Catholic-news

Първи ден
10 септември

Покровители на деня: бл. папа Йоан XXIII и бл. папа Йоан Павел II
Маршрут: Малко Търново – Стоилово – Заберново
Намерение за деня: за единство между християните

Maрко 9, 14-24
Като дойде при учениците, Исус видя много народ около тях и книжниците, които се препираха с тях. Щом Го видя, целият народ се слиса, и като се стекоха, поздравяваха Го. Той попита книжниците: за какво се препирате с тях?
Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха. Исус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Исус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Исус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми.

От тримата евангелисти, които описват изцелението на епилептика само Mарко фокусира вниманието си върху вярата на бащата на болното момче. При евангелистите Матей и Лука тази история е по-накратко описана и за вяра се споменава по-скоро в контекста на Христовите ученици. Именно Евангелието на св. Марко ни представя невероятния диалог между бащата на момчето и Исус. Бащата първоначално е просто човек, който търси помощ за детето си. Той отива при учениците на Исус и когато те не успяват да се излекуват момчето, се обръща към техния учител. С това би могъл да завърши дейността си, би изглеждало съвсем естествено. Какво друго можеше да направи, освен да доведе сина си при хора, които могат да му помогнат ? Но все пак по време на разговора с Исус, му се случва нещо специално. Бащата на епилептика не проси само за здравето на сина си. Той моли за вяра за себе си. От пасивен наблюдател на събитията, който очаква чудо, се превръща в техен участник. Неговата молбата става молитва.
Понякога ние се поддаваме на изкушението да бъдем пасивни наблюдатели на събитията. Струва ни се, че сме изиграли своята роля и че сега е време за другите. И точно тогава Бог се появява с въпроса за нашата ангажираност, който е просто въпрос на вяра. Дали наистина вярваме, че реалността около нас може да се промени към по-добро, или извършваме просто празни ритуали за успокоение на съвестта? Въпросът на Исус прави така, че бащата на болното момче открива истината за себе си. Истината за неговата вяра и неверие. И истината, че Бог може да се справи с неверието му. Защото той не иска невъзможното от нас, не иска да се преструваме. Той знае, че ние често заставаме безпомощни пред Него, че възникват в нас съмнения. Но на Него му е достатъчно едно просто, искрено желание на сърцето – малка, но истинска стъпка в Неговата посока, за да може да действа в нас.

Кои неща, кои хората се нуждаят от моята ангажираност, от моята помощ?

Какво ми помага да преодолея съмненията във вярата?

„Възкръснали Христе, Ти ни приемаш с такова сърце, каквото имаме. Защо би трябвало да чакаме то да се промени, за да дойдем при Теб? Самият Ти променяш нашите сърца. Разпалваш огън от нашите тръни. И правиш така, че дори в нашите рани разцъфтява цветето на пустинята, цветето на радостта.“

Брат Роже от Тезе