, но живеят в неведение за Божията любов” (Redemptoris Missio, p. 86).
В посланието, посветено на Годината на вярата, аз също говоря за това, че „днес, както е било и педи, Той (Христос) ни изпраща в странство по всички пътища на света, за да известим Благата вест на всички народи по земята” (Апостолическо послание Porta Fidei, p. 7). Такова известяване, както отбелязва Божият Слуга Павел VІ в Апостолическото послание Evangelii Nontiandi, далеч „не е второстепенна задача: това е задължение, заръчано от Господ Исус, което трябва да изпълняваме дотогава, докато всички хора не повярват в това, че са спасени. Да, това послание е необходимо. То е уникално. То е незаменимо (p. 5)”. Ето защо имаме нужда отново да се обърнем към онази апостолска ревност, която са имали първите християнски общности, които, бидейки малки и беззащитни пред света, са успявали, въпреки всичко, чрез известяването на словото и посредством свидетелството, да разпространяват Благата вест по целия известен тогава свят.
Ето защо не бива да се учудваме, че както Вторият Ватикански събор, така и последвалото след него Учителство на Църквата, по особен начин подчертават актуалността на мисионерското поръчение, поверено от Христос на Неговите ученици, което на съвременния етап трябва да стане задължение на целия Божи народ – епископи, свещеници, дякони, богопосветени, миряни. Задължението за известяване на Евангелието на целия свят на първо място е възложена на епископите – както на членовете на колегията на епископите, така и на главите на местните Църкви, защото евангелизацията е тяхна пряка и непосредствена задача. Защото „на епископите са поверени не само този или онзи диоцез, но и спасението на целия свят” (Йоан-Павел ІІ, енциклика Redemptoris Missio, р. 63); епископът, бидейки „преди всичко глашатай на вярата, довежда нови ученици при Христос” (срв. Missio ad gentes, р. 20), осигурява „присъствието, както и нагледността на мисионерския дух и пламъка на Божия народ, за да стане мисионерски целият диоцез” (пак там, р. 38).
Евангелизацията е приоритет
Все пак задължението за разпространяване на Благата вест за пастира на местната Църква не се ограничава само до това да отделя внимание на тази част от Божия народ, която е поверена на неговата грижа, или пък да осигурява изпращането на свещеници и миряни в други диоцези в качеството им на мисионери fidei donum. Всички елементи и всички видове дейности на отделната местна Църква, самото нейно битие и съществуване трябва да бъдат израз на изпълнение на задължението за евангелизация на света. Това положение бе ясно изразена на Втория Ватикански Събор и по-нататък намери потвърждение и развитие в Учителството на Църквата. Именно това измерение изразява самата същност на битието на Църквата, затова и всички планове за пастирска дейност, структурна организация, стил на живот и дейност трябва да съответстват именно на това измерение на църковното битие. И в нашия постоянно променящ се свят това придобива особена актуалност.
Всичко казано по-горе се отнася също и до дейността на институтите за посветен живот, общностите с апостолски живот и различните църковни движение – всеки от елементите на тази мозаечна картина, която формира днешната Църква, трябва да се смята за призван и отговорен за изпълнението на заръката на нашия Господ навсякъде да бъде известено Христовото име. Всички ние – свещеници, богопосветени, вярващи в Христос миряни, сме призвани да вървим по стъпките на апостол Павел, който, бидейки „окованик Исус Христос за вас, езичниците” (Еф 3, 1), работеше, често в страдания и борба, за да отнесе Благата вест при езичниците (срв. Кол 1, 24-29), без да жали сили, време и средства за разпространяване познаването на Христовото име.
Затова и днес мисията ad gentes трябва да представлява парадигмата и хоризонтът на всяка църковна дейност, защото това касае идентичността на самата Църква, на която Бог разкри божествения замисъл за спасението на всички в Христос и им завеща да бъдат свидетели и глашатаи на Неговото име. Подобно на апостол Павел, ние трябва да обърнем внимание на тези, които са се отдалечили от Бог, на тези, които все още не познават Христос или не познават Бог като наш Отец, имайки предвид при всичко това, че мисионерското „сътрудничество включва в себе си нови форми – не само икономическа помощ, но и пряко участие в евангелизацията” (Йоан-Павел ІІ, енциклика Redemptoris Missio, p. 82). Честването на Годината на вярата, заедно с протичащия Синод на епископите, само по себе си представлява прекрасна възможност за развитие на мисионерското сътрудничество, особено във второто от горе посочените измерения, т. е. развитието на новите форми на пряко участие в евангелизацията.
Вяра и известяване
Ревността от известяването на Христовото име ни води до онзи прочит на историята, при който забелазвяме и споделяме проблемите, надеждите и стремежите на човешкия род, когото само Христос може да излекува, очисти и преобрази със Своето присъствие. Отнасящата се до Него Блага вест е винаги актуална и по един органичен начин влиза в самото сърце на историята на човечеството и е способна да даде отговор на най-дълбоките въпроси, безпокоящи човека. Затова Църквата във всички свои измерения трябва да осъзнае, че „безграничните хоризонти на църковната мисия и сложността на актуалната ситуация днес изискват обновени начини за ефективно известяване на Божието Слово” (Бенедикт ХVІ, Постсинодално Апостолическо обръщение Verbum Domini, p. 97). Ето защо преди всичко е необходимо дълбоко вкореняване в Евангелието както на личната вяра, така и на вярата на общността, което е особено актуално сега, „в момент на най-дълбоката трансформация, преживявана от човечеството” (Апостолическо послание Porta Fidei, p. 8). Едно от основните препятствия, които задържат предаването на новия импулс на евангелизацията е именно кризата на вярата, поразила вече не само западния свят, но и останалата част от човечеството – същото това човечество, което, въпреки всичко, очаква и жадува Бог, и затова трябва да бъде поканено и насочено към хляба на живота и живата вода, подобно на самарянката, дошла при кладенеца на Яков и разговаряла с Христос. В разказа на евангелист Иван (срв. Ив 4, 1-30) споменатата история придобива особено значение. На практика в началото жената-самарянка среща Исус, Който я моли да пие, след това Той й говори за новата жива вода, която е в състояние да утоли жаждата. Първоначално, мислейки в изключително материалните категории, жената не разбира нищо, но Господ бавно и постепенно я отвежда на пътя на вярата, в края на който тя ще познае в Исус Месията. „След като приела в сърцето си Христос Господ, какво друго можела тя да направи, освен да хвърли кофата и да се затича, за да провъзгласи радостната вест? (Св. Август, Проповеди, 15, 30). Срещата с Христос като личност, с Христос, Който успокоява терзанията на сърцето, може да доведе само до едно – желание да споделиш с всички радостта от Неговото присъствие и да дадеш възможност и на другите да познаят Христос, за да почувстват и те радостта от Неговото присъствие в своя живот. За да бъде успешно насърчена новата евангелизация, която касае общностите и цели страни с отколешна християнска традиция, постепенно отдалечаващи се от Бог, крайно необходимо е да се възроди ентусиазмът, който подбужда към предаване на вярата, за да спомогне отново да открием за себе си радостта от вярата. Делото на евангелизацията никога не трябва да се отделя от самия план в живота и дейността като църковна общност, както и на отделния християнин, но напротив – да определя тези живот и дейност. Всички християни трябва да осъзнаят, че заедно с Евангелието като дар получават и задължението да го разпространяват. Централното ядро на известяваната вест винаги си остава неизменна – това е керигмата, известяваща Христос – умрял и възкръснал за спасението на света; керигмата, известяващата безусловната и безгранична любов на Бог към всеки човек – любов, достигнала своята пълнота в Единородния и Предвечен Божи Син, Господ Исус Христос, Който не счете за похищение да приеме нашата човешка природа в цялата нейна нищета, и не само да я приеме, но и след като я възлюби, да я изкупи от греха и смъртта чрез кръстната жертва.
Вярата в Бог, в същия този Бог, Който изрази Своята любов към нас в Христос, е преди всичко дар и тайна и е нещо, което трябва да приемем в сърцето си и да въплъщаваме в живота си, изпълнени с благодарност към Бог за дара и благоволението. Но вярата е дар, който сме получили именно за това, за да го споделяме. Това е библейски талант, получен, за да бъде умножен; това е светлина, запалена, не за да бъде скрита, а за да освети целия дом. Това е най-важният дар, получен от нас през времето на нашето съществуване – дар, който не можем да оставим само за себе си.
Известяване и милосърдни дела
„Горко ми, ако не благовестя” – възклицава апостол Павел (1 Кор 9, 16), и ехото от тези думи звучи с особена сила за всеки християнин и за всяка църковна общност по всички континенти. Даже за местните Църкви, намиращи се на мисионерски територии – Църкви все още млади или пък появили се наскоро, мисионерският характер стана неизменен и характерен за тях, макар много от тях самите все още да изпитват необходимостта от мисионери. Множество свещеници и богопосветени от всички части на света, а така също и голям брой миряни, в това число цели семейства, напускат своите страни и своите общности, като се отправят към територията на други местни Църкви, за да свидетелстват и известяват Христовото име, в което единствено човечеството намира спасение. Всичко това за нас е свидетелство за дълбокото общение, взаимопощ и взаимна подкрепа между Църквите, служещи на една обща цел – всеки човек да може да чуе – за пръв или за пореден, може би решаващ път, – вестта, сочеща към източника на изцелението, и посредством това да се приближи към тайнствата – източник на истинския живот.
Подчертавайки значимостта на този процес, който представлява ярко свидетелство на вярата, изразявана в дела на милосърдие и взаимопомощ, същевременно изразявам признанието и благодарността си към Института на Папските мисионерски общности – действащ инструмент в съвместното осъществяване на мисията на Църквата в света. Благодарение на дейността на Папските мисионерски общности известяваната Блага вест носи конкретни плодове – помощ на ближния, справедливост за бедните, възможност за получаване на образование в най-отдалечените селища, медицинска помощ в най-отдалечените места, избавление от нищетата, рехабилитация и връщане към нормален живот за представителите на маргиналните слоеве, подкрепа за развиващите се народи, преодоляване на етническите разногласия и уважение към човешкия живот през всички негови етапи.
Възлюбени братя и сестри, в молитвата си призовавам Светият Дух да се излее над благото дело на евангелизацията ad gentesa, над всички, които работят на тази нива, та с подкрепата на Божията благодат, делото на евангелизацията да играе все по-значима роля при формиране облика на съвременния свят. И следвайки блажения Джон Хенри Нюман, повтарям думите на молитвата: „Господи, бъди винаги с мисионерите, отправили се да известяват Евангелието в нови земи, вложи в устните им нужните думи, направи плодотворен техния труд”. И нека Пресвета Дева Мария, Майка на Църквата и Звезда на евангелизацията, непрестанно да придружава всички вестители на Благата вест.
Дадено във Ватикана, 6 януари 2012 г., тържеството Богоявление
БЕНЕДИКТ ХVІ PP.
Превод: www.catholic-news.bg
Новини: Ватикана












Коментари
Няма коментари
Оставете коментар