Catholic-news

Духовно размишления
за днешния вторник от 6-а Пасхална седмица

Както разказва днешното първо четиво, началникът на тъмницата хвърлил Исусовите ученици Павел и Сила „във вътрешната тъмница”. Без съмнение, „вътрешната тъмница” е на първо място някакво място. Можем да си представим какво представлявала например външната тъмница, където можело да се навестяват затворниците, да се разговаря с тях почти без ограничения, свободно да им се донесе храна или дрехи, и всичко това при много „по-либерален”ред отколкото в днешна Европа например. Но очевидно имало и някаква зона с повишена сигурност, където поставяли затворници, от които властите силно се страхували.
Можем да се запитаме, защо толкова много се страхували точно от учениците. Вероятно това също е свързано с думата „вътрешна тъмница”. Защото такава „вътрешна тъмница” има във всеки човек. Ние например имаме спомени, от които ни е толкова тъжно, от които сме толкова притеснени, че се стараем да ги забравим, да ги затворим във „вътрешната тъмница” на своята душа и никога да не ги пускаме оттам. Или пък имаме също страшни очаквания, непонятни чувства и т. н. Много хора например се страхуват да се почувстват обичани, защото никога не са познавали това чувство. Всичко това аз и ти често затваряме в тъмницата на своята душа, като се надяваме, че то ще си остане там, скрито от хората, от нас самите и от Самия Бог.
А учениците със своите думи, а най-вече – със своето поведение, се обръщат към онази страна на човешката душа, от която мнозина се боят. Те говорят за безусловната Божия любов, за безкрайната нежност на Бог към всеки човек, за това, че Бог приема всеки от нас без никакви условия. Има и такива, на които им е трудно да повярват в това. Има хора, които се страхуват от това, че Божието милосърдие се отнася до всички, защото те са решили, че в живота не може да няма нито затворници, нито грешници. Тези хора всъщност не се страхуват от другите хора, а се страхуват от това, че в душата им има една такава тъмна страна. И за да се избавят от подобна мисъл, те решават да съдят другите. Някои не са готови да приемат Божието милосърдие като дар, „като деца” (както казва Исус), защото се страхуват да не би те самите да покажат, че са слаби, че се нуждаят от такава безусловна благодат.
Ето защо мнозина (а може би аз и ти също) се стараят да затворят Благата вест за Възкръсналия Христос във „вътрешната тъмница” на душата си, за да не попречи тя да могат спокойно да си живеят живота. Но това не се получава. Както и тогава в Йерусалим не успели да затворят Исус в гроба. Както не успели да затворят и апостолите. Той иска да бъде най-важният в нашия живот. По-важен от всички човешки заслуги и достижения, наслади и страхове, по-важен дори от самата религия желае да бъде Той – Живият. Него не бива да Го затваряме. Ако трябва, Той ще предизвика дори „земетресение” под формата на криза в нашата душа.
Нека си припомним думите на Бл. Папа Йоан-Павел ІІ: „Отворете, отворете вратите за Христа! Не се страхувайте от Него, Той от нищо истинско няма да ни лиши, а всичко истинско ще ни даде”. Или думите на Папа Франциск: „Не се страхувайте от нежността! Тя не е признак на слабост, а на сила”.
Наистина, Исус желае да е жив в цялото наше същество. Не трябва да Го затваряме в тъмницата на своята душа. Сякаш ние често предпочитаме „смъртта” пред живота, сякаш често не умеем да сме честни, не можем да си признаем слабостите, преживяванията, бедността. Но Той отваря тази тъмница и тогава ще се сбъдне словото, което се сбъднало в живота на учениците, както и в живота на началника на затвора: „Душата ни се избави като птица от примка на ловци; примката се скъса и ние се избавихме” (Пс 123, 7).

Отец Щефан Липке, SJ
Превод: www.catholic-news.bg

Литургичните четива за днешния ден са публикувани в рубриката Te Deum.