Catholic-news

На този 50-ти Световен ден на Молитва за звания, който се отбелязва на 21 април 2013 г., бих искал да ви отправя покана за размисъл по темата: „Званията, знак на надежда, основаваща са на вярата”, която се вписва в контекста на Годината на вярата и на 50-тата годишнина от вселенския Втори ватикански събор. Божият слуга Павел VI по време на Събора установи този Ден на призив, единодушно отправен към Бога Отец, за да изпрати Той работници на Църквата Си (срв. Мат. 9:38). „Проблемът с достатъчния брой свещеници – изтъкна тогава Светият Отец – засяга отблизо всички верни: не само защото религиозното бъдеще на християнското общество зависи от това, но и защото този проблем е конкретен и безспорен знак за жизнеността на вярата и за любовта на енорийските и най-вече на епархийските общности, както и свидетелство за моралното здраве на християнските семейства. Там, където се живее плодотворно според Евангелието, там бликват и многобройни звания към свещенство и монашество” (Павел VI, Радиопослание, 11 април 1964 г.).

През последните години различни църковни общности, представени по цял свят, биват духовно обединени всяка година, на четвъртата неделя на Пасха, за да измолят от Бога дара на светите звания и за да подложат наново на общ размисъл необходимостта от неотложен отговор на божествения зов. Тази знакова годишна среща е важен ангажимент, който позволява да поставим званията към свещенство и монашески живот в центъра на духовността, на пастирското действие и молитвата на верните.

Надеждата е очакване за нещо положително в бъдещето, ала същевременно тя трябва да поддържа нашето настояще, често белязано от неудовлетвореност и неуспехи. На какво се основава нашата надежда? Гледайки историята на народа Израилев, разказана в Стария завет, ние виждаме постоянно как дори в моменти на най-големи трудности и плен, изниква нещо, за което постоянно ни напомнят пророците: паметта за обета, който Бог дава пред патриарсите; памет, която би трябвало да следва поведението за пример на Авраам, припомнено ни от апостол Павел: „без никакво основание за надежда, повярва с надежда, че ще стане баща на много народи, според казаното: „тъй многобройно ще бъде семето ти“ (Рим.4:18). Една истина, която носи просветление и утешение изниква от цялата история на спасението – това е верността на Бог към Завета, с който Той се е ангажирал и който Той обновява всеки път, когато човекът го предава поради неверие и грях, по времето на потопа (срв. Бит. 8:21-22) или пък по време на изхода и прекосяването на пустинята (срв. Втор. 9:7); верност на Бога, която отива дотам, че да скрепи с печат Новия и вечен завет с човека чрез кръвта на Сина Си, умрял и възкръснал заради нашето спасение.

Във всеки момент, особено в най-трудните мигове, верността на Бога, автентична движеща сила на историята на спасението, е тази, която кара да се разтуптят сърцата на мъжете и жените и ги утвърждава в надеждата, че един ден ще стигнат „Обетованата земя”. Тук е солидното основание на всяка надежда: Бог не ни оставя никога сами и Той е верен на дадената дума. Поради тази причина във всяка ситуация, благоприятна или неблагоприятна, ние можем да храним солидна надежда и да се молим заедно с псалмопевеца: „Само в Бога се успокоявай, душо моя, защото на Него ми е надеждата” (Пс.61:6). Да се надяваш, означава да се повериш на верния Бог, Който пази обещанията на Завета. „Вяра” и „надежда” изглеждат тясно свързани. „Всъщност „надежда” е основополагаща дума на библейската вяра, затова в някои пасажи „вяра” и „надежда” изглеждат взаимнозаменяеми. Така Послание до евреите тясно свързва „пълната вяра” (10:22) с „неотклонното изповедание на надеждата” (10:23). По същия начин, когато Първо съборно послание на Петър поучава християните да бъдат винаги готови да отговорят всекиму, който иска logos – смисъл или сметка – за тяхната надежда (срв. 3:15), „надежда” е равнозначна на „вяра” – Енциклика „Spe salvi” (Спасение чрез надежда, n 2).

Скъпи братя и сестри, в какво се изразява верността на Бога, на която ние трябва да се уповаваме с твърда надежда? В Неговата любов. Той, Който е Отец, излива любовта Си в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (срв. Рим.5:5). И тъкмо тази любов, проявила се изцяло в Исуса Христа, отправя призив към нашето съществуване и изисква отговор за онова, което всеки от нас иска да направи с живота си, за онова, което е склонен да вложи в него, за да го осъществи изцяло. Божията любов понякога следва немислими пътища, но винаги застига тези, които я търсят. Надеждата се подхранва от тази увереност: „И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това” (1 Йоан 4:16). И тази изискваща, дълбока любов, която надхвърля повърхностното, ни дава смелост, кара ни да се надяваме по пътя на живота и в бъдещето, кара ни да имаме доверие в самите нас, в историята и в другите. Бих искал специално да се обърна към вас, младите, и да ви запитам отново: „Какво би бил вашия живот без тази любов? Бог обгрижва човека от сътворението чак до свършека на времената, когато ще изведе благополучно своя проект за спасение. Във възкръсналия Господ ние имаме очевидността на нашата надежда!” (Реч към младежите от диоцеза Сан Марино-Монтефелтро, 19 юни 2011 г.).

