Catholic-news

На 17 октомври 2012 г. се навършиха 100 години от рождението на Папа Йоан-Павел І. Може на пръв поглед да изглежда странно, но този Папа, известен още с прозвището си „Усмихнатият Папа“, въпреки само 33-те си дни на Петровия престол, остана в сърцата на християните. Може би защото в Усмихнатия Папа те виждаха Исус. Публикуваме един материал на L’ Osservatore Romano и радио „Ватикана“, посветен на 100-годишния юбилей. Примерът на Папа Лучани е много подходящ и за времето на Адвента, което живеем в момента. Нека кратките редове по-долу са още едно доказателство, че Исус Христос няма да съди за нас по броя на годините или продължителността на времето, а по това дали сме живели като християни дори и през кратките си дни на тази земя.

„Какъв бе той – Йоан-Павел І? Защо веднага предизвика такава дълбока симпатия не само сред вярващите католици? Защо неговият начин на общуване с всички удивляваше толкова много?”. С тези въпроси започна среща, организирана от папския вестник „L’ Osservatore Romano“ и вестник „Sant’ Antonio“ състояла се на 8 ноември в старата зала на Синода във Ватикана. Конференцията бе под надслов «Ostensus magis quam datus. Към стогодишнината от рождението на Албино Лучани».

