Catholic-news

Проповед за Пепеляна сряда

Автор: отец Збигнев Тенча, OFM Cap.

Днес ти си дошъл в църквата, макар че няма никакво тържество, празник или възпоменание. И навярно не защото другите са дошли. Днес в Църквата на всеки ще посипят главата с пепел. Ти искаш и твоята глава също да бъде посипана. И да ти бъде напомнена – поне веднъж в годината – нуждата за твоето лично обръщане.
В първата книга на Библията в символичните образи, показващи ни началото на историята на света, е казано: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа”
Материята, от която си сътворен – това е тази материя, която намираме в камъните, в растенията, в животните. Но ти не си камък, нито растение, нито някое от нисшите земни творения. Защото теб към живот те е призовал Бог, сътворявайки те по Свой образ, по Свое Божие подобие, както казва Библията на друго място. И вдъхнал Той после в този „образ” собственото Си дихание, частица от Самия Себе Си.
Ти си прах, но такъв прах, в който е закодирано подобието Божие. Прах, предназначен за приятелски живот с Бог в щастливия непреходен рай, ако бъдеш верен Нему и отдадеш себе си в Неговите грижовни ръце.
Защо съществуващият в човека „прах” го тегли към земното, а не го възнася към живот с неговия Творец? Дори нашите прародители се оправдали пред Бог, че за тяхното провинение трябва да отговаря някой трети. „Змията ме прелъсти” – ще каже Ева. Но това не е цялата истина. Змията само изкушавала. Решението изхождало от онези, които, добре знаейки, че са само прах, пожелали да направят този прах равен на Бог. Съблазнили се от възможността да се отворят очите им и да бъдат като богове, знаещи добро и зло.
С падението в рая започнала ерата на човека, който, вместо да слуша Бог, ще се сближава със злото – вътре и около себе си, защото постоянно ще го изкушава миражът на възможността да съществува без Онзи Единствения, и още повече – възможността да заеме мястото, подобаващо само Нему. В такова направление ще започне да се развива историята на човечеството, скъсало връзката си с Бог, отхвърлило Бог. И връщането в изгубения рай ще се окаже невъзможно не поради това, че Бог е поставил „на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч”, а защото човекът–прах не иска и да чуе, че без Бог той е прах и само прах. Извършеният в зората на историята първороден грях хвърля своята сянка върху всеки новороден и с някакво неподдаващо се на разбиране постоянство се проектира и умножава от личните прегрешения на всеки един от нас.
Бог наказал възбунтувалия се „прах”, предричайки неговото връщане в онова състояние, от което той произлязъл. Но не поставил кръст върху самите съгрешили. Дори напротив, Той тръгнал насреща им, обещавайки им прошка. За да съкрати на практика безкрайното разстояние, разделящо Твореца от творението, разстояние, способно да стане пречка във взаимното разбиране, Словото – Първородният на Отца – станал Тяло и като човек дошъл сред нас. Мисията, с която дошъл, била мисия на единението. Единение, за което най-висока цена щяло да плати Словото, а не ние… Но в Неговата мисия трябва да се включи и човекът. Сам, по собствена воля. Нужно е прахът да разбере, че сам себе си няма да спаси. Трябва да позволи на Бог да го спаси.
Нужно е и да внесе в това дело някакъв свой личен принос. Конкретен отговор от наша страна на поканата за участие в единяващата мисия на Исус трябва да бъде обръщането – като оглеждане назад, но тръгване в другата посока. Възбунтувалия се прах е приканен към смирено, пълно доверие, към цялостно поверяване на себе си в ръцете Божии. Той трябва да позволи на тези ръце да започнат отново да изграждат в него онзи, пренебрегвания и отричан в продължение на векове образ на Бог, в цялата Негова красота и величественост.
По пътя на завръщането, което няма да бъде никак лесно, ние няма да принадлежим на себе си. Започващият от днес Велик Пост много по-явно, отколкото другите периоди в литургичната година, ще ни насочва, ще ни води, ще вземе най-лошото от нас и чисти, ще ни отведе накрая при Онзи, Който с радост ще сподели Своята Победа с човечеството. Защото само ако гледаме Него и Неговия самоотвержен, многострадален живот за другите, само вървейки с Него през Гетсиманската градина, през къщата на Каяфа и двора на Пилат, само стоейки под Неговия кръст на Неговото лобно място и само виждайки как Той умира, изоставен от всички – само тогава ще започнем да осъзнаваме кои сме ние в очите на Бог, ние, този прах, тази земя, това „нищо” и ако Той дори „собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни” – „как Той няма да ни подари с Него и всичко”?!
Христос умря и възкръсна за нас, затова на Пепеляна сряда пепелта върху нашите глави ще се посипе под формата на кръст. Този кръст не зачерква човека, оставяйки го сам с неговите нужди и грехове, обричайки го на това един ден да бъде разпилян от вятъра като прах – какъвто е. Този кръст означава надежда. Този кръст означава победа. Апостол Павел ще каже: „И както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния”.
Земният прах Исус ще вземе в Своето Възкресение. Разбира се, по пътя след Исус няма да можем да тръгнем с всичкия този товар от грехове и недостатъци, слабости и лоши навици. Затова увенчаната с тръни глава и пробитите ръце на Разпнатия призовават към смелост и радикализъм, без което не може да има истинско обръщане. „Седейки в къщи“ нищо няма да получим. Ако Исус е заплатил със собствената Си кръв, и ние трябва нещо да дадем. Затова нека да намерим по време на Великия Пост достъпните за нас покаятелни действия. Да се ограничим в удоволствията. Активно да се включим в подпомагане на другите, в молитва. Да очистим от грехове своята съвест. И да започнем всичко това сега, без да отлагаме за утре. Осъзнаването на това, че сме прах, който отново в прах да се превърне, не ни дава време за губене. Към това ни призовава и апостол Павел в днешното второ литургично четиво: „Молим ви от име Христово: примирете се с Бога!”

(Проповедта е произнесена през 2013 г. в католическата катедрала „Св. Йосиф“ в София)