Както и по време на земното си съществуване, възкръсналият Исус продължава да върви и днес по пътищата на нашия живот, да ни вижда потънали в нашите дейности, в нашите въжделения и потребности. Тъкмо във всекидневието, Той продължава да ни отправя словото Си; Той ни призовава да осъществим живота си заедно с Него, Единственият, способен да утоли нашата жажда за надежда. И днес още Той продължава да живее в общността на учениците си, каквато е Църквата, като ни призовава да Го следваме. Този призив може да ни застигне във всеки момент. И днес още Исус повтаря: „Дойди и върви след Мене” (Марк.10:21). За да откликнем на тази покана, не трябва да избираме самите себе си в собствения си път. Да Го следваме, означава да потопим волята си във волята на Исус, като Му отдадем първенство, като Го поставим на първо място спрямо всичко, което е част от нашия живот: семейството, труда, личните интереси, самите нас. Това означава Той да поеме нашия собствен живот, да заживеем с Него в дълбока съкровенност, да влезем чрез Него в общение с Отца в Светия Дух, а следователно и с всички братя и сестри. Това жизнено общение с Исус е привилегированото „място”, където имаме опит за надеждата и където ще се осъществи един свободен и пълноценен живот!

Свещеническите и духовни звания се раждат от опита на личната среща с Христа, от искрения и изпълнен с доверие диалог с Него, за да проникнем във волята Му. Ето защо е необходимо да израснем в опита на вярата, разбрана като дълбинна връзка с Исус, като вътрешно вслушване в Неговия глас, който отеква в нас. Този път, който ни прави способни да приемем Божия зов, може да доведе, вътре в християнските общности, живеещи в интензивния климат на вярата, до едно щедро свидетелство за причастност към Евангелието, до мисионерска страст, в резултат на която се стига до себеотдаване заради Царството Божие, подкрепено от приемането на Св.дарове, и по-специално на Евхаристията, както и чрез ревностен молитвен живот. Този последният „трябва да бъде, от една страна, твърде личностен, да бъде сблъсък на моя „аз” с Бога, с живия Бог. От друга страна, той винаги трябва да бъде съпроводен и просветлен от големите молитви на Църквата и светците, от литургичната молитва, на която Господ ни учи да се молим постоянно по правилен начин” (Енциклика Spe salvi, n 34).

Постоянната и дълбока молитва води до нарастване на вярата в християнската общност, чрез винаги обновената очевидност, че Бог никога не изоставя Своя народ и Го поддържа, предизвиквайки специални звания към свещенство и монашески живот, които са знаци на надежда за света. Свещениците и монасите са всъщност призвани да се отдадат по безусловен начин на Божия народ, в любовно служение на Евангелието и на Църквата, служение на тази твърда надежда, която единствено може да ни даде откриването към Бога. Така, чрез свидетелството на своята вяра и на своето апостолическо стремление, те могат да предадат, най-вече на новите поколения, живия порив, както и да отговорят щедро и усърдно на Христос, Който ги зове да Го следват отблизо. Когато един ученик на Исус приеме божествения зов, за да се посвети на свещеническото служение или на монашески живот, се проявява един от най-зрелите плодове на християнската общност, който позволява да гледаме с особено доверие и надежда на бъдещето на Църквата и на нейната мисия на евангелизация. Винаги са необходими нови работници за проповядването на Евангелието, за служението на Евхаристията, за Тайнството на Изкуплението. Ето защо не липсват усърдни свещеници, които знаят да съпровождат младите, подобно на „спътници”, които им помагат да разпознаят по време на често трънливия и неясен път на живота, че Христос е Пътят и Истината, и Животът (срв. Йоан 14:6); за да им предложат, с евангелска смелост, красотата на служението на Бога, на християнската общност, на братята! Свещеници, които разкриват плодотворността на ентусиазираната ангажираност, придават пълноценен смисъл на своето собствено съществуване, защото то се основава върху вярата в Този, Който по-напред ни възлюби (срв. 1 Йоан 4:19).! Бих пожелал на младите, след толкова повърхностни и мимолетни предложения, да съумеят да възпитат у себе си усет към ценностите, към високите цели, към радикалните избори, към служението за другите по стъпките на Исуса.

Скъпи младежи, не се бойте да Го следвате и да извървите трудните и смели пътища на любовта и на щедрата отдаденост! Така вие ще бъдете щастливи да служите, ще бъдете свидетели на тази радост, която светът не може да ви даде, ще бъдете живите пламъци на една безкрайна и вечна любов, ще се научите „да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15)!