Catholic-news

Проповед на о. Сречко Римац OCD, произнесена на ІV Постна неделя в катедрала „Св.Йосиф“, София

Скъпи братя и сестри!
По време на великия пост ние се подготвяме с молитва, пост и добри дела за да прославим Великден. Времето на Великия пост е време, когато по-интензивно работим върху себе си, върху нашия духовен живот, а насоки за това намираме в литургическите четива, които Църквата ни предлага. Днеска сме чули много известна притча, която обикновено се нарича притчата за блудния син, но също и притча за милосърдния отец. Тази притча е много богата и има много елементи, върху които бихме могли да размишляваме. По време на този Велики пост, според насоките на енорийския свещеник ще размишляваме върху Исусовите думи на Кръста. Днеска ще размишляваме за Исусова дума на Кръста, която той е казал на добрия разбойник: „истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая”. Тези думи, които Исус е изрекъл на Кръста можем да кажем, че са свързани и с днешното Евангелие, което току що сме чули. В притчата бащата, който представлява Бог Отец, чака сина си да се върне вкъщи. Бог иска всеки един човек да се спаси. Той никога не отхвърля, колкото и да е съгрешил човек. Бащата не осъжда своя син, но с голямо търпение очаква да се върне вкъщи. По-големият син обаче осъжда брата си и това предизвиква голяма болка у бащата.
Така че днеска ще размишляваме върху Божията воля за спасение на всеки един човек, като и за осъждането и покаянието. В Евангелие според Лука, в откъса, който говори за разпъването на Исуса, четем за двамата разбойници: ”Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Исуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.”
Трябва да забележим, че двамата разбойника, разпнати заедно с Христа понасят същото изпитание – и двамата тежко страдат, и двамата имат много грехове, но реагират по напълно различен начин и резултатът е съвсем различен. Първият разбойник изпада в безумие, хули Бога… няма примирение, разкаяние – и резултатът от това е, че той самият се осъжда за мрака.
Вторият е пример за истинско обръщане и жива вяра, която му дарува и спасителното покаяние; вижда греховете си; осъзнава своята вина за положението, в което се намира; разбира, че заслужено страда и изтъква невинността и незаслуженото страдание на разпънатия до него Христос. Резултатът от неговото дълбоко покаяние е освобождаване от греховете и блаженство в близост с Христа.
Чували сме как по-големия брат осъжда своя брат, който се върнал, след като е живял неморално и е разпръснал имота, който баща му е дал. Сигурно е, че подобни мисли могат много лесно да се явят и в нас. А още повече към тези разбойници, които справедливо са били осъдени за лошите дела, които са сторили.
Осъждането е нещо, за което всеки един от нас трябва да си помисли и което сигурно не толкова рядко ни се случва. Добрият разбойник е чувал Исусовите думи че ще бъде с Него в рая не само заради разкаянието и изповядването на вярата в Христа като Бог, но и заради неосъждането, чрез което той проявил своята любов към Исус, изоставен от Бога и хората. Ето защо благоразумният разбойник пръв от хората заедно с Христос влязъл в рая. Не осъждането донася спасение на човека.
Има много примери в историята на Църквата за хора, които са имали един непорядъчен живот, но след докосване на Божията благодат напълно са изменили живота си.
Аз бих искал да спомена един монах кармилитан, о. Аугустин на Пресвета Евхариастия – Херман Коен, ученик на известия Ференц Лист.
Херман Коен е бил любимият ученик на Ференц Лист. Божията благодат е докоснала първо ученика, който се обърнал, кръстил и станал монах, а след това чрез молитвите и жертви обръщането се е случило и на учителя Ференц Лист, който след един неморален живот е станал францисканец – субдякон.
Бог иска всеки човек да се спаси и Той чака обръщането на всеки един човек, така че ние никога не трябва никого да осъждаме каквито и престъпления той да е направил.
Ще прочета един откъс от разказа на о. Августин на Пресвета Евхаристия, в който той разказва едно много трогателно събитие, което се е случило в затвора в Лондон, където четирима затворници католици са били осъдени на смърт за убийствата, които са извършили. По това време католиците в Англия са били силно дискриминирани, но в този случай се случило истинско чудо и със затворниците осъдени на смърт, както и с другите хора, които са се отнасяли с голямо уважение към католическите свещеници.
За това чудесно събитие пише о. Августин:

„През месец февруари бях повикан в затвора Нюгейкт; осем моряци католици, от които един родом от Испания и другите от филипинските острови, бяха затворени там с обвинението за пиратство и няколко убийства.
„Съмнявам се, господа, днес да има католическа държава, в която затворнически чиновници приемат свещеника с такова уважение, на каквото аз се радвах в Лондон”.
„Благодарение на благосклонността на губернатора на Нюгейт, ние можехме всеки ден да прекарваме дълги часове с тези затворници”.
„За щастие, наставникът на послушниците на нашата Кармилска обител беше испанец, (а тези затворници не разбираха друг европейски език)”. В продължение почти на месец, изпълни свещеническото си усърдие към тези нещастници.
„Шестима бяха осъдени да бъдат обесени в Олд – Бейли заедно с още един грък православен или общо седем души…”
„И тъй, господа, нека кажем за слово на нашата религия; в продължение на петнадесет дни, които отделяха изпълнението на присъдата, вярата преобрази тези вълци в агнета; да, в агнета, които се примиряваха без оплакване, да поднесат на Бога жертвата на своя живот. И доказателство за тяхното обръщение беше пламенността, с която тези измежду тях, които се признаваха за виновни, протестираха срещу присъдата на двама от техните другари, за които твърдяха, че са невинни. И наистина, успяха, с наше съдействие, да постигнат тяхното помилване; тъй, че само петима, от които четирима бяха католици, следваше да пристъпят към ешафода на 22 февруари”.
„Ох! Ако можехте да ги видите, господа, когато няколко дни преди това, приемаха Светата Евхаристия в килиите на осъдените, бихте били развълнувани при вида на светата радост, с която бяха проникнати”.
„И, като си помислим, че това би било невъзможно преди тридесет и пет години в Англия! Невъзможно тогава за затворници католици да приемат тайнствата на своята религия…”
„В самия ден на изпълнение присъдата, преди първите утринни лъчи, трима свещеници, снабдени с разрешително преминаха пред огромната тълпа, която цяла нощ бе висяла из близките до затвора улици, за да се наслади на най – ужасното от всичките зрелища… Предполага се броят на любопитните да е бил тридесет хиляди”.
„Тъй като говоря на въодушевени от жива вяра християни, кажете ми, какво би изпитал свещеникът, когато, преминавайки пред тази тълпа, носи със себе си, под своето одеяние, Евхаристичния Бог! Исус Христос, който пожела да завладее тези осъдени преди палача…”
Може да се предположи, че тъмничарите не знаеха кое беше тайнственото съкровище, което влизаше с нас в затвора, (тъй като в Англия ние не носехме при предсмъртни случаи Светата Евхаристия открито, особено за минувачите, но, ако служителите в затвора не коленичиха при нашето преминаване, не мога обаче да кажа, че не ни посрещнаха с най – почтителни доказателства на уважение към нас и в продължение на два часа ни оставиха в известен смисъл да се чувстваме господари на този страшен затвор.
„Ние намерихме горките осъдени на колене пред разпятието. Бяха прекарали нощта в молитва. Когато приеха предсмъртно Светата Евхаристия, страхът от смъртта, мъчителното безпокойство от това позорно изтезание, който ги очакваше след няколко мига… изчезнаха пред блясъка на божествения живот, който Исус току що им даде в евхаристичната прегръдка. Никога през тези тридесет години, откакто съм свещеник, не бях изпитвал по толкова затрогващ начин ползотворната сила на Евхаристията и Свещенството. През тези дълги мъчителни два часа, душите им витаеха непрестанно в пространствата, където няма нито печал, нито сълзи и докато зловещите ревове на тълпата, нетърпелива да се наслади до насита на тяхното изтезание, пробиваха стените и ужасяваха слуха му, тези млади осъдени ни говореха само за мира, който чувстваха; за щастието, че са получили Божията прошка; за кратко трайността на изкупването, сравнено с размера на техните прегрешения и с насладата скоро да виждат добрия Бог завинаги!…”
„Тогава се погрижих да ги призова да възложат цялото си упование на Дева Мария; колко нежна бе нейната любов за тях, като ги покри със своя нарамник и като обеща, че всички тези, които бяха умрели под този покров, ще бъдат избавени от адския огън!” „Но, не бяха ли им изтръгнали едновременно с ужасното събличане на осъдените и този залог за спасението?” – О, отче – каза един от тях, издействайте да може да запазим върху нас Разпятието, Броеницата и своя нарамник!”
„В този момент, главният Шериф ме повика. Той се осведоми за състоянието на затворниците, дали са превъзбудени, необуздани, разгневени? И когато му отговорих, че никога не бях виждал човеци в часа на смъртта, по-примирени да пожертват живота си, Шерифът ме попита:
„- Желаят ли нещо, което мога да им доставя?”
„-Три благодеяния, отвърнах аз: първото, да запазят със себе си знаците на своята вяра!”
„- Напълно съгласен”.
„- Желаят също техните свещеници да ги придружат до мястото на тяхното изтезание. (А в навечерието на този ден, господа, бях уведомен официално, че служенето ни трябва да приключи преди осъдените да се качат на ешафода). Но колко голямо бе задоволството ми, когато главният Шериф отговори: „Кажете им, че ще ги придружите”.” – И последно, молят да се разреши да се сбогуват помежду си”.
Тази утеха също тъй им бе дадена.
„Тогава се разигра една сцена, която никога не ще забравя, сцена, която разплака тези мъже, които щяха да умрат и не само нас, които бяхме станали техни отци в Христа Исуса, но и тъмничарите, и присъстващия на срещата губернатор…”
„Представете си тези млади мъже, от които най – възрастният бе едва двадесет и една годишен, почти всички едва ли не от раса диваци, тези мъже изобличени в престъпления с ужасна жестокост… Но колко бяха променени!”
„Ето ги коленичили един пред друг, взаимно опрощавайки се, прегръщайки се един друг, разплакани и като повдигаха очи към небето, казваха: „Довиждане, братко, до скоро!”…
„Един от тях, испанецът, който в съда бе изправен като подбудител на метежа, се провикна възторжено: „Щастлив съм! След половин час ще се видя с Добрия Бог!” Този бе първият, който при първото посещение на свещеника испанец бе казал: „Ах! Сега, когато при мене е свещеник от моята народност, не се страхувам да умра!”
„Налагаше се да се разделим. Губернаторът ме помоли да ги попитам дали са били доволни”.
„Едно нещо все още ни липсва – казаха те, желаем също тъй да прегърнем нашите помилвани другари:.
„Но времето нямаше да стигне…; няма значение! (Губернаторът явно бе развълнуван)”. „Идете Вие лично – каза той, и ги поведете”. „И пазачите смаяни, бяха принудени да ми отворят вратите на другите затворници”.
„Когато ги доведох при тях, които щяха да умрат, случи се нещо тайнствено между тях”. Бог знае! Бог знае всичко! Провикна се един от тях и това сбогуване беше по – сърцераздирателно от първото. В този момент камбаната на градската кула звънна; те коленичат и приемат последното опрощение…
„Най – младият, Франциско, едва двадесетгодишен, вече се беше качил по фаталната стълба, и ми каза: “Отче, отче не ме изоставяйте!” Без всякакво забавяне, изповядвам останалите осъдени и съм пред базиликата, пред погледа на 30 000 зрители, мнозина от тях (дори жени аристократки) бяха платили повече от хиляда франка за място по прозорците…
„Подобно на рева на океанските вълни, неясният шепот на тълпата достигна слуха ми. Очаквах при появата на свещеника (чиито епитрахил и тонсура издава като папист) би предизвикала порой от проклятия и закони в този квартал на големия град, където омразата против католиците бе подбудила в стотици случаи населението към най – ненавистни изстъпления…”
„Двама свещеници бяха до мене на ешафода; пред нас страдалците бяха застинали под петте подредени в една линия бесилки”.
„На шиите им личаха окачени броеницата, кръста, нарамника; но нито една враждебна дума тълпата не произнесе. Едва забелязали ни и викът: „Шапки долу!“ обходи цялото множество и тези 30 000 свалиха шапките си…”
„Що се отнася до нас, загрижени да услужим на покаяниците си, призовавахме ги да сторят дела на вяра, надежда, любов, разкаяния; дадохме им да целунат Разпятието и да призоват на висок глас името на Исус и Мария”.
„Но тогава Лопес, испанец, със свръхчовешко усилие скъса връзките, които привързваха ръцете му. С каква цел? За да начертае върху себе си знака на нашето изкупление. За миг той повдигна превръзката, с която палачът бе обвил лицата им; прекръсти челото, устните и сърцето; след това с красноречив жест, удряйки три пъти гърдите си, каза на тълпата единствената английска дума, която бе научил: „Прошка, прошка, прошка”. „
„Тогава единодушен вик на съчувствено одобрение се понесе от тълпата, която ръкопляскаше; но в същия миг, до самите на крачка, подът зейна, изчезна… петимата осъдени на смърт увиснаха на бесилката”.
„В същия миг, Главният шериф, изправен върху стълбата ни подбутна с тояжката си: трябваше да слизаме. Свещеникът испанец бе принуден да измъкне разпятието от устните на своя покаяник; тъй като устата му още бе затворена…”
„Когато слязохме от стълбите, добрият отец Жозеф се свлече, главата падна в ръцете му и той избухна в плач и ми каза:
„Ах, те ми изтръгнаха моите чеда”. Наистина той ги бе възродил в Христа Исуса!”
„Вестник Таймс, отразявайки тази историческа екзекуция отбеляза, че след обяда, когато труповете на обесените били огледани, всички останали изненадани като видели, че противно на получавания при подобни изтезания ефект, чертите на лицата на повечето от тях не били променени. На четирима от тях изразът на лицето им се бил запазил спокоен сякаш почивали в спокоен сън; докато лицето на петия било неузнаваемо вследствие ужасното гърчене при изтезанието. А сега да се върнем четиридесет години назад. Представете си същото това изтезание в Лондон, когато католиците все още нямаха права. Предположете, че тези клети хора изтърпяват смъртното наказание, без да са духовно подкрепени; нали щяха да умрат като прокълнати? Защото ясно е, религиозните им чувства се породиха едва при първото посещение на свещеника испанец…”
От разбойниците, от вълци тези затворниците са станали агнета и сигурно са се спасили чрез сълзи на разкаянието и тайнството на изповедта.
Кого тогава изобщо можем да осъждаме. Това което трябва да правим е да гледаме всички хора с Божите очи, а Бог желае спасение на всеки човек. Амин.