Catholic-news

1. Днес честваме Втора Пасхална неделя, наричана също „на Божието Милосърдие”. Колко красива е тази реалност на вярата за нашия живот: Божието Милосърдие! Една толкова голяма, толкова дълбока любов е любовта на Бога към нас, любов, която не намалява, която винаги ни държи за ръка и ни подкрепя, въздига ни и ни води.

2. В днешното Евангелие апостол Тома изпитва именно тази Божия милост, която има конкретно лице – лицето на Исус, на Възкръсналия Исус. Тома не се доверява на това, което му казват другите апостоли. „Видяхме Господ”; на него не му е достатъчно обещанието на Исус, Който бе казал: на третия ден ще възкръсна. Той иска да види, иска да си сложи ръката в раните от гвоздеите и в пронизаното ребро. И каква е реакцията на Исус? Търпение. Исус не оставя инатия Тома в неговото неверие; дава му седмица време, не затваря вратата, чака. И Тома признава своята нищета, своята слаба вяра. „Господ мой и Бог мой!” – с това просто, но изпълнено с вяра възклицание, той отговаря на Исусовото търпение. Той се оставя да бъде обхванат от Божието Милосърдие, вижда го пред себе си, в раните на ръцете и нозете, в отверстието на реброто, и отново намира вярата: той е нов човек, не вече невярващ, а вярващ.
Нека си припомним и Петър – той три пъти предава Исус, именно когато трябваше да бъде най-близо до Него; и когато стига до дъното, той среща погледа на Исус, Който, с търпение, без думи, му казва: „Петре, не се страхувай от слабостта си, довери Ми се”; и Петър разбира, усеща изпълнения с любов поглед на Исус и плаче. Колко прекрасен е този поглед на Исус – каква нежност! Братя и сестри, нека никога не губим вяра в търпеливото милосърдие на Бог!
Да помислим и за двамата ученици от Емаус: тъжните лица, път без цел, без надежда. Но Исус не ги оставя: Той върви заедно с тях по пътя, и не само! Той търпеливо им обяснява Писанията, които се отнасят до Него, и остава с тях, за да сподели храната им. Такъв е стилът на Бога: Той не е нетърпелив като нас, които често желаем всичко и веднага, в това число и по отношение на другите хора. Бог е търпелив с нас, защото ни обича, а този, който обича – разбира, надява се, дава сигурност, не изоставя, не разрушава мостовете, умее да прощава. Нека не забравяме това в нашия християнски живот: Бог ни очаква винаги, дори когато сме се отдалечили от Него! Той никога не е далеч, и ако се върнем при Него, Той е готов да ни прегърне.
Всеки път, когато препрочитам притчата за милосърдния Отец, тя ми прави голямо впечатление, защото винаги ми дава голяма надежда. Помислете само за този млад син, който беше в дома на Отца си, беше обичан; и все пак поиска своята част от наследството; тръгна си, пропиля всичко, падна до най-ниското равнище, бидейки далеч от Баща си; и когато стигна дъното, усети гореща носталгия по бащиния дом, и се върна. А Бащата? Забравил ли бе той своя син? Не, никога. Той е там, вижда го отдалеч; бе го чакал всеки ден, всеки миг: винаги е бил в сърцето му като син, макар и да бе пропилял цялото наследство, т.е. свободата си; Бащата, с търпение и любов, с надежда и милосърдие не бе спрял нито за миг да мисли за сина си, и още щом го вижда отдалеч, затичва се срещу него и го прегръща с нежност, с нежността на Бога, без да оправя нито дума упрек: той се е върнал! И това е радостта на бащата. В тази прегръдка към сина е цялата негова радост: той се е върнал! Бог винаги ни чака, не се уморява. Исус ни показва това в милосърдното търпение на Бог, за да имаме винаги доверие и надежда! Големият немски богослов Романо Гуардини казваше, че Бог отговаря на нашата слабост със Своето търпение, и това е причината за нашето доверие, за нашата надежда (срв. Glabenserkenntnis, Wurzburg 1949, p. 28). Това е като един диалог между нашата слабост и търпението на Бог. Това е диалог, който, ако го водим, ще ни дава надежда.

3. Бих желал да подчертая един друг елемент: търпението на Бог трябва да намери в нас мъжеството да се върнем към Него, какъвто и грях да сме сторили през живота си. Исус призовава Тома да се докосне до раните на ръцете и нозете Му и раната в реброто. Ние също можем да влезем в раните на Исус, можем реално да Го докоснем; и това се случва всеки път, когато с вяра приемаме Тайнствата. В една хубава проповед Св. Бернард казва: „Чрез… раните [на Исус] аз мога да пия мед от камъка и елей от твърдата скала (срв. Втор 32, 13), т.е. да вкуся и изпитам колко благ е Господ” („Върху Песен на песните” 61, 4). Именно в раните на Исус ние се чувстваме сигурни, там се проявява безкрайната любов на Неговото сърце. Тома разбрал това. Св. Бернард се пита: на какво мога да разчитам? На моите заслуги? Но „моята заслуга е Божията милост. И аз никога няма да обеднея откъм заслуги, докато Той е богат на милосърдие. И както са много милостите Господни, аз също ще бъда изобилен в заслугите” (пак там, 5). Това е важно: куража да се доверя на милосърдието на Исус, да се доверя на Неговото търпение, винаги да съм скрит в раните на Неговата любов. Св. Бернард продължава: „Но какво да кажем, ако съвестта ме гложди заради многото грехове? „Когато се умножи грехът, започна да преизобилства благодатта” (Рим 5, 20) (пак там). Може би някой от нас ще си помисли: грехът ми е толкова голям, отдалечеността ми от Бог е като на младия син от притчата, с неверието си приличам на Тома; нямам куража да се върна, да помисля, че Бог може да ме приеме и че Той чака точно мен. Но Бог очаква именно теб, от теб иска само мъжеството да тръгнеш към Него. Колко пъти в моето пастирско служение ми се е случвало да чувам: „Отче, имам много грехове”; и аз винаги съм призовавал: „Не бой се, върви към Него, Той те чака, Той ще направи всичко”. Колко много предложения чуваме от заобикалящия ни свят, но нека се оставим да бъдем увлечени от предложението на Бог, от тази ласка на Неговата любов. За Бог ние не сме някаква бройка, ние сме важни, ние наистина сме най-важното, което Той има; дори бидейки грешници, ние сме Му най-скъпи.