Албино Лучани се родил в италианския регион Венето на 17 октомври 1912 г. в много бедно семейство, чиито всекидневни трудности понесла върху себе си майка му, тъй като бащата бил емигрирал в търсене на работа. С други думи, Лучани живял сред самия народ, познавал трудностите, и в същото време – това била среда, в която Църквата представлявала единственият ориентир в живота.
На единадесет години Лучани постъпил в семинарията и я завършил на двадесет и три вече като свещеник: там се научил на строга дисциплина и на разбиране за пастирската функция на Църквата, като стъпил на три предпоставки – отдалечаване от света, послушание към настоятелите, абсолютна вярност на Църквата. В тази картина се вписвали също и личните му черти – широко интелектуално любопитство и непрекъснат интерес към четенето, което дори накарало неговия настоятел в един момент да се замисли за призванието му. Любовта към книгите придала неповторим нюанс на неговата пастирска дейност – той я обоготявал с цитати и препратки към тях. За да обясни различни ситуации и понятия Лучани постоянно използвал в своите статии и проповеди литературни реминисценции от Езоп, Лафонтен, Братя Грим, Марк Твен (неговия любим писател), Чарлз Дикенс, Пол Бурже и Алфонс Доде, Клодел и Бернанос, Честъртън, Анатол Франс, Соловьов, Бернардино от Сиена.
Но все пак всичко опирало до оставане в руслото на дисциплината на Църквата по онова време: „Колкото и да бе силна страстта ми към четенето и знанията – пише по-късно той, – аз въобще не бях свещеник-авангардист, поради чувството ми на послушание, дисциплина и почит към учението на Папите и епископите”.
Първата публична реч на Албино Лучани като Папа се състояла в неделя, 27 август 1978 г.
Предишната вечер (когато е избран – бел. прев.) той се появил на централната ложа на ватиканската базилика и, както е обичаят, се ограничил до благословията Urbi et Orbi. Изразил желание пред монс. Вирджилио Ное, тогавашен церемониер на папските литургии, да каже няколко думи, но това не му било препоръчано, доколкото тогвашният церемониал не предвиждал такова нещо. Въпреки всичко новоизбраният Папа помолил за още нещо неочаквано – на следващия ден телевизионните камери да снимат всички събития от първата му сутрин като Римски епископ, речта към кардиналите в Сикстинската капела, а след това и „Ангел Господен” на площад „Св. Петър”. И ако речта била издържана в рамките на традициите (на латински и с величественото „ние”), то абсолютна новост бил „Ангел Господен”, прочетен от централната ложа. Нито един журналист не знаел какво ще каже Папата, тъй като пресслужбата тогава не разпространила никакъв текст. Всички очаквали, че някой ще постави в ръцете на Папата предварително подготвения текст, но вместо това той започнал да говори без предварително написани слова. Без какъвто и да е предговор той веднага пристъпил към главното: „Вчера сутринта спокойно отидох да гласувам в Сикстинската капела. И представа си нямах какво ще се случи там”. Краткият, дори мълниеносен понтификат на Лучани – Папата, който умееше да говори, без да чете, което въобще не означавало някаква необмислена импровизация, довел до най-радикалната и необратима промяна в начина на общуване с Римските Папи.
Опитен журналист (през 1960 г. той подробно се спира на „Божието Слово”, „облечено в печатно слово”, т.е. на въможността да направи вестниците и списанията едни от средствата за евангелизация), а след това и Папа, почувствал се пред камерата като риба във вода, Лучани бил във всяко едно отношение човек на ХХ в. Той винаги знаел за важната роля на средствата за масова информация в съвременния живот и необходимостта миряни и клир да ги използват в своята апостолска дейност. Известен като „усмихнатия Папа”, Лучани прекрасно разбирал, че живее в нелеко време. През 1977 той пише: „Сирано дьо Бержерак имал едно изкушение – да си създава врагове на всяка цена. Това било протест: той виждал толкова много хора, които се сприятеляват, жертвайки за това дори своите принципи и порядъчност. И аз го разбирам”. Лучани знаел, че неговата полемика ще създаде празнота около него, но той не отстъпвал: „А вие какво бихте направили на мое място? Трябва ли да си забраня всякакво разбиране за грешките или за разпространяването на опасни мнения? Аз не смятам така, иначе би било предателство пред мисията ми и пред християнския народ, който първи има право да знае кои са добродетелите, открити от Бог”. При Лучани обаче противопоставянето на света никога не приело формата на кръстоносен поход, с какъвто по негово време бъркали пастирската дейност. Той винаги имал друг стил – лек и лишен от маниакалност.
Пет неделни обръщения по време на молитвата „Ангел Господен”, четири катехистични наставления по време на генералните аудиенции и дванадесет речи – това представлява за четири седмици учението на Йоан-Павел І. Но от всички негови слова, фразата, която остава в историята, е казаното по време на „Ангел Господен” на 10 септември: „Бог е Отец; но още повече Той е майка”.
Заявявайки, че Бог е още повече майка, освен баща, Лучани по никакъв начин не подкрепял феминистката теология, а по-скоро изразил приемственост с древната традиция (оказва се, че Климент Александрийски бил първият от Отците на Църквата, установил паралел между бащинството и майчинството на Бог). Папа Лучани предложил преди всичко един образ на Бог, който идва от образа на човечеството като цяло, съвместяващ чертите от двата пола. Бог е баща и майка по отношение на Своите творения.
Дори изборът на името му, в края на краищата, бил красноречив – решил да се нарича като двама негови предшественици. Така той веднага потвърдил, че целта му се състои в това да получи и предаде наследството на Втория Ватикански събор. И тази задача не може да не предизвика уважение – да управляваш Църквата, като избягваш както състезанието с новаторите, така и бягството от традиционалистите.
Какъв в крайна сметка бил Йоан-Павел І? Кой бил този Папа, който умеел да се усмихва? Един лишен от смисъл образ, създаван десетилетия и базиращ се на незнанието, на жаждата за сензация и баналности, показва тези тридесет и три дни понтификат чрез образа на Папата-селянин, добряк и скромен човек, убит в съня си в резултат на ватикански дворцови интриги (този последен аспект бе изследван от испанския писател Хуан Мануел де Права, който показа корените на този „литературен поджанр” у Фредерик Уилям Ролф с прякора Барон Корво, автор на романа „Адриан VІІ”, написан през 1904 г.).
Зад смирения, скромен, вежлив и незабележим свещеник всъщност на практика се криела една оригинална личност, едно силна и дълбока самопросветеност, необикновена любознателност, чувство за съвременност, което се изостряло в продължение на целия му живот, гледайки на света отдолу, а не отгоре. Той бил традиционен епископ, но способен да погледне с ясен поглед новото, което идва, за да осигури обновлението на Църквата, съхранявайки нейната структура. В него се съчетавали традицията и динамизмът. „Албино Лучани бе наистина човек ostensus magis quam datus. В своята кратка поява той бе едно посещение на Бог в Неговата Църква” – казва неговият днешен приемник във Венеция монс. Франческо Моралия (преди да бъде избран за Папа, Албино Лучани е патриарх на Венеция – бел. ред.). „Този син на венецианската земя бе човек на вярата, вярващ, свещеник, който винаги се стремеше да известява Евангелието, без да отстъпва от него, без да прави компромиси. Тази светлина го осветяваше още когато бе млад семинарист – чак до избирането му на папския престол”.
Разбира се, времето на понтификата на Йоан-Павел І бе много кратко и на нас, хората, винаги ни е трудно да разберем твърде кратките събития – констатира патриархът на Венеция. – Дали този славен син на Католическата Църква във Венето щеше да стане енергичен управляващ като Пий Х, блестящ новатор като Йоан ХХІІІ или суров консерватор като Григорий ХVІ – на този въпрос няма как да отговорим!
Единственият безспорен факт е това, че неговият кратък понтификат послужи за това да се открие пътят за една истинска революция – достъп до папския престол, след почти петстотин години, за епископ-неиталианец (има се предвид следващия Папа – Бл. Йоан-Павел ІІ – бел. прев.). Това написа през 2004 г. кардинал Йозеф Ратцингер, който през август 1978 г. бе един от неговите избиратели.

Източници: L’ Osservatore Romano, Radio Vaticana
Превод: www.catholic-news.